треньорката на западногерманките.
И толкова по-изненадана бях, когато в техния печат се появи статия, че българките са тръгнали с един непочтен номер — олово в дръжките на лентите. Статията е била поместена преди откриването на първенството. Случаят беше такъв. Техническата комисия настояваше да си сменят лентите десетина отбора от ансамбловите съчетания, защото намираше, че при захващането на лентата за дръжката има известно утежняване. Отборите протестираха, защото това е стандартно захващане, не са прибавяли нищо към лентата сами. Нашият отбор не беше между застрашените, но представителките на другите отбори потърсиха подкрепа при членовете на Жури д’Апел. Мисля, че им разрешиха накрая да играят с тези ленти. За индивидуалните изпълнителки и дума не бе ставало. Този въпрос стигаше до мене само защото виждах много колежки възбудени, недоволни, разтревожени. Не ме засягаше, защото не се отнасяше до българския отбор. Съчувствувах им, защото нямаше никаква вина от тяхна страна, а само ги затрудняваха. Зарадвах се, когато ми се похвалиха, че всичко се е уредило. И ето че в западногермански вестник се беше появило обвинението, че Илиана и Лили искат да спечелят с олово в дръжките на лентите. Що за нелепост, наистина! Как може така да се измислят обвинения, които нямат нищо общо с действителността! Може би това е бил съшият журналист, който на пресконференцията след победата питаше непрекъснато тези деца кога учат, виждат ли родителите си, защо не посещават дискотеки. Останахме изненадани от желанието на един човек да развали радостта от празника, но бързо забравихме за него. Всички останали ни приветствуваха, радваха се на двете момичета.
Истински щастливи се почувствувахме на родна земя. Посрещнаха ни близки, приятели. Искаха да разказваме и разказваме, въпреки че бяха видели вече всичко по телевизията. И бяха прави, защото по телевизията се вижда само част от състезанието, а то не е само в тези минути, в които играят гимнастичките, а и в часовете на очакване, в съпоставките между съперничките, в поведението на победителки и победени. Имаше такъв момент — Илиана и Лили бяха спечелили златния медал на бухалки, бронзовия — Лисовска. Публиката протестираше за Бошанска — четвърта. Илиана отиде заедно с Лили и поднесе своите цветя на Бошанска, до тях застана и Лисовска. От освиркване залата премина към аплодисменти.
Имаше и такъв момент — Кармен Ришар чу, че взима бронзов медал на обръч, и така се зарадва, че изтича да целуне Вебер, после изтича към почетната стълбичка, качи се на третото стъпало, после се сети, че не е поздравила победителката Раева и сребърната медалистка Игнатова, отиде и тях да целуне и отново застана на третото стъпало, като не преставаше да се смее. В залата ръкопляскаха и на тази толкова спонтанна радост.
У дома Стойчо и Аглика искаха всичко да знаят. Аглика е вече на три години. Идва често с мене в залата. Има си свои уреди — обръч, лента. Играе, по-упорита е от каките. Нейна любимка е Лили. Така че другото пропуска, но спомена ли Лили, нека да повторя. Какво каза Лили…
На аерогарата между многото посрещачи бе и Иван Абаджиев със своите момчета. Журналисти, оператори се струпаха около него. По този повод Абаджиев се шегуваше: „Ей, тези хора не се сещат толкова за мене, когато щангистите са победили“. След няколко дни ме предупреди отдалече и предпазливо: „Внимавай много сега с шампионките. Да не ги хване само звездната болест, че е много терсене заболяване. Патил съм от него доста“. После попита как тренира Илиана. Когато му казах — много упорито, малко се успокои. (На Илиана й предстоеше само след месец състезание за купата на Интервизията и си почива само един ден.)
И все пак имаше нещо, което Абаджиев не ми каза. То се носеше като въпрос, като подмятане:
— Казват, че си предпочитала шампионка да стане Илиана.
— Разбира се.
Подмятането увисна неловко. Може би според предвижданията трябваше да се защищавам и да се оправдавам, да отричам — как, те и двете са мои състезателки, как може такива подозрения…
Те и двете са мои състезателки, и на двете съм дала шампионска подготовка, но в момента на европейското първенство по-готовата от двете беше Илиана Раева. Аз не играя с моите момичета на играта „потупване по рамо“. Никога не съм крила от тях, че в момента по-голямата гимнастичка е Илиана. Може да се случи така, че в дадени състезания Лили да я изпревари. И се случва. Няма състезател, който само да побеждава. Но, струва ми се, че и двете знаят откъде идва предимството на Илиана. Тя играе винаги пълно. На всяка тренировка. С музика и без музика. На нея най-рядко може да й се случи да каже — това не мога. То е изключително събитие, нейното „не мога“. Тогава цялата зала притихва и се обръща да види какво става. Лилините „не мога“ никой вече не забелязва. Може би след време и тя ще се научи да не манкира, да бъде всеотдайна в тренировките, за да бъде така убедителна в състезанията, както засега от тях само Илиана може.
