оценка, кавато тук още не е вдигана. Наблюдавам новото загряване вече вярвам в чудеса. Просто не мога да разбера как Илиан няма да накара поне две от съдинките да вдигнат 9,9 въпреки че в тази комисия нямаме „свой“ човек. Казвам й само:

— Нали знаеш, че ти трябва 9,85? Тук още не са били толкова щедри. Хайде сега да те видя какъв състезател си!

Такъв състезател наистина не бях виждала. Макар че зная колко силна е Илиана, макар че я бях виждала да се концентрира така невероятно пълно, това изпълнение ме кара да настръхна, да забравя, че съм треньорката й. От първия до последния такт на пианото залата съпровожда лентата с аплодисменти, които накрая преминават във френетични овации. Никоя победителка до момента не е чувала това! 9,85 на един турнир, на който по правило се спазва някаква негласна академична пестеливост! Публиката протестира, иска повече, но Илиана е щастлива и на това, а аз — може би по-щастлива ог всякога. Горе — там, където съм стояла вече аз и два пъти Илиана, сега са двете ми момичета — Илиана и Лили.

Някоя от треньорките казва: „Струва ми се, че така ще бъде и в Амстердам“. Коя е била? Така изведнъж се струпват да ме поздравяват, толкова хубави неща ми казват, че чак когато си лягам вечерта, неспособна да затворя очи, си спомням, че някоя каза: „Струва ми се, че така ще бъде и в Амстердам“. Някоя го каза на руски: „Кажется, так будет…“

На шампионата на уредите Илиана е вече наистина изчерпана от това свръхнапрежение. Тук мога да видя какво значи да се изразходваш прекомерно, когато композициите са още нови, още неулегнали. Какво означава това напрежение — хем да не сгрешиш, хем да ги играеш с вдъхновение, с пълна сила, защото след онази пестеливост на въжето Илиана повече не си позволи да се пести.

В шампионата Лили шествуваше победоносно. Илиана е уморена. Точно пред лентата идва да ме попита:

— Има ли смисъл? Не е ли по-добре да спра?

— Мисля, че можеш да повториш вчерашната лента. Трикратната носителка на „Корбей Есон“ може да поднесе този подарък на публиката.

Илиана се усмихва така, че вече зная — ще събере отнякъде сили, за да приключи този турнир, както на нея й се полага. Игра този път лента за 9,90.

От Корбей Есон се върнах в тренировъчната зала с неспокойно сърце. Разбрах, че може да се разчита на способността на Илиана да се концентрира. Ако в тази фаза, когато новите й композиции все още не бяха станали напълно нейни (трябваше да мине доста продължителен период, за да почувствуваш това, което играеш, като част от себе си), тя успява да се концентрира така пълно, в следващите пет месеца може да се работи спокойно. Видях как се възприема Лили, когато е в пълна форма, в настроение на подем. И все пак ми предстоеше много работа. Исках откъсването от основните конкурентки да бъде така категорично, че да няма спор.

Освен това предстоеше ми републиканско първенство. Ако с всички тези турнири се стараех да убия у моите състезателки страха от състезанието, никак не успявах да се справя с него у себе си, когато дойдеше ред на републиканските първенства. Ако международните съдийки по-леко ми признаваха предимствата, тук дружествените интереси можеха да затворят очите за превъзходството в композициите. Чакаше се само някоя не от моя отбор да завърши без груба грешка, за да й дадат предимство. Сега, когато гледам протоколите, това, което твърдя, изглежда невероятно, защото моите момичета неизменно са на първите места, но аз зная най-добре, защото никой не следи с по-внимателни очи всички перипетии на едно състезание. Опитите да се подцени Илиана Раева в това републиканско първенство отекнаха у мене доста болезнено. Това, че в протоколите Илиана бе първа, не ми донесе радостта, която изпитвах, когато я видех първа на международен турнир. Обиждаше ме самото желание да й убият самочувствието. Това, че не успяваха, говореше добре за психическата й устойчивост, но това, че се стараеха, ме караше непрекъснато да съм нащрек. Не, наистина най-тежки за мене са републиканските турнири.

За пръв път от много години тръгнах за СССР с най-силните гимнастички на България. Казваха ми, че това е лудост. Че там съдийството сигурно ще бъде такова, че ще ни бият жестоко. Ще се върнем зле. Нищо не исках да чувам. Какво от това! Никога не съм казвала, че моите гнмнастички трябва само да побеждават. Ще им се случи да опитат и от горчивината на загубата. От дълги години съветската федерация не пускаше на наши турнири най-добрите си състезателки, ние също се стараехме да отидем с „тринадесети“ състав. Исках да разбия тази бариера. Никой няма полза от това.

