който се приземиха, никак не му вървеше в брака. Той тъкмо бе потънал в мрачни мисли за това, какво ли ще стане, ако жена му никога не се върне от ски-ваканцията. Сигурно щеше да забегне с инструктора, за да развъждат английски овце и да сервират английски чай на туристите през лятото. Обаче децата… Щеше да му се наложи всеки ден сам да ги води на училище и нямаше да може да остава след работа в офиса да омайва новата секретарка… И точно в този миг пред него най-внезапно цъфна спортна кола.

— Исусе! — възкликна той и неволно кривна леко. — Изобщо не забелязах кога ме изпревари! Божичко! С каква скорост карат тия, бе?!

И чак когато спортната кола изфуча нататък по лентата за скоростно движение, той забеляза, че тя май няма колела.

— Я се стегни! — скастри се сам. — Май започнаха да ти се привиждат разни работи!

Точно стигнаха до надлеза за Уестуей и ново задръстване препречи пътя им.

— О, не! — изпъшка Нети.

— Едно време и ние ги имахме същите проблеми на Блеронтин — обясни Журналиста. — Преди няколко милиона години, преди появата на разумния живот.

— Ох, няма ли да млъкнеш! — сряза го Нети. Не можеше да понася самодоволни извънземни, които нищо добро не виждат на Земята. — Безнадеждна работа! Имаме само девет часа!

— Къде трябва да стигнем?

— Ърлс корт роуд — отговори Нети.

— Да минем ли напряко?

Нети се огледа. Доколкото виждаше, наоколо не се наблюдаваха полицейски коли, а жената в колата отзад си пилеше ноктите.

— Давай! — викна тя и колата литна над надлеза за най-голямо изумление на две дечица, тръгнали на училище.

— Виж, мамо! Колата лети!

— Как пък не, милинките ми! — отвърна майка им, без да отлепи очи от илюстрованото списание. — Да видим какво ще измислите следващия път!

Нети и Журналиста преминаха ниско над Нотинг хил и се приземиха от южната страна на Холанд парк. Изчакаха подходящия момент, прескочиха заключената порта и проникнаха в системата на еднопосочното движение около Ърлс корт.

— Осем и половина! — възкликна Нети, щом изскочи от колата. — Ти стой тук! Доколкото познавам оня мазник Найджъл, още спи!

Отключи със собствения си ключ и след малко вече изкачваше тичешком стълбището към апартамента на Найджъл. Влезе и мигом се препъна в счупената дъска за гладене, препречила коридора.

— Кой е? — извика глас от спалнята.

— Аз съм! — викна Нети, надигна се от пода и влезе в спалнята.

Младото момиче, с което Найджъл бе зает в момента, се опита да се престори, че ей така просто си седи до купчината непрани чаршафи.

— Мамка му! Нети! — възкликна Найджъл, докато се мъчеше да се слее с въпросната купчина непрани чаршафи, като ги придърпваше върху себе си. — Мислех, че си отвлечена от извънземни!

— Важно е, Найджъл! — не се и опита да шикалкави Нети.

— Мога да ти обясня… — смънка Найджъл. — Нали разбираш, това тук е Нанси, та на нея майка й скоро почина и аз се гри…

— Опитай се да се сетиш, Найджъл! Ти видя ли някого, след като корабът излетя?

— Искаш да кажеш, ходил ли съм на психиатър?

— Не! Не! — Много ясно, че Найджъл ще мисли само за себе си, помисли си Нети. — Видя ли старец с бяла брада да се щура из развалините?

— Май най-добре да си ходя — обади се Нанси, която всъщност си беше на деветнайсет, само изглеждаше по-мъничка.

— Не, не! Стой си! — инстинктивно я задържа Найджъл. Беше забелязал, че умът на Нети е зает със съвсем различни неща от това, да му метне топките на тостера и донякъде се надяваше, че ще може да възобнови предишната си дейност, след като изясни какво точно иска от него бившето му гадже. — Дали съм видял какво?

