предавам кака й Валя. На всичко отгоре ден преди състезанието пристигна Светла и обяви, че от София й казали да тръгва, защото тя ще играе. Това вече бе последното от удоволствията преди Лондонското световно първенство. Разбира се, Светла не игра, но и без нея грижите ми не бяха малко.
Започна Валентина — една безупречна лента и 9,15. Това в слабия поток, в който се беше паднала, беше висока оценка — най-високата до момента, но на мене вече ми беше ясно, че присъдата на Валя е прочетена. Стана това, от което се страхувах, въпреки че ако Анелия се беше съгласила да я замести, нямаше да мога да й обясня всичките си опасения и у Валентина щеше да остане огорчение за цял живот. Сега огорчението беше от друг характер, съвсем непонятен за това момиче, въпреки че беше се състезавало вече доста дълго. Кристин Гюрова взе златен медал на въже и сребърен на лента. Илиана Раева — златен на бухалки, сребърен на топка, на петстотин от бронзовия в многобоя. На бухалки Илиана стигна до шампионската титла след бурен протест на публиката, който принуди съдийките за пръв път в историята на този спорт да си променят оценката.
Не знаех, че мога да бъда толкова щастлива. Ето че тази най-неблагодарна професия има своите отплати за всички грижи, за всички тревоги. Не беше ми се случвало от много години такова чудо — една нощ, в която не мога да заспя от радостна възбуда.
Идва Илиана след състезанието тържествена, щастлива. Носи златния медал:
— Другарко, този медал е за вас!
Казвам й, че за медалите се воюва, не се подаряват, но тя стои, не може да разбере как така ще й откажа такъв царски подарък.
— Добре, Илианче, догодина, когато станеш абсолютна европейска шампионка, ще ми подариш един от медалите си. Тогава ще имаш повече.
Сега мога и да се шегувам, но Илиана го бе приела съвсем сериозно и след година ми носи златния от многобоя:
— Обещахте ми да го вземете. Разбрах, че искате златен, ама голям…
Златен. Винаги само това съм искала — златен. В този ден, когато се шегувах с Илиана за европейското, още не мислех за него. Лондон, който до вчера ми се виждаше объркан и никакъв, сега беше слънчев, радостен. Щях да го запомня с хубаво. Илиана се утвърди като силен многобоец и като силен боец. Кристина надмина и най-смелите ми надежди. Успя да се мобилизира и постигна това, което досега не беше и се случвало — в два уреда да изяви класата си. Можеше още повече да се съжалява за слабата й подготовка. Имаше много по-големи възможности. Беше ми мъчно за Валентина. Беше ми мъчно и за Анелия. Знаех, