Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Но лошото тепърва предстоеше.

— Погледнете! — изведнъж възкликна Родден. — Виждате ли оная звезда?! Ей там! Това трябва да е вашето Слънце!

Така и излезе. Само след час корабът вече забавяше ход и Слънцето съвсем ясно се виждаше — мъничък диск.

— И коя точно от планетите е Земята? — въпросът на Родден беше съвсем простичък. Но той хвърли и тримата земляни в тотално объркване.

— Според мен е четвъртата, като се брои от Слънцето нататък — несигурно се обади Дан.

— Не беше ли третата? — попита Нети.

— Втората е! — заяви Люси.

И тук навигационният офицер се извини и излезе. А после се заключи в умивалнята и няколко минути си блъска главата о мивката. Как така живи същества можеха да бъдат толкова абсолютно и безгранично невежи, когато ставаше дума за собствената им планета?!

— Вижте! — обади се Дан. — Да броим отвън навътре: Плутон, нали така?

— Да.

— Нептун… Сатурн… Или сега идваше Юпитер?

— Сатурн — потвърди Нети.

— Сатурн… Юпитер… Марс. Земя! Значи е шестата отвън навътре!

— Много добре! — възкликна капитан Болфас. — Значи още на секундата се насочваме нататък! Готови за изстрелване на ракетите за забавяне на огъня! Стабилизирайте кораба за забавяне на ход! Заставане на орбита около Земята след трийсет и пет едо. Приземяване — с малка ракета.

Когато навигационният офицер най-после излезе от умивалнята, Звездният кораб „Титаник“ вече кръжеше в орбита около Земята.

— През илюминаторите на кораба всичко ли се вижда червено? — попита Нети.

— Може би е от времето — предположи Люси. Земята изглеждаше извънредно червена.

— Дами и господа — обади се капитан Болфас, за мен е чест да ви придружа до ракетата, с която ще се приземите. Бихте ли ме последвали, моля…?

— Задръж! — обади се Нети. — Забравихме Уран! Това е Марс!

Навигационният офицер пак излезе. Усещаше как го обзема ужасен ясакански гняв. Затвори се в умивалнята, извади СР-пистолета си и си пръсна главата. След това, успокоен, се върна на мостика.

В този момент те вече приближаваха една синя планета, закърпена тук-таме с кафяви кръпки и изпъстрена с бели вихрушки. Това определено си беше Земята: дори и старият Родден не можа да потисне бликналата симпатия към тримата земляни, щом забеляза как духът им се приповдигна, а сърцата им забиха с гордост и възхита при гледката на планетата, дарила ги с живот.

Щом се събраха около мъничката ракетка, Болфас дръпна кратка, прочувствена реч:

— Предполагахме, че ще имаме на разположение точно един ден, за да намерим Леовинус и, както се надяваме, липсващата сърцевина на централната интелигентна система на „Титаник“, да я върнем обратно на кораба и да я монтираме в мозъка на Титания. Но времето, което имаме, е още по-малко. Досега не бях споменал това, но се налага… Разполагаме само с половин ден, тъй като ако не се върнете до обяд, нямаме друга възможност, освен да се отдалечим с кораба на безопасно разстояние и да се натоварим в спасителните лодки, преди той да избухне. Дано тази орис отмине всички! Вървете! И късмет!

Нети хвана Дан за ръка и той й помогна да се качи в ракетата. Журналиста скочи вътре и се настани до Люси.

— Ей, Дан? — възкликна той. — Исках нещо да те питам…

— Давай.

— Ще ни станеш ли кум?

Дан се зачуди дали да не му фрасне един, но вместо това се усмихна.

— Да — отговори той. — С най-голямо удоволствие!

— Страхотно! — усмихна се Журналиста. — Ще вдигнем истинска блеронтинска Бяла сватба. Ще ти хареса!

Дан обърна очи към небето. Нети се усмихна. Люкът на ракетата се затвори над тях.

Капитан Болфас се върна в каютата за наблюдения. Един люк в корпуса на огромния Звезден кораб се отвори и мъничката ракета се устреми към синята планета.

XXVI.

Леовинус не беше в добро настроение. Въпреки всички области, в които го биваше — астрофизика, архитектура, молекулярна биология, геофизика, живопис, скулптура, проектиране на механизми, физика, анатомия, музика, поезия, кристалография, термодинамика, електромагнетизъм, философия и аранжиране на сандвичи — откак се помнеше, по езиците хич го нямаше. И вследствие на това, щом се намери на чужда планета без преводблистер, съвсем обяснимо се вкисна. Ето го него — Най-великия гений, познат в Галактиката, — а дори едно чайче не може да си поиска от тия извънблеронтинци със странни сини костюми!

— Според мен определено да, сержант — рече полицай Хакет.

— Какъв, гей ли? — попита сержант Страуд, който бе забелязал, че веждите на стареца са залепени за лицето му също както се лепят допълнителни кичури на темето.

— Не, ливанец — отговори другият полицай.

— Познаваме ли някой тук, в Оксфордска област, който да говори ливански?

— Ами той е горе-долу като арабския, нал тъй?

— Да бе, в университета сигурно бъка от такива, дето го говорят. — И така, обадиха се по телефона и не след дълго пред Леовинус се изправи едър мъж с нос като Африка, който му обясни на арабски, че се казвал професор Дансак. Ала напразно.

Леовинус вече беше започнал да се вбесява. Не стига, че никой не се държеше така, както би трябвало да се отнася една раса от явно по-низши умове към Най-великия гений, известен на Галактиката, но и сякаш час по-скоро искаха да се отърват от него.

— Арестувам ви по обвинение в нелегална имиграция — четеше сержант Страуд от официалния формуляр. — Налага се да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас и че ще бъдете задържан под арест, докато правителството на нейно величество не ви репатрира в собствената ви страна.

— Ако случайно разберем коя е — измърмори полицай Хакет.

Професор Дансак им беше препоръчал някой си професор Линдстрьом, който бил шеф на катедрата по лингвистика. Професор Линдстрьом изслуша внимателно малкото неща, които Леовинус се бе подготвил да му каже, и заключи, че възрастният господин с бялата брада и фалшивите вежди вероятно си измисля езика, на който говори.

— Няма никакво сходство с никой език от индоевропейското езиково семейство — обясни професор Линдстрьом. — Ако изобщо е език, готов съм да твърдя най-категорично, че няма никаква връзка с уралската, алтайската и китайско-тибетската езикови групи. Не съм специалист по малайско-полинезийската, но бих се изненадал, ако има нещо общо и с нея. Що се отнася до ескимоско- алеутската и палеоазиатската, убеден съм, че няма. Накратко, господа, подозирам, че си имате работа с побъркан възрастен господин, който говори един твърде широко използван език, а именно: дрън-дрън-ярина. Най-вероятно той трябва да се върне вкъщи при семейството си или в съответната институция, където ще се погрижат за него.

В този миг Леовинус реши да изрецитира пред тези низши същества няколко избрани бисера от последния си труд „Закони на физиката“ — радикална преоценка на предмета, преобърнала цялата научна общност с краката нагоре. Може би това беше единствената и най-важна книга, написана някога в цялата Галактика, и просто да цитира пасажи от нея вдъхваше на великия мъж чувството, че си има дом, и му напомняше, че е изключително важен индивид — без значение как се държат с него на тая зальохана