този кораб! Не щадихме грижи и майсторлък за него, без да ни се свиди и без да ни се зловиди! Купувахме най-прекрасните материали и влязохме в дългове, докато се мъчехме да постигнем изключително високите параметри, поръчани от господин Леовинус. И една стотинка не сме получили за това! После, когато ни отнеха строежа, семействата ни затънаха в нищета и глад. Корабът е наш по всяко морално право в Галактиката. Нещо повече, претендираме за него и в правото си на спасители! Намерихме го и го докарахме там, където му е мястото! Вървете на майната си!
Още докато говореше, четири от наемническите кораби се прилепиха към корпуса на кораба. Куки захапаха обшивката на „Титаник“, а въздушните люкове бяха пробити отвън.
В същия миг въздухът около наемниците избухна в светлини, пушек и грохот и ясаканците се юрнаха в бясна контраатака.
През цялото това време Нети, Дан, Люси и Журналиста отново се озоваха под арест и половин дузина възбудени ясакански стражи ги подкараха към килиите. Тъкмо бяха преполовили що-годе Големия осов канал, когато един челен отряд от блеронтински наемници изведнъж изскочи от Преддверието и откри огън. Тримата земляни и Журналиста се захлупиха на пода, но ясаканците, свикнали със своите СР-пистолети, се поколебаха секунда и в тази секунда изгубиха. Ефрейтори Инчбиуиглит и Канцитинкер-Ригипитил успяха да стигнат до отсека, ала Яктрак, Бунцливотер, Тидолофт и Форуаб бяха улучени от упор. Те се сграбчиха за гърдите, а оръжията им издрънчаха на пода.
Нети първа се метна към едно от тях и без всякакво колебание го насочи към наемниците. Като се има предвид, че на Земята хич и не беше похващала пушка, Нети като че ли овладяваше ясаканския „бластер“ със забележителна лекота. Сякаш й беше съвсем ясно как се държи; забеляза и спусъка точно под една от цевите. Прицели се и го натисна; от дулата избухнаха пламъци и двама наемници се проснаха на земята.
— Не! Не! — викна тревожно ефрейтор Инчбиуиглит. — Цели се над главите им!
— И дума да не става! — изкрещя Нети и повали още един блеронтинец. Люси, Дан и Журналиста също бяха грабнали по един бластер и започнаха да обстрелват нападателите.
Ясаканските стражи бяха съвсем явно шокирани. От своя страна блеронтинците бяха тотално изненадани. Бяха свикнали да посрещат яростния огън на СР-пушките на ясаканците, а при крайни обстоятелства — ясаканците да стрелят над главите им. Но това беше нещо ново! И освен това — много тревожно! Неколцината останали прави блеронтинци погледнаха към повалените си другари, после — пак към противника, който дори и в момента ги обстрелваше. И без да очакват следващия залп, се врътнаха и търтиха да бягат.
Ясаканците стояха сащисани. Никога в цялата история на техните народи блеронтинци не бяха побягвали пред ясакански огън!
Междувременно Нети бе изтичала до вратата на Преддверието и продължи да обстрелва оттам отстъпващите блеронтинци. Но наемниците вече се бяха напъхали във въздушния шлюз и затръшнаха вратата.
— Внимавай с боята! — задъхано й подвикна ефрейтор Инчбиуиглит.
— Браво! — извика Дан, който току-що беше притичал до Нети. Тя дишаше тежко и Дан, застанал близо до нея, усещаше топлината на тялото й. Изведнъж тя се извъртя.
— О, Божичко! Бомбата! — възкликна и измъкна мобифона от джоба си.
— Две… — броеше бомбата. — Едно…
— Здрасти, бомбо! Нети се обажда.
— Здрасти, Нети…
— Добре ли си, бомбо?
Последва тишина. За миг на Дан му се стори, че са загубили.
— Бомбо? Там ли си, бомбо? — повика Нети. Ала бомбата не отговаряше,
— Бомбо! — Дан сграбчи мобифона.
— О! Разбира се! То това си е мъжка работа! — изкоментира Нети.
— Бомбо? Там ли си? — Дан изобщо не я чу. — Обади се!
— Говорех с Нети — обади се кисело бомбата.
— О! — възкликна Дан и подаде мобифона на Нети. — Извинявай! — прошепна той.
— Нети е — рече Нети в слушалката. Бомбата пак мълчеше. — Бомбо? — повтори тя.
И отново — мълчание.
— Бомбо! — в тона на Нети се прокрадна настоятелност. — Обади се!
И бомбата се обади… много тихичко…
— Аз съм Мегабум! — рече тя.
— Така ли се казваш? — попита Нети.
— Да. Нали съм бомба.
— Знам — рече Нети.
— Харесва ми да слушам гласа ти, Нети — заяви бомбата.
— И на мене — да слушам твоя, бомбо — отвърна Нети.
— Нали не го казваш… просто ей така?
— Не, не го казвам просто ей така. Гласът ти е много мек за електронен глас. Приятен е. — За миг на Нети й се стори, че бомбата плаче. — Би ли започнала пак да броиш за мен?
— Ако наистина го искаш — отговори бомбата.
— Искам — рече Нети.
— Много добре — съгласи се бомбата. — Ще броя само за тебе, Нети… Но това е последният път… най- последният път…
Мълчание.
— Правя го само заради тебе, Нети.
— Благодаря ти, бомбо.
— Късмет, Нети.
— Късмет, бомбо.
— Хиляда… деветстотин деветдесет и девет…
Нети беше толкова напрегната, докато се опитваше да спре бомбата, че не осъзнаваше колко е ужасена, но в следващия миг коленете й се подкосиха и тя се свлече в ръцете на Дан, които нежно я подхванаха.
Болфас, застанал на капитанския мостик на Звездния кораб „Титаник“, не вярваше на очите си: блеронтинските наемници се изнасяха скоростно с ракетите си.
— Какво става на тая Ясака?! — възкликна той. — Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек! — Ала за всеки случай заповяда да ги обстрелят с още един залп и мракът около ракетите отново избухна в светлини и грохот. За по-малко време, отколкото трябва на снорка да се изцвъка на чинийка, флотилията на застрахователите обърна и се изгуби сред звездите отвъд прекрасната зелена Ясака.
В този миг Дан и Нети отново се втурнаха в капитанската каюта.
— Защо не сте в килиите?! — тросна се Болфас.
— Те стреляха право във врага! — изникна зад тях ефрейтор Инчбиуиглит. — Наемниците затова избягаха!
— Трябва да направим нещо с бомбата! — извика Нети. — Каза, че брои за последен път!
— Ужас! — възкликна Болфас. Изглеждаше страшно мрачен.
— Да! Каза, че този път ще избухне!
—
— Че вие не смятахте ли да го правите? — попита Нети.
— Не!
— Точно това искаше, естествено! — на Дан вече му кипваше. — Това беше единственият начин да ги спрем! С бомбата какво ще правим?