Изведнъж цялата безнадеждност на ситуацията се стовари върху Нети. Цял един свят — цяла една цивилизация, много по-напреднала от тяхната — зависеше от това, дали тя ще успее да изтръгне смислен отговор от тоя плужек, в когото едно време беше влюбена! Каква ти тук надежда, по дяволите! Със същия успех можеше да седне да учи котката да говори турски!

— Белобрад старец ли рече? — обади се Найджъл. — Беше в колата ми. Закарах го в Оксфордския полицейски участък.

На Нети й потрябва само миг, за да осъзнае, че измина целия кошмарен път, за да измъкне от него точно тази информация. Втурна се към леглото и млясна шумно Найджъл по устата. После за всеки случай млясна и Нанси, а след секунда вече прескачаше стъпалата на голямата викторианска къща по две наведнъж и хълцаше:

— Жу! Жу! Жу!

— Аз май най-добре да си ходя — обади се Нанси. Тя тъкмо беше записала да учи история на изкуството.

XXVIII.

Леовинус се промени.

Като начало махна фалшивите си вежди и ги лепна на стената на килията, точно над вратата. По- важното обаче беше, че прекара последната седмица в занимания с нещо, с което всъщност никога досега не се беше занимавал — не и от ранното си детство насам. Седемте дни затвор, без нищо за четене, без възможност да общува с хората и най-вече — без кьорав почитател наоколо, го принудиха да се вгледа критично в самия себе си. Прекара цяла седмица в размисли за живота си и за това, що за човек е станал. И колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че се е провалил. Колкото повече се вглеждаше в душата си, толкова повече осъзнаваше падението си.

Разтрепери се от неловкост, щом се сети за последната пресконференция — как се бе наслаждавал на подлизурството им! Сгърчи се от срам, щом се сети какво бе отговорил на онзи журналист, който го попита не се ли чувства отговорен за рухването на ясаканската икономика. Какво бе казал той? Бил отговорен само пред Изкуството си или нещо от сорта?! Сега, докато се взираше в голите стени на килията, бе осъзнал, че е отговарял като задник. Никой не можеше да се крие зад претенции, че е творец, докато хората страдат, а може би и умират заради онова, което е сътворил.

Спомни си двете репортерчици с хубавите усмивки и съблазнителното зелено червило… Какво превъзходство чувстваше над тях… как дълбоко в себе си беше убеден, че никой не е достатъчно добър за него. Сега, сред самотата и мизерията на килията, той се убеждаваше, че не е достатъчно добър за никой друг. Първият блеронтинец, който влезе през тази врата, мислеше си той, има по- голямо право на свобода и щастие от него. Дори и онзи кошмарен Патлак на Блеронтис!

Беше надарен с такива чудесни дарби — толкова баснословни и безгранични — и какво бе сторил с тях? Беше ли направил някого щастлив? Беше ли дарил други светове с мир и благоденствие? Не. Доколкото осъзнаваше, бе използвал таланта си най-вече за собствено възвеличаване. Точка. Сега, като се обърнеше назад, всичко това изглеждаше толкова жалко! Беше ли обичан? Беше ли обичал?

И тук, ако подслушвахте пред килията му (а полицай Хакет подслушваше), щяхте да чуете какъв ужасен стон се изтръгна от Най-великия гений, известен някога на Галактиката, щом си спомни как цялата му обич и привързаност се бяха излели не върху живо същество — жена, любима, сноркче дори — а върху куп жици и неврони, сензори и кибернетични пътеки — Титания, неговата последна, най-велика, абсолютна страст!

— Но тя ме обича! — изстена той от дълбините на своето отчаяние.

— Но не е истинска… — отвърна ехото, щом мислите му се блъснаха в голите стени. — Ти сам си я създал!

Промяната, която се случи с Леовинус в неговата Оксфордска затворническа килия, щеше да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату