Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

първобитна планета.

Тъкмо беше стигнал до своя Десети закон на термодинамичен стрес, когато сержант Страуд задумка по вратата на килията. Леовинус огледа новата среда, в която беше попаднал. Имаше силното подозрение, че не се намира в хотел. Входът като че ли се регулираше от съвсем просто заключващо устройство, а дефекацията се извършваше в кофа. Боже, в какъв дивашки свят се беше забил!

Само ако се беше свестил, преди корабът да се стовари тук! Да, ама не беше. След сбиването със Скралионтис бе прекарал в безсъзнание и излитането, и СМПС-то (Спонтанния Мощен Провал на Съществуването), и катастрофалното приземяване на тая забравена от Бога планета, където и да се намираше тя. Беше се освестил, чак когато онзи нещастник, Журналиста, разви пердето. И като си мислеше, че все още е сутринта преди излитането и че Скралионтис се е върнал вкъщи, за да злорадства над злите си козни, Леовинус бе окупирал товарния асансьор и се бе юрнал навън с боен призив за мъст на уста. В тъмното не беше успял да забележи, че вече не се намира на стартовата площадка в Блеронтис. Чак когато измина доста голямо разстояние, бе чул звука на съживяващ се мощен двигател. Беше се извърнал и бе изгледал опашката на великия си шедьовър, издигащ се в чуждото нощно небе. И точно в този миг бе схванал, че е изоставен сред неизвестен и незнаен свят.

Шокиран, Леовинус бе отворил вратата на малко превозно средство, случайно паркирано наблизо, и се бе качил вътре. Както се оказа, МПС-то вече бе заето от абориген с особено тъпоумен вид, който, щом съзря Леовинус, едва не се подмокри от ужас А самият Велик мъж за първи път в живота си не се сещаше какво да каже, тъй като знаеше, че каквото и да е то, няма да го разберат. Ето защо си седеше и си мълчеше и позволи на аборигена да го закара във въпросната сграда, в която се намираше в момента и за която все повече се убеждаваше, че не е хотел.

Егати пълната и абсолютна каша.

— ЗА БОГА! ИСКАМ АДВОКАТ! — кресна Леовинус с всичка сила и по отколешна традиция разтресе решетката.

Сержант Страуд погледна полицай Хакет и двамата поклатиха глави. Тоя тук можеше и да е безобидно побъркано старче, но според тях докладът им щеше да изглежда много по-представителен, ако беше нелегален имигрант. Щяха да спечелят някоя и друга точка пред Министерството на вътрешните работи, стига да успеят да го отпратят нанякъде. Например в Чад или Зимбабве…

XXVII.

С трепетно възхищение Люси наблюдаваше колко сръчно Журналиста приземи ракетата сред бившата градина на старата къща. В мрака развалините й изглеждаха още по-запустели и сиротни, отколкото в онази съдбовна нощ: ловците на сувенири бяха успели да задигнат всичко, що-годе преносимо, включително откъртените тухли.

Планът им беше да се опитат да напипат дирята на Леовинус от мястото на катастрофата нататък. Съществуваше и възможността той все още да се мотае наоколо с надеждата, че корабът ще се върне.

Сам по себе си планът не беше лош, но щом Дан изскочи от ракетата, над ливадите край старата къща екна пращене на високоговорител и ослепителна светлина на прожектор го удари в лицето:

— Горе ръцете! Никакви резки движения! Вие сте обкръжени от въоръжена полиция!

Не се бяха сетили за Оксфордската полиция, която, въодушевена от неотдавнашния си успех — залавянето на нелегален имигрант — бе поставила мястото на приземяването под постоянно наблюдение.

Дан инстинктивно направи точно обратното на онова, което мегафонът му бе наредил: не вдигна ръце, а скочи — много рязко — обратно в ракетата и кресна:

— Да се махаме!

Журналиста запали мотора и ракетката подскочи във въздуха. Над ливадата гръмна картечен залп. Само след няколко секунди ракетата се стопи в нощта, а оксфордските полицаи се блещеха срещу празната морава.

— Спокойно — всички! — командването пое Нети, макар че Люси най-словоохотливо се включваше в дискусията:

— Ааааааааа! АААА! — тя подбираше думите си много внимателно.

Журналиста се бе съсредоточил върху управлението. Дан трепереше.

— Добре — продължи Нети. — Имаме дванайсет часа да намерим Леовинус. Разполагаме с две възможности: първо, да напипаме следата му някъде тук и второ, Найджъл.

— Найджъл?! — наежи се Дан. Как така тази прекрасна жена можеше все още да се сеща за тоя тъпанар?!

— Той е единственият човек, за когото знаем със сигурност, че е присъствал, когато Леовинус е излязъл от кораба. Може и да го е видял… може дори да знае къде се намира той в момента!

— Нети! Ти си гений! — възкликна Дан.

— Аааа! Оооо! — добави Люси.

— Предлагам вие двамата с Люси да се поразтърсите тук, а Жу да ме закара до Лондон, за да потърся Найджъл — Нети вече беше измислила всичко. Само след няколко минути ракетата стовари Дан и Люси в една усамотена алейка зад хотела, в който нощуваха предния път, а само след още минутка Нети и Журналиста летяха към шосе М 40.

Когато стигнаха до магистралата, вече беше започнало да се разсъмва.

— Не искаме полицията да ни гепи, нали така? — мислеше Нети на глас — По-добре да се престорим, че се возим в най-обикновена кола — да речем, японска имитация на някоя италианска марка. Можеш ли да я караш тая пущина само на няколко сантима от земята?

— Абсолютно! — отговори Журналиста и смъкна ракетата над празното шосе Б. Трябваха му само няколко секунди да й хване цаката как да я задържи стабилна на такава малка височина. Успя.

— Ще е добре и да намалиш с една идея скоростта, Жу — предложи му Нети. — Двеста и деветдесет километра в час е малко множко за тия завои.

Когато се вмъкнаха в скоростното платно на М 40, Журналиста бе успял да смъкне скоростта до някакви си сто и трийсет километра в час и доста сносно внушаваше впечатлението за най-обикновено (макар и с много биещ на очи дизайн) моторно возило. Нети се надяваше само никой да не забележи, че нямат колела.

Бяха улучили точно часа пик и повечето шофьори изобщо не гледаха къде карат, докато пъплеха към центъра на Лондон. Най-прекрасното задръстване обаче беше запазено за живописния участък след завоя Ъксбридж. Там ремонтираха пътя и часът пик просто се сецна и замря.

— Пурпурен Пангалин! — изруга Журналиста. — Що за транспортна система е това? Колкото по- населено става, толкова по-бавно върви! Що за гений го е измислил?! — възмущаваше се съвсем искрено той.

— Е, няма друг начин, нали? — Нети най-изненадващо за самата себе си се юрна да защитава правото на своята планета на пътни задръствания.

— Разбира се, че има! — избухна Журналиста. — Трябва да разработите система, при която колкото по-населено става, толкова по-бързо да се върви! Толкова е просто!

Нети почукваше по таблото на ракетата и се усмихваше на всеки, който им отправяше странен поглед. Усмивката й открай време беше най-добрият начин да ги накара да се извърнат. Освен това все по-често поглеждаше часовника си. Времето им изтичаше.

Задръстването се премести с един сантиметър по-близо до Лондон.

— Искам да кажа, една транспортна система със средна скорост само мъничко над статичната всъщност изобщо не е транспортна система! — пенявеше се Журналиста. — По-скоро е система за складиране!

— Добре. Давай! — Нети изведнъж заговори решително. — Винаги съм си го мечтала!

— Какво?

— Вдигни я нагоре! Никой не ни гледа!

И, разбира се, когато Журналиста изстреля ракетата нагоре във въздуха и се понесе над колите, като че ли никой не забеляза. Минаха задръстването и той отново я сниши над откритото шосе. На шофьора, пред