Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Галактиката е виждала. Блеронтинците предадоха доверието ни. Единственият шанс нашият свят да си върне предишното благоденствие е да запазим Звездния кораб „Титаник“. Ако тази предателска бомба го взриви, бъдещето на нашия свят е наистина мрачно.

Ето защо ви заповядвам отново да претърсите кораба. Знам, че го преровихте до последния сантиметър, но тази липсваща сърцевина все трябва да е някъде на борда и ние сме длъжни да я намерим…

В този миг от високоговорителите се разнесе писък.

— Люси! — възкликна Дан.

Налага ми се да ви обясня какво се случи с Люси и Журналиста след кратката престрелка пред Преддверието. В мига, в който Нети, Дан и ефрейтор Инчбиуиглит се спуснаха подир оттеглящите се блеронтинци, Журналиста награби Люси и я набута в една странична стая до Големия осов канал.

— Какво, по дяволите, правиш, Жу?! — възкликна Люси, макар че то си беше съвсем ясно: Журналиста разкопчаваше копчетата на деловия й костюм на ситно райе по възможно най-бързия начин, като в същото време се опитваше да провери доколко надълбоко може да завре езика си в ухото й.

— Жу! — викна Люси. — Престани!

— Не! Не! Не! — изстена Журналиста. — На нас, блеронтинските мъжкари, след като се възбудим веднъж, са ни нужни много-много години — понякога цял живот — докато възбудата ни спадне!

— За какво говориш, Жу?

— Омъжи се за мен, Люси! — извика Журналиста и зарови лице във вече изложения й на показ сутиен.

— О, да! Да! Да! Да! — извика тя.

— Грааа — извика нещо друго.

— Можем да се оженим, да вдигнем хубава бяла сватба със сватбена торта, Дан да му дръпне една „реч на кума“ и да си имаме меден месец! — възкликна Журналиста.

— Грааа!

— Мили Жу! — прошепна Люси просълзена. — Какво правя аз? Какво говоря аз? — Адвокатското образование на Люси изведнъж беше започнало да се обажда: „Не прави нищо, за което после може и да съжаляваш.“ — Но аз ще се женя за Дан! Ще правим хотел! Какво беше това „грааа“?

— Грааа! — обади се онова, дето грачеше.

— Е, това беше! — възкликна Журналиста и изведнъж от тъмните ъгли на стаята изхвърча едър папагал и кацна на рамото му. Точно тогава Люси писна и щом писна — де късмет, де! — неволно натисна с длан копчето на интеркома и в резултат на това писъкът й бе препредаден из целия Звезден кораб „Титаник“.

— Грааа! — рече папагалът. — Мръсен гаден гений!

На Капитанския мостик Болфас наостри уши.

— К’во изграчи тоя папагал?

— МРЪСЕН ГАДЕН ГЕНИЙ! — кресна папагалът по интеркома.

— Папагале! — викна капитан Болфас. — Какво искаш да ни кажеш?

— Мръсен гаден гений! — повтори папагалът.

— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас в интеркома. — Ние търсим липсващата сърцевина от централната интелигентна система на мозъка на Титания, ти да знаеш къде е?

Последва тишина.

— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас, но Люси бе отместила ръката си от бутона на интеркома и сега я използваше, за да гали лицето на Журналиста, сякаш гладките му черти бяха гадателска кристална топка.

— Защо капитан Болфас толкова се интересува от думите на папагала? — обърна се Нети към ефрейтор Инчбиуиглит.

— Според ясаканската традиция — прошепна ефрейтор Инчбиуиглит — папагалите са вестители на истината. Имаме такава поговорка: „Устами младенца и папагала.“

Междувременно Люси се чудеше защо ли е отговорила с „да“ на всичко, което току-що Журналиста й бе предложил. Вероятно съм направила голяма грешка, мислеше си тя. Само да можеше да види бъдещето в тия странни оранжеви очи!

— Ти си луд! — рече тя.

— Оххх! — изстена Журналиста, както си дъвчеше презрамките на сутиена й.

— Ахх! — рече Люси.

— Хаааа! — измърмори Журналиста.

— Ъх-хъъ… — отвърна Люси.

— Ооооох! — изтъкна той.

— Ох! Ух! Оох! — добави Люси.

— Яа! Ха! Хаа? — попита Журналиста.

— Аха! — потвърди Люси.

— Аха? — пожела да се увери Журналиста.

— Аха! — повтори Люси.

— Ъъъъъх! — на този етап Журналиста вече беше загубил и ума, и дума. Но Люси продължи с разговора:

— ОХ!

— Ах? — зачуди й се той как може да е толкова сигурна.

— АХ! — кимна тя. Вече беше абсолютно убедена. — АХ!

И точно в този миг цялата компания от Капитанския мостик нахлу в страничната стая край Големия осов канал и се закова на място, щом съзря как висококвалифициран адвокат от булевард „Уилшър“ и член- неудачник на Блеронтинския прескорпус си правят един на друг разни неща, които предизвикват неописуема наслада за участниците, ала са склонни да провокират насмешка у случайния наблюдател, поради което няма да навлизам в подробности. Достатъчно е да се каже, че когато групичката нахлу в стаята, папагалът нададе най-силния си грак до този момент и Люси падна от масата право върху физиономията на Журналиста.

— ЛЮСИ! — възкликна Дан.

— Папагале! — кресна Болфас — Къде е липсващата сърцевина от мозъка на Титания?

— Мръсен гаден гений! — гракна папагалът.

— Не говори дивотии! — кресна Болфас.

— МРЪСЕН ГАДЕН ГЕНИЙ! — врясна папагалът.

— ПИТАХ ТЕ НЕЩО! — настоя Болфас. Според ясаканската традиция папагалите бяха длъжни и да отговарят на всеки зададен въпрос.

— Грааа! — папагалът загуби за миг дар-слово.

— ОТГОВОРИ МИ!

— ГРААА!

Папагалът литна и се скри сред сенките в дъното на стаята.

— Мамка му! — Болфас знаеше, че ако папагал не иска да ти отговори, не е на хубаво.

— Всичко мога да ти обясня — обърна се Люси към Дан.

— Не! Не можеш! НИЩО не можеш да ми обясниш! — кресна той, а Люси си помисли: „Прав е! Абсолютно ПРАВ!“

— Може би това беше отговор! — Нети пристъпи внезапно напред и хвана капитан Болфас за лакътя.

— Драга ми госпожице, много мило от ваша страна, че се безпокоите във връзка с този въпрос, но се боя, че папагалът не ми даде никакъв отговор. Обречен съм.

— Не споменахте ли, че Звездният кораб бил проектиран от някакъв гений?

— Леовинус! — възкликна Журналиста. — Когато катастрофирахме на Земята, той беше на кораба!

— Може би липсващата част е у него! — всичко беше толкова ясно за Нети,