надявам се — веднага щом си намеря чантичката!
— И какво има в чантичката ти? Билет за „Конкорд“ до вкъщи? Джобна ракетка? — Дан изобщо не се съмняваше: щом Нети казва, че разполага с решение, значи разполага; ако някой от тях имаше достатъчно акъл да ги върне на Земята, то това беше точно тя. Той я обожаваше. Боготвореше я. Но защо не можеше да й го каже като човек, ами се държеше като пощръклял сексманиак?
— Нека просто я намерим, а? — предложи Нети. Така че Дан престана с въпросите и напрегна мисъл.
— Извинете! Това ли търсите? — ефрейтор Голхолиуол размахваше чантичката на Нети. Нети я сграбчи, отвори я и зарови трескаво из нея.
Дан погледна към ефрейтор Голхолиуол.
— Вътре Нети има нещо, което ще ни помогне да се върнем на Земята.
— Да не е това? — ефрейтор Голхолиуол им подаде пакет, прилежно увит в хартия. Нети го сграбчи, провери какво има вътре и погледна ефрейтора.
— Да му се не види дано, за какъв дявол си ми ровил из чантата?! — очите й бяха като миниатюрни СР- пушки. Ефрейтор Голхолиуол усети как се разпада и се размазва по цялата веранда. Изглеждаше съвсем, ама съвсем слисан.
— Ох, Божке! — рече той. — Да не би да съм нарушил някой ваш земен обичай? На Ясака обичаят е домакинът да преглежда чантите на гостите си и да нанася малки поправки на съдържанието…
— Е… На Земята нямаме такъв обичай… — рече Нети, която продължаваше да беснее тихичко. — Но… благодаря, че сте ми проявили филма. Точно него търсех.
— За мене беше удоволствие — рече ефрейтор Голхолиуол, вперил прехласнат поглед в нея. — Повечето снимки май станаха добри. Освен това наново емайлирах нокторезачката ви, възстанових няколко липсващи зъба на гребена ви и нанесох ново сребърно покритие на огледалцето ви.
— О! Страшно съм ви благодарна, ефрейтор! — Нети бе възвърнала самообладанието си и преглеждаше проявените от ефрейтор Голхолиуол снимки. И изведнъж намери точно онази, която търсеше. — Ето я! Виж, Дан! Това е къщата на свещеника! Станали са! Онези, дългите ми експозиции! СТАНАЛИ СА!
Дан се чувстваше така, сякаш не можеше да стигне дъното с крака, но просто каза без всякакъв ентусиазъм:
— О, ами хубаво! Хубаво е да си имам спомен.
Ала Нети вече му беше обърнала гръб и търчеше към групичка ясаканци, които мрачно си говореха край цвърчащия над огъня снорк.
— Родден! — извика Нети и навигационният офицер се обърна. — Родден! Измислих го! МОЖЕТЕ ДА НИ ЗАКАРАТЕ ОБРАТНО НА ЗЕМЯТА! — Нети набута две от снимките в ръцете му. Той ги пое неохотно — не му се искаше да се набърква в никоя от фантазиите, които биха могли да хрумнат на тази женска пришълка.
— Хайде! — викна Нети, като едва сдържаше вълнението си. — Погледнете ги де! Какво виждате там?
Родден неохотно сведе очи към снимките в ръцете си и ги заразглежда.
— Къща… предполагам, че се намира на Земята… — произнесе бавно той. — Бивша къща на свещеник… тъй като я гледам… с разрешение за комерсиална разработка…
— Невероятно! — възкликна Нети. — Как разбрахте?
Навигационният офицер се усмихна самодоволно, свали преводочилата си и рече:
— Ами пише го на табелата — той много обичаше да шашка красиви, но не особено умни жени.
— О! Да бе… Както и да е, това е къщата, която Дан и Люси смятаха да купят, преди вашият Звезден кораб да се нахака в нея.
— Е, и? — изведнъж Родден се вгледа в снимките с все по-нарастващо внимание. — И с какво, мислите, ще ви помогнат тия снимки?