В град Толиати ни посрещнаха много добре, зарадваха се, че виждат най-силните. И ако паднахме, то не беше от съдиитвото. Напротив, много нормално се оценяваше играта на българските състезателки. Само че бяха се изплашили. Ето това вече беше страх от състезанието, какъвто у тях до момента не бях виждала. Грешаха, та пушек се вдигаше. Толкова грешаха, че чак не ми се говореше. Мълчах. Говореха те. „Сега като се върнем в София — край на двата дни почивка“.

Бях въвела два почивни дни в седмицата. Правехме сериозни преходи из Витоша, така че не можеше да се нарече съвсем почивка. Освен това във всеки от другите пет дни имахме по две тренировки. Сега момичетата сами решиха да се откажат от единия ден в планината, въпреки че много се радваха на тези екскурзии. И сами поставиха такъв тренировъчен режим в залата, че просто не ме оставяха да кажа „още“.

Предпочитам, разбира се, победите. Те ми носят повече самочувствие, карат ме да стъпвам по-уверено на земята, стабилизират нашата малка група в работната зала, но тази загуба в Толиати ни беше много полезна. Отрезвяваща, предупреждаваща, мобилизираща. Тя дойде тъкмо когато новите композиции вече бяха завършени, работехме за стабилизиране, за артистичност и, струва ми се, добре работехме. Ако при онзи републикански турнир за купата на „Студентска трибуна“ можех да кажа на Илиана — грешките ти в този период не ме интересуват, те са съвсем естествени, не мога още да искам от тебе върхова форма, сега положението беше съвсем друго. В този период — август вече, такива грешки не ни се полагаха.

Излизаше, че нямам право на никакво спокойствие. Можеха да грешат и когато не се полагаше. При това не една, та да кажа — лошо й е било, не й потръгна, а и трите. Това, че можаха да се изплашат от такъв турнир, не бе ли навременно предупреждение, че всичко, което ни се бе виждало стабилизирано, има нужда от много и много още работа? Пак ме хвана паниката „не ми стига времето“, но този път имах съответно настроение и от другата страна.

Работехме на страшни обороти. Вече не се чуваше: „Защо толкова?“ Бяхме въвели „две без грешка“, което беше нашият патент. Играе се, докато станат две цели съчетания без никаква грешка. Това на всеки уред. Отначало беше страшно тежко. Стигаше се, разбира се, до много повече от две, после свикнаха да се концентрират и се случваше често тренировката да завърши с осем цели. Радвах се на тази концентрация, но скоро започна нещо да не ми харесва:

— Какво става с вашите „без грешка“, струват ми се скучни, а скучни не сме ги правили!

Оказа се, че всички вече са мислили за това. Концентрацията бе убила радостта от играта, артистичността. Въведохме към тези „две без грешка“ едно с оценка. Съдия бях само аз, но те бяха доволни. Знаеха, че отчитам всичко — и хубавото, и лошото, и че съм обективна, безпристрастна. Радваха се, като получат висока оценка, като че са я получили на голямо състезание. Илиана няколко дни говори как съм й „вдигнала“ 9,70 на въже. „Да получиш 9,70 на въже от другарката Робева! Представяте ли си каква страхотна съм била!“ Другите я дразнеха: „Стига си си спомняла. Я да те видим отново толкова страхотна“. И Илиана наистина отново играеше за 9,70. На европейското получи 9,80.

В четвъртък виках съдии. Тренировката минаваше като състезание. Момичетата идваха, явяваха се, виждаха оценките си и си отиваха. Така всеки четвъртък получаваха информация за състоянието си и за ползотворността на изминалата седмица.

В последния етап Кристина също започна усилено да тренира, но това й стигна колкото да види, че много не й достига. Мисля, че точно сериозните тренировки в тази толкова късна фаза я доведоха до паниката на последното контролно състезание. Може би това беше първият й опит от много години насам да се отнесе сериозно към едно състезание. Не можа да завърши нито едно съчетание без куп грешки. Тази вечер на заседанието на бюрото не се наложи да кажа нито една дума. Пожелаха ми успех с Илиана и Лили, резерва Анелия. Никакви спорове.

Родителите чакаха да им кажа решението. Поколебах се, а после се засмях. Не, този път нямаше да има

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату