последните месеци у момичето. Отначало налучквах. Това, което не подхожда, веднага си личи, това, което може — също, докато се стигне до най-вярното. После вече стигах по-бързо до най-точното решение. Само че момичетата се променяха и това изискваше нови промени в топката, въжето, лентата, бухалките, обръча. Доволна съм, че след толкова смени на композициите в Амстердам показах такива, които се харесваха на всички. И ето че чак след европейското изпитах особено остро тази носталгия по малките гимнастички. Може би такава носталгия изпитват всички родители. Искат децата им да пораснат, да ги видят успели, а често се връщат към това, колко мили са били, когато са били малки.
Може би съм много уморена. При десетото Лилино „Защо, другарко?“ чувствувам, че леко ми се завива свят. Това е всеки ден. Често избухвам. Понякога съжалявам за тези избухвания не заради Лили, а заради останалите. Не е приятна атмосферата в зала с намръщена треньорка. Но не виждам как да не избухвам, когато Лили идва и ме пита с тон на обвинител: „Защо аз трябва да играя по две цели на въжето?“ Разбира се, много добре вижда, че и другите играят по две цели, че не е натоварена повече. Всички в тази зала имат този проблем — умората. Аз също. И въпреки това всеки се справя някак си. Момичетата си играят по двете цели и знаят много добре защо е това, само Лили не знае и се държи така, като че за нея е въведен специален режим. И тъй като това е седмото или осмото „защо“ за деня, казвам й: „Защото ми прави особено удоволствие да те гледам как се мъчиш с две цели“. Лили плаче неутешимо пет минути, после се смее с тази нейна най-лъчезарна усмивка и идва да си изиграе двете цели в прекрасно настроение, с чисто изпълнение. Да ти е драго да я гледаш. Съжалявам, че аз не мога да си сменям така бързо настроенията. А и няма смисъл. Само след час ново затруднение. Казвам й, че трябва да изнесе левия крак напред, и Лили има вече удобен случай да поспори: „Как, като е зад десния…“ На Аглика да го кажа, ще го направи, без да ме пита, но сега трябва да стана и да покажа едно съвсем елементарно движение на европейската шампионка на бухалки и лента. И така безкрайно. Уморително, изтощително.
Не е глупава. Отличничка в училище. Преподавателите не могат да се нахвалят колко била находчива, интелигентна, какъв пъргав ум, а в залата се разсипва да ми задава по цял ден глупави въпроси. При поставянето на нови композиции — кошмарна история. По двадесет пъти „защо“. За всяко нещо „защо“. Опитвам се да поговоря разумно:
— Добре, Лили, ти вярваш ли ми, че съм избрала за тебе най-хубавото, което може да се избере за тебе — така както, когато поставям композициите на Илиана, Анелия, Мариела, Диляна, Мая, избирам най- доброто за тях?
— Да, разбира се.
— Чула ли си някога Илиана да ме пита защо това, а не друго?
— Не, Илиана не пита.
— А ти защо непрекъснато, при всяко ново движение питаш?
— Защото искам да зная.
Правя неимоверни усилия да довърша „разговора“.
— Какво искаш да знаеш, Лили?
— Защо точно това движение.
— Ами нали знаеш моя вечен отговор — защото дълго съм мислила, търсила и съм убедена, че на този етап точно това за тебе е най-хубаво.
Лили се залива в сълзи. Ако ни гледа някой отстрани, ще си помисли, че съм й съобщила нещо страшно.
На другия ден изкарваме почти без въпроси, след това — отново. Лили има толкова качества, че ако тренира нормално, би направила чудеса. Отскоклива, гъвкава, бърза. Повтарям й всички случаи, в които е побеждавала. То е било неизменно след спокойни тренировки. Заредят ли се тези капризи, непременно се отразява и на състезанието. Лили слуша внимателно, сама знае, че е така, но не може да го преодолее. Когато един елемент не стане три пъти поред, залива го със сълзи, греши още десет пъти, тръшка се с нейното: „Не мога, не мога!“ Знае, разбира се, че ще го направи, че после ще получи наградата си — залата ще забележи и аплодира точно тези най-трудни елементи, които Лили съпровожда с хубавата си усмивка, но защо аз трябва да ги мъкна с толкова сълзи, разправии, нерви! Понякога си мисля, че наистина ще бъде най-добре Лили да отиде при друга треньорка. После, разбира се, си казвам — какво му е доброто? И там ще плаче…
Илиана работи леко, усвоява бързо. Не хленчи, въпреки че нейните тренировки не са по-леки. Може би затова, че приема с доверие всичко, което й кажа. Новата композиция тук се ражда с вдъхновение, с радост. И Илиана, разбира се, се уморява, но не ме занимава с това. Мисля, че ако имах десет като нея, в залата нямаше да ми тежи. Илиана е пластична, мека, лирична. Постепенно откривах, че всичко й лежи. Носи в себе си танца, артистичността. Това, че вярва, че новият елемент е най-доброто, което в момента мога да й предложа, й помага той бързо да стане като част от нея. Тренира така, като че е в препълнена зала, като че я гледат във всяка частица от секундата хиляди очи. И все пак достатъчно е да влезе един външен човек по време на нашите тренировки, за да се разгърне още по-широко, въпреки че само преди минута съм мислила, че дава всичко, което може да се даде на този етап от подготовката. Убедена съм, че свръхконцентрацията, която на няколко пъти през годината прояви, се дължи и на поведението й в тренировъчната зала.
