— Разбира се, че не бива — и си представям как ме ръфат сега: „Тази Нешка с нейните безкрайни капризи, човек не знае вече какво да направи. Все е недоволна“.
На другия ден искам Илиана да играе обръча извън класирането с надеждата, че ще се стегне и ще го изиграе. Така — за да излезе с повече самочувствие от това състезание, в което я тормозеха и несполуките й, и излишното, натрапчиво съдийско толериране. Илиана изпусна отново четири пъти обръча, точно там, където и предишния ден.
Оставаха две седмици до международния турнир за купата на „Студентска трибуна“. Предстоеше ми тежка битка в тренировъчната зала. Първите дни — кошмарни. Илиана не е Илиана. Това вече беше присъдата и на специалистките, събрани в Кюстендил. Каквото захване, все не става. Добре че поне онова, мъничкото, не ми създаваше грижи. Страшно мобилизирано, Лилето тренираше като едно малко войниче. Почти нямаше нужда да го наглеждам. Въпреки това се занимавах повече с нея и Анелия. Оставих Илиана да изживее кризата сама, но към третия ден видях, че кризата се задълбочава. Нямах много време.
Разреших си нещо, което никога не съм си позволявала да правя — казах й, че нейното участие в Амстердам е най-сигурното нещо, което зная. Че до октомври имаме достатъчно време. Зная какво може Илиана и ако трябва, ще забравя всичко и ще готвя само нея, но тя в Амстердам ще е най-силната гимнастичка. Не ме интересува какво ще направи на „Студентска трибуна“. Дори да се провали, дори всички да я отрекат. Това няма никакво значение. Не й предложих само едно—да не участвува в този турнир, да го прескочи. Което означаваше, че независимо от депресията си трябва да се готви.
Никога не съм си разрешавала да казвам на някоя от моите гимнастички, че мястото й е сигурно. Винаги съм поддържала, че трябва да си го извоюват. Оказа се, че и като го извоюват, пак не е сигурно, затова бях престанала да им го обещавам и в такъв вид. Трябваше да се състезават, да доказват, да накарат спецналистките просто да не виждат друг избор. Да бъдат така безспорно над съперничките си, че да е неудобно да им отнемат това, което им се полага. И ето че сега на Илиана казвах: „Дори да се провалиш, ти, а не друга, ще заминеш за Амстердам“. Бях така убедена, че ако сме живи и здрави, до октомври няма да има спор за Илиана, че можех да го кажа с чисто сърце.
Нямаше да мога да си простя, ако се повтореше грешката с Валентина. На едно голямо състезание не отиде и я забравиха. Не биваше авансът на Илиана от Лондон да се стопи без следа. Бях я извикала у дома, за да й съобщя своето твърдо решение да посветя годината на тази цел — утвърждаването й в Амстердам. Лили все още зависеше от Кристина, въпреки че аз малко вярвах в това. Тази вечер Илиана слушаше, мълчеше. Не зная дали не се е чудила как се решавам да й кажа такова нещо, когато това съвсем не отговаря на принципите ми. На другия ден беше неузнаваема. Хвърчеше в залата и се надпреварваха с Лили и Анелия за тези „две без грешка“, които си бяха нашата парола…
Можех да посрещна международния турнир спокойна. Беше решено, че класиралите се на първите две места след седмица отиват в Корбей Есон. Федерацията беше подготвила документи за пет момичета. Не се знае, всичко става.
Бях забравила за избухването си в Кюстендил и едва сега, като влязох в зала „Универсиада“ и видях съдийките, си спомних. Представих си коя от чуждите съдийки къде е била на гости и какво се е говорило. Е, добре, какво от това! В крайна сметка на този свят човек си плаща за всичко. Невъздържана съм, защо ще очаквам после да ми простят. Седнах не толкова наперена, колкото влязох. Това, че в залата момичетата ми вече от десет дни хвърчат, е много хубаво, но какво ще кажат сега тези от съдийските маси?
Илиана започва и се вижда, че е над всякакви съдийски комбинации. Нищо няма да може да я спре. По начина, по който тръгва към килима, по начина, по който повдига глава още преди първия такт, ми е ясно коя ще е победителката. Днес Илиана ще бъде толкова силна, че няма да може нищо да я спре. Излиза Лили, играе едно въже, за което по-голяма част от тези тук могат само да мечтаят, и получава 9,20. Ясно! Не могат да улучат орлицата, стрелят врабчето. Никой с нищо не може да ми обясни това 9,20. Само че врабчето няма настроение да ги забелязва тези стрели. В следващите три уреда играе все по-силно, като че не е подгонено още от пъррвпя си старт. Подкрепя го залата и така до Илиана застава Лили.
