Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

макар и тя самата да не знаеше защо.

Нещо прещрака в ума на Журналиста.

— Разбира се! — възкликна той. — Когато избяга от кораба, той размахваше едно такова блещукащо, сребърно…

— Сърцевината на централната интелигентна система! — възкликна Болфас. — Ето защо я няма на борда!

— Значи… — капитан Болфас пресмяташе колко е две и две, но много бавно.

— За да вземем липсващата сърцевина на корабната система, трябва да намерим тоя тип Леовинус — Нети беше решила сама да поеме процеса на дедукция. — Леовинус е на Земята. Но ние не можем да отидем там, защото не знаем къде е, а единственият начин да разберем къде е, е да се сдобием с липсващата сърцевина и да я монтираме отново в мозъка на Титания. Джентълмени, ние сме преебани.

И точно тогава завиха доковите сирени. Звездният кораб „Титаник“ се готвеше да кацне на планетата Ясака.

XXII.

Купонът за посрещането беше извънредно мрачен.

Домакините постоянно вдигаха наздравици за земляните и за неоценимата им помощ при прогонването на застрахователите; произнесоха се няколко речи, превъзнасящи завръщането на „Титаник“ там, където по право си му беше мястото, ала никой не можеше да забрави, че след ден-два корабът трябваше да бъде откаран в някое затънтено кътче на Галактиката, където при експлозията нямаше да причини никому никаква вреда — освен дето щеше да се самоунищожи.

Ясаканците не виждаха никаква перспектива за възстановяване на своята икономика. Люси, Дан и Нети пък не виждаха никаква перспектива да се завърнат някога на собствената си планета. Бяха им дали преводблистери (приличаха на малки лейкопластчета, които се лепваха зад ухото), за да могат да си комуникират с хората и тук, далеч от автоматичните системи на кораба, но това не правеше по-поносима перспективата за изгнание на чужда планета.

— Без съмнение вие все трябва да имате някаква представа за това къде се намира тая „Земя“? — Родден, навигационният офицер, бе притиснал Нети в ъгъла. — Искам да кажа, трябва поне да знаете във въображаемото Северно полукълбо на Галактиката ли се намира или в Южното?

— Ами… не…

— Във вътрешния или във външния ръкав на спиралата е?

— Не мога да се сетя — отговори Нети.

Родден мрачно поклати глава. Мразеше да си говори с тъпи блондинки.

— Е, ако наистина нямате представа откъде идвате, то и аз няма как да ви закарам обратно там. Единствено корабът можеше да ви откара, обаче той не помни, защото няма мозък! Това като че ли е доста често срещано оплакване… — добави той съвсем ненужно и се отдалечи — за голямо облекчение на Нети.

Тя огледа мрачния купон. Беше й тъжно, ала въпреки това в света, в който се бе озовала, имаше толкова много красота! Ясака! Дори самото име беше хубаво. А беше убедена, че има много по-лоши места… Треса Вище… Нови Зълбордей… Мивкотелно… Нети се раздвояваше. Едната й половина казваше: „Хайде де! Погледни го откъм добрата страна! Оттук нататък това е твоят дом!“ А другата я насърчаваше да не се предава… и кой знае защо и как дълбоко в себе си тя беше убедена, че ще успее да ги върне всички на Земята. Нети се чувстваше малко глупава заради тази убеденост, но това беше положението — тя просто не можеше да се отърси от това чувство, макар и да нямаше представа откъде се е взело то.

Реши, че междувременно си струва да се повесели.

Самата миризма на снорк, цвърчащ над открития огън, навяваше тъга, докато се носеше под мрачните ясакански борове и се смесваше с по-меките и още по-тъжни аромати на нощния жасмин и плачущите олеандри в градината на ефрейтор Голхолиуол. Ясаканците се изреждаха да бъдат домакини на важни национални събития и сега съвсем случайно дойде реда на ефрейтор Голхолиуол. Той бе осигурил седем снорка за печене, блюда с риба, плодове и зеленчуци от градината си. За разлика от блеронтинците, ясаканците не се интересуваха от сандвичи и предпочитаха простата, добра храна, полята с изобилна ясаканска бира и сладко картофено вино.

Журналиста мрачно си мислеше, че яденето е доста мизерничко, ала се опитваше да прикрие презрението си, породено от липсата на „рибен пастет“, малко пиленце волован и коктейлни наденички на клечици.

Но въпреки всички комплименти, с които го засипа Нети за пръжките, ефрейтор Голхолиуол отказваше да излезе от собственото си мрачно настроение.

— Едно време — обясни той на Нети — печахме по седемдесет снорка! Можех да докарам толкова риба, че да напълня целия Океан на лятното измазване. А бирата и виното… У-ха! Лееха се като онези фонтани хей там, в средата на градината… Ах! Мизерни времена настъпиха в Ясака! — и се втренчи мрачно в празната си халба.

Капитан Болфас също беше мрачен. Опитваше се да не зяпа Нети, която бе жертвала късата фланелка, ръчно плетената жилетка и миниполата в полза на проста ясаканска кошуля, цепната до бедрото и избродирана в единия ъгъл. Изглеждаше така, че на човек да му секне дъхът, а дъхът на горкия капитан беше толкова секнал, че той въздъхна и се опита да проумее как така е живял досега без нея.

— По кого си се заплеснал така, капитан Болфас? — попита го жена му.

— Извини ме, драга моя — отговори Болфас, — ала младата землянка е таз, откраднала душата ми със свойта красота.

— Горкичкият ми! — госпожа Болфас хвана ръката му и я погали. — Сигурна съм, че ще се оправиш.

— Ах! — въздъхна капитанът. — Надявам се… наистина се надявам.

— Може би трябва да отидеш при доктор Понкалиуак?

— Не… не… Ще се оправя… — отново въздъхна той. (На Ясака смятаха „влюбването“ за вид болест.)

Ала старите ясакански песни, които оркестърът свиреше, накараха капитана да въздиша отново и отново и дори да се просълзи. Това бяха древни песни за копнежа по по-добри сечива и материали, жалби по строителни проекти, така си и останали недовършени, песни за тъгата по великите занаятчии от едно време, които нивга веч нямаше да рендосват и да дялкат.

Люси успя да открие Дан, скрит в дъното на градината — беше приседнал на нисък зид под олеандрите, потънал в дълбоко униние. В едната си ръка държеше сноркова пръжка, а в другата — чаша вино.

— Върви си! — рече той.

— О, Дан! — Люси приседна до него и се опита да го прегърне през раменете. — Хайде да се оженим!

— Да се оженим! — възкликна Дан. — Ха! След онова, което ви видях да правите с онзи извънземния?!

— Не бъди… — Люси не беше съвсем сигурна какъв искаше да каже на Дан да не бъде: „глупав“? „ревнив“? „кисел“? Имаше пълното право да бъде и трите, и все пак… не можеше да се пребори с чувството, че той пресилва нещата. — Дан! Ние се обичаме, нали?

— Не знам — отвърна Дан. — Дали?

— Разбира се, че се обичаме! — извика Люси. — Ще направим хотела, ще го въртим заедно, ще имаме деца…

— Не, няма — прекъсна я Дан. — Не можем да се върнем на Земята, а дори и да можехме — хотелът представлява само купчина камънак!

— Но нали имаме пари от „Топ тен травъл“!

— Това обаче не значи, че се обичаме!