Когато отидох да избирам деца на тренировките на Златка Бончева, Анелия беше свитичко момиченце. Спънати крачета, свити раменца. Нямаше да му обърна внимание, ако Златка не беше ги накарала да играят волно без уред. Ани направи едно движение с ръцете, което ме накара да трепна и да се вгледам по- внимателно в нея. Поисках я. Златка се учуди, но и зарадва.
Сега тъкмо Анелия е една от гимнастичките, които най-много вълнуват. Такава грация, толкова движение с тялото, толкова затрогваща сила във всяко движение, толкова усещане на музиката! Цяло богатство! Само че тъкмо това богатство ми създава безкрайно много грижи. Не мога да я отуча да не манкира в тренировката. Рядко показва всичко, което може. Не е така амбициозна като другите две.
Людмил Коцев разказва за неговите часове: „Не смея да похваля Илиана. Лили направо се смачква. Когато похваля Лили, Илиана леко помръква, въпреки че гледа да не й личи. Мога да ги хваля двете, колкото си искам. На Ани й няма нищо. Тя изпълнява всичко, което й кажа, но много не се престарава, докато другите две гледат все да се изпреварят“.
Това е и в тренировките. Лили се разболява, когато поставям новите бухалки на Илиана, Илиана наблюдава с интерес въжето на Лили и веднага иска още по-сложно за себе си. Анелия не се интересува от техните композиции, играе своите и когато дойде това нейно вдъхновение, в което дава всичко, онези двете стоят като треснати да я наблюдават. Не зная какво си мислят. Може би, че ако Ани в едно състезание изиграе четирите си уреда така, както сега, публиката ще пощурее по нея. След такъв празник на Анелия онези, шампионките, хвърчат по терена. Как бих искала по-чести да са и празниците! Какво не бих направила, за да изтръгна всичко, което има у това момиче, но изглежда нейната стеснителност е по-голямо от желанието да побеждава.
Напоследък ми помага един млад артист — Стефан Стефанов. Той още в самото начало хареса гимнастиката на Ани и до нея се застоява повече. Интересно, че пред него тя не се стеснява. Това, което искам непрекъснато от нея и го получавам на десет дни веднъж, Стефан постига с лекота. Пред него Ани подчертава пълно акцентите, композициите й изглеждат по-богати, по-наситени с динамика и красота. С нетърпение очаквам първото състезание, в което ще покажем една нова Анелия.
Когато се състезавахме ние, не бяха на мода честите смени на съчетанията. Най-напред забраниха моето въже и се наложи да го сменям. Виждаше им се на съдийките тогава недопустимо да има характерни стъпки. Сега гимнастичките се стремят да наситят по-богато играта си с тях, но тогава трябваше да ги премахна. След въжето дойде по още една смяна на всички уреди. За осем години. Мария също имаше по една смяна през това време, Румяна дори игра някои свои съчетания открай докрай. Същото беше и със съперничките ни от другите страни. Шугурова се яви със своя оригинален обръч през 1969 г. във Варна и игра същото до 1979 г. на европейското първенство в Мадрид. Анелия само през тази година смени четири обръча. Това, разбира се, не може да се вземе за еталон на работа. Търсех „свръхобръча“ на Анелия и все не бях дововолна, докато намеря този, четвъртия. Нормалната смяна обаче за мене е на година. Най-много година и половина с една композиция. Може би възприех това, защото започнах да работя с тези момичета още когато бяха деца. Промените у тях налагаха и промени в композициите, но ми се струва, че няма да мога да спра и когато вече видя, че са пораснали, с оформени характери, с данни, които са вече доказани и ярко изразени. Смяната на съчетанията си остава за мене нещо като втори комплекс — след онзи „не ми