После Лили обясняваше, че много се амбицирала, когато чула в съблекалнята да си говорят какво щели да си купят от Франция. „Казваха го, за да го чуя, за да ми покажат, че всичко е решено, пък аз играх, за да им докажа, че се решава тепърва този въпрос…“ Я го виж мъничкото, какво се оперва вече! Не могат да го стреснат леко с приказки в съблекалнята. Сбъркали са. Амбицирали са го, вместо да го уплашат.
Така заминах за Корбей Есон с Илиана и Лили. Винаги съм го обичала този турнир, който се утвърди като най-силния в нашия спорт. Ние нещо объркахме нашите турнири с претегленото влияние на фактора домакинство. Мисля, че за наше голямо съжаление това стана най-напред със „Студентска трибуна“. Едва сега започваме да възстановяваме реномето си. Но в Корбей Есон винаги са идвали първите сили на всички страни. Обичам го, разбира се, не само за това. С него са свързани най-хубавите ми спомени. Първата победителка в Корбей Есон съм аз. Победих Шугурова и бях толкова щастлива, че цялата ми грижа тогава беше да не ми личи прекалено. После победителка в него беше Галима. Оттам дойде и първата ми истинска треньорска радост — третата година Валентина Ганева втора, на пет стотни зад Шугурова и пред Дерюгина. Сега Илиана идваше като двукратна победителка. Навсякъде — от афишите, от фланелките, с които бяха облечени децата, от флагчетата и вимпелите и от самата купа, която чакаше новата си притежателка, ни се усмихваше Илиана. Момичето чак се притесни.
Само преди месец мислех, че няма да доведа за трети път тук Илиана. Три пъти малко трудно се печели такъв приз. Нека си остане победителката. Но в последния момент промених решението си. Нямаше по- готова от нея в момента, а и Корбей Есон в крайна сметка си оставаше винаги нещо като генерална репетиция на голямото състезание. Исках да ги видя двете — тези, които вярвах, че ще бъдат в Амстердам, в среща с най-силните гимнастички. Тук бяха Томас и Куткайте, за която в СССР в последно време доста се говореше, тук бяха Бошанска и Завеска, Вебер, Мендисабъл… Въобще елитът.
Илиана стартира като номер едно в състезанието с въже. В София беше играла над възможностите си за този период. Победата, която й струваше много, беше изчерпила доста от резервите на мобилизацията, още повече на вдъхновението. Игра едно разумно разчетено въже с мисълта да не сгреши — 9,30. Аз я предпочитам, когато се хвърля цялата, без разчети, дори и да сгреши, дори и да получи много по-ниска оценка, но тук ги оставих сами да избират тактиката си. Силата на Илиана е в огъня, не в счетоводството. Това 9,30 беше съвсем, заслужено наказание за умното й безпогрешно въже.
Лили играе в силния поток и когато всички претендентки за приза са приключили, Лили е убедително начело. Публиката направо е пощуряла по това жизнерадостно момиче, което играе толкова сложната си гимнастика с лекотата на весело безгрижно дете. Лили е цялата лъчезарна усмивка. Едва ли някой в тази зала може да си я представи намусена, настръхнала, ревлива, когато не може да се начуди защо точно на нея съм избрала този дяволски сложен елемент, който не става и не става, и не става… Ето че сега цял куп дяволски елементи стават, залата ще се събори от аплодисменти и Лили плува на гребена на тази радостна вълна.
Илиана загрява спокойно зад една преграда, през която се чуват като грохот аплодисментите. Да видиш Илиана разтревожена в такъв момент — боже упази! Тя сама на себе си никога няма да позволи такова презряно състояние. Заместник-председателката на нашата федерация Лили Цветкова е по-неспокойна: „Иди при Илианчето. Много тежко е да се играе след такъв аванс, какъвто е взела Лили“… Тежко! Тежко може да е на всеки, но не и на Илианчето. Това Илианче сега е станало опъната струна. Не зная какво бих могла да й кажа. Стоя, наблюдавам загряването, всичко върви, като че водено от някаква съвършена електронна система. Всяко изхвърляне, всяко търкаляне, всеки пирует е точно на мястото си. Уредите падат в ръцете й като привлечени от магнит. Илианчето влиза в своята суперформа. Казвам след дълго мълчание:
— Нали знаеш резултатите дотук?
— Не.
Ясно ми е, че знае много точно, но това „не“ не го приемам като лъжа. То е някаква особена гордост, която може да разбере само този, който е бил състезател. „Не“ означава, че мен не ме интересуват никакви резултати. Не играя за точки, аз си играя така. Не ме интересува никакво класиране и други такива глупости, без които спортистът, когато е така натясно притиснат, просто не може.
— Е, добре, да ти кажа тогава. Лили води така пред другите, че трябва да направиш чудеса, за да я настигнеш. Базата не е особено висока.
Илиана излиза, играе едни чудесни бухалки — 9,70. Сег вече, за да се изравни с Лили, й трябва 9,85 —
