Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Земята за може би три дормилионски дена.

Това добра новина ли беше или лоша? Три дормилионски дена! Щеше да им остави само един ден на Земята, за да намерят Леовинус и да монтират сърцевината обратно в мозъка на Титания, ако предварително приемем, че тя е у него.

Имаше едно-единствено сигурно нещо и то беше, че трябва да тръгват веднага.

Първият им проблем обаче беше да намерят Люси. След последния си разговор с Дан тя се замисли над живота си. Беше се преоблякла в ясаканска копринена риза и излязла на дълга разходка покрай брега на Ясаканда. Червените вълни, които се разбиваха о скалистия бряг, шумяха също така успокоително като вълните у дома в Топанга. Ала това спокойствие кой знае защо не предизвика у нея копнеж по дома. Нещо се беше променило. Нещо бе умряло. Нещо бе поникнало. И Люси точно се опитваше да определи какво, когато Нети я откри.

— Люси! Установиха земните координати! Отиваме си у дома! Но трябва да побързаме! — Нети открай време си я караше без заобикалки. — Между другото тая риза ти стои страхотно!

— Благодаря… обаче… — отвърна Люси, загледана в непознатия морски хоризонт — …аз оставам тук.

— Какво говориш?! — възкликна Нети. — Отиваме си у дома!

— Вече не зная къде е моят дом — отговори Люси. — Лос Анджелис? Лондон? Оксфордшър? Мислех си, че моят дом е там, където е и Дан, но сега…

— Какво става с тебе и Дан? — Нети наистина беше загрижена за това какво става между тях, и то откакто Дан се бе държал така необяснимо, докато тя си търсеше чантичката.

— Нито той, нито аз сме искали онази къща — Люси се обърна и за пръв път погледна Нети в очите.

— Какво?! — възкликна Нети.

— Ами това е. Сигурно от години се залъгваме един друг… за какво ли не… Знаеш ли, че отначало бях влюбена в Найджъл? — Вълните обливаха босите крака на Люси.

— Докато най-накрая не разбра що за лайно е? — попита Нети.

— Не съвсем… По-скоро… Как да ти го обясня? Найджъл беше англичанин… по-различен… вълнуващ. Като го погледнех и настръхвах! И това ме притесняваше… Докато Дан — него го разбирах… Дан си беше познат терен и знаех къде се намирам.

— Но Дан е върхът! — възкликна Нети. — Такъв вълнуващ мъж! Толкова различен от всички! От такива плужеци като Найджъл!

Люси погледна Нети с откровено изумление.

— Извинявай! — продължи Нети. — Не би трябвало да ти говоря за Дан по този начин. Не съм искала да… Карай. И без това трябва да побързаме.

— Да бързам… Да бягам… Откакто се помня, все бързам и бягам, Нети. Закопчах чувствата си в хубавичко спретнато раирано костюмче и ги зарязах… Е, стига толкова!

— Но Дан има нужда от тебе, Люси! Вие двамата сте страхотен екип!

— Точно това си повтаряхме постоянно. Повтаряхме си го, повтаряхме си го и накрая взехме, че го повярвахме. Но сега единственото, което знам е, че съм съвсем различна жена от онази, която се преструвах, че съм.

— Люси!

Люси и Нети се обърнаха рязко. Не бяха чули някой да се приближава.

— Люси! Корабът всеки момент ще полети към Земята! — крещеше Журналиста от вълнолома. — Имаме само няколко минути!

— Имаме?! — измърмори Люси.

— Разбира се! — възкликна Журналиста. — Да не си мислиш, че ще те пусна да си отидеш сама?! Не и след като ми обеща да се омъжиш за мен!

— Но… Жу! Ако искаш да остана тук с тебе, ще остана! — Люси бе притичала вече до него и го целуваше.

— Кхъ-кхъ! — отвърна Журналиста. — Трябва да проследя тази работа до края!

В следващия миг и тримата се юрнаха през плажа към космодрума.

XXV.

Първите сто и седемнайсет милиарда милиона мили от обратното пътуване на Звездния кораб „Титаник“ към Земята минаха съвсем мирно и кротко. Рецепциоботът си беше надут както винаги, но тъй като Люси, Нети, Дан и Журналиста пътуваха в Първа класа (с ВИП-статут), всички останали боти се скъсваха да любезничат. Пиколоботите изнесоха на Дан невероятен отчет за евакуацията при Дюнкерк, според който излизаше, че Съюзниците са постигнали там велика победа, а рецепциоботът помоли Нети за автограф. (Никой не беше съвсем сигурен защо, докато случайно не го чуха как прошепна на един портобот: „Това е Глория Станли — нали се сещаш, актрисата!“) Но иначе животът на борда си вървеше съвсем рутинно, като по часовник.

Капитан Болфас устояваше храбро на безнадеждната си страст към Нети. И все пак, както бе казал на жена си, това придаваше някакъв смисъл на старините му — макар и този смисъл да се изчерпваше просто с преодоляването на въпросната страст.

От своя страна Нети се притесняваше най-вече за Дан. Той като че ли приемаше раздялата с Люси и щурата й любов с Журналиста доста тежко. Стоеше си предимно в каютата, а когато се хранеха заедно, общо взето, не приказваше и се мусеше.

„Горкичкият! — мислеше си Нети. — Сигурно изпитва адски мъки. В края на краищата толкова години са били близки с Люси — и сега я гледа така захласната по друг мъж, че и извънземен при това!“

Люси и Журналиста също си стояха предимно в каютата, но ако съдим по звуците, които се носеха иззад заключената врата, явно не се отдаваха на мрачни размисли там. По-скоро играеха поло или пък караха водни ски, като едновременно с това вдигаха и доста сериозни тежести. За късмет и двете съседни на тяхната каюти бяха празни. Но и при това положение няколко картини паднаха от стените, а една вазичка с ясакански лилии се катурна най-мистериозно.

На третия ден огромният кораб навлезе в района отвъд Проксима от Кентавър.

— Всеки момент ще установим местонахождението на вашата звезда — съобщи капитан Болфас. — Вие как я наричате?

— Слънце — отговори Нети.

— Какво прекрасно име — рече галантно капитанът, загледан в изящния й профил.

Нети кимна.

— Самото Слънце е прекрасно.

— Ммм-хммммм — съгласи се мечтателно капитанът.

— Разпознавате ли вече някое съзвездие? — попита нервно навигационният офицер. Да пътуваш към неизвестна цел въз основа на такива оскъдни данни — това както и да е, но на всичко отгоре се намираха на борда на кораб, обречен да избухне само след два дена! Що се отнася до неговото лично мнение, цялото това начинание беше пълна лудост и той бе разяснил това на капитан Болфас много убедително. Ами ако не успееха да открият Земята — щяха ли изобщо да намерят къде да се приземят в тая забутана подмишница на Галактиката? А дори и да намереха, след като корабът избухне, щяха да изнемогват на тоя пуст остров цели… ами Господ знае за колко време щеше да пристигне спасителната флотилия!

Нети поклати глава.

— Не ме бива много по астрономията! Ще извикам другите.

Но нито Дан, нито Люси имаха по-добра представа от Нети за тукашните съзвездия. Родден поклати уморено глава — що за невежи бяха тия земляни!

— Може би от повърхността на вашата планета звездите не се виждат? — предположи той. Наложи се обаче да му признаят, че се виждат и се почувстваха два пъти по-тъпи.