— Снимах през нощта! — извика развълнувано Нети. — Погледнете небето! Особено ей това тук! Погледнете!
Изведнъж широка усмивка заля лицето на Родден.
— ЗВЕЗДИТЕ СЕ ВИЖДАТ! — извика Нети.
— Скъпа ми госпожице — рече Родден, — моля ви да ми простите, че ви подцених…
— Я по-леко с ласкателствата! — отговори Нети. — Нямам нищо против онова, дето сте си го мислили! Главното е: можете ли да изведете някакви координати въз основа на съзвездията, които да ви покажат къде се намира Земята? Има ли достатъчно звезди на снимката?
Родден се умълча за известно време. Нети го наблюдаваше нервно… и изведнъж Дан, който току-що се беше приближил към тях, усети в дланта си ръката на Нети, която стискаше неговата!
Родден се бе вторачил в снимката и гледаше, ли гледаше. Най-накрая вдигна глава.
— Теоретично — рече той — това би трябвало да е проста задача от триизмерната геометрия. В цялата Галактика има едно-единствено място, където звездите се виждат точно в тази конфигурация… но не съм съвсем сигурен, че снимката осигурява достатъчно информация.
Сърцата на земляните се свиха. Навигационният офицер очевидно се опитваше да им обясни, колкото се може по-внимателно, че няма да стане. Нети се изпсува наум — беше оставила надеждите си да хвръкнат твърде нависоко. Вечно правеше така — особено по отношение на мъжете.
— Но — продължи навигационният офицер — мисля, че бих могъл да увелича образа. Негативът у вас ли е?
— Ето го! — викна ефрейтор Голхолиуол.
— Я тогава да видим какво можем да направим — рече Родден. И изведнъж купонът се стори много по- весел на всички заинтересовани.
XXIV.
Бяха необходими два дормилионски дена, за да обработят увеличените снимки на земното нощно небе с Големия астрономичен компютър на университета Ясаканда. Компютърът направи петнайсет трилиона милиарда петстотин хиляди милиона седем хиляди четиристотин шейсет и девет различни сравнения и най- накрая намери звездната конфигурация, която съвпадаше с посочената. Намираше се във външния ръкав на галактическата спирала в сектор, който, да си кажем честно, открай време смятаха за необитаем.
— Уви! — възкликна Родден, навигационният офицер. — Ще отнеме доста време, докато стигнем до толкова отдалечено място!
Нети продължаваше да държи Дан за ръката. На него му се струваше, че не го е пускала, откакто намериха снимките. Разбира се, не беше така, но просто Дан се чувстваше жив само в миговете, когато тя му държеше ръката. Ала не смееше да й каже нищо. Никога нямаше да я използва като „емоционална изтривалка“ — можеше да бъде сигурна.
— Имаме само четири дормилионски дена до избухването на бомбата! — рече Нети. — За колко време можем да стигнем до Земята?
Родден не отговори веднага. Искаше да даде съвсем точен отговор. Не му се щеше да вдъхва празни надежди на никого и най-вече на себе си. Най-накрая рече:
— За да стигнем до едно толкова отдалечено място, ни трябват в най-добрия случай три дормилионски седмици…
Нети облегна главица на рамото на Дан и избухна в сълзи. Дойде й твърде много. Тънкият лъч надежда, върху който балансираше през последните два дена, изведнъж се бе прекършил. Дан я прегърна и усети колко меки са раменете й.
— Нети! — рече той. — Ще се оправиш! Тук ще си живееш добре. Ясака е прекрасна! — „Прекрасна като тебе“ — му се искаше да добави, ала се възпря. Междувременно Нети се беше вкопчила в ръката му като в спасителен пояс.
— Както и да е — продължи Родден. — Звездният кораб „Титаник“ се задвижва от една съвсем нова и неизмеримо по-мощна енергия. Ако съдим по времето, изминало от излитането му насам, катастрофата на Земята и момента, когато ние ви прихванахме, бих казал, че Звездният кораб е способен да стигне до