Не се ли страхувам, че между тях може да се породи ревност, завист, че добрият колектив може да се разбие още от първия голям успех? Страхувам се, разбира се. Зная колко болна е атмосферата тъкмо след успех. Зная колко хора са дошли при Лили да й кажат, че много съжаляват, че тя не е шампионката. Много от тях сигурно отиват и при Илиана да й кажат колко много се радват, че тя е шампионката. Никога няма да се свършат тези сбъркани сателити около нашумелите спортисти. Понякога в къщи най-близките от най- добри чувства могат да нанесат най-голямата вреда. Била съм втора и зная как могат да те отровят, като започнат да ти говорят калко си повече от другата и колко си ощетена. Зная й колко сеирджии има, които ще бъдат доволни да видят една разпра. Не мога да изолирам момичетата от всички приказки. Те ще дойдат неминуемо. Сигурно са казвали на Лили, че аз съм искала в Амстердам шампионка да стане Илиана. Лили поне не се е изненадала. Тя знае, че през тази година направих много двете да се стабилизират, да имат възможно най-добрите композиции, да имат най-добрата подготовка, да си спечелят име на силни гимнастички. Знае, че до Илиана исках да наложа нея. Каквото исках — направих го. Останалото зависеше от тях. И всяка направи, каквото можа. И двете — много. Илиана спечели толкова медали и признание, колкото нито една шампионка преди нея. Лили е първата дебютантка с такъв успех. На Илиана й предстоеше още едно състезание, за да завърши тази толкова хубава 1980 г. — за купата на Интервизията. Този път в София. Отдавна не сме били домакини на този турнир. Дойдоха шампионките на СССР, ЧССР, Унгария, Полша, Румъния, ГДР. Тренирахме и получавахме непрекъснато информация. Бошанска е в страшна форма. Томас не греши. Кордуш е много напреднала. Ковач е оригинална, напомня с нещо треньорката си Паточка. Полякинята и германката — млади, много приятни гимнастички. Между всички тези информации нещо като полупредложение — ако Илианчето се чувствува уморена, ако не е добре, може да се откаже.
Илианчето се чувствува много добре и никак не е уморена, Нека никой не се безпокои. Излезе в зала „Универсиада“. Искаше да играе пред своя публика. Искаше всички, които я поздравиха за успеха в Амстердам, да видят играта й тук, в София. Искаше, разбира се, още веднъж в директен двубой да победи съперничките си, шампионките от шест страни.
Защо е била толкова сигурна, че ще победи? Състезание е, всичко се случва. Ето това — защо Илиана може да излезе на такова предизвикателство само месец, след като е спечелила титлата, трудно може да се обясни. Това спокойствие, тази увереност или я имаш, или я нямаш. Илиана я има! Игра, спечели петте златни медала, прие поздравленията на своите приятелки и съпернички от другите страни и се върна само след един ден почивка отново в тренировъчната зала. И застана така, както всеки ден — отначало да изпълни всичко, което Коцев ще поиска в часа за екзерсиса, а после — за нова тренировка. Сменяме бухалките, усложняваме обръча, от въжето остава горе-долу само музиката. Не, не виждам никаква опасност от главозамайване при шампионката.
С Лили сменяме бухалки, лента и въже, с Анелия — след като цялата 1980 г. мина под знака на непрекъснатите смени, вече се установяваме на композиции, които най-после харесват и на мене, и на нея.
В залата са и Диляна Георгиева от Пазарджик, Мариела Спасова от Плевен, Мая Леонидова от Търговище. По-малки състезателки, които искам да растат до големите, да поемат от тях така, както навремето тези, сегашните големи, поемаха от Валя. И работят трите, малките, така упорито, че непрекъснато ме връщат към онова време, когато Илиана, Анелия, Лили бяха малки.
И ето сега, след такъв успех, какъвто и в най-смелите мечти не съм си представяла, често си спомням с носталгия за онези първи дни, когато дойдох в залата на „Герена“. Такива възторжени, добри деца. Какво стана през тези години? Търсех упорито, настойчиво промените, радвах се на израстването на гимнастичките, радвах се на всяка нова композиция, защото разкриваше по нещо ново, което се е появило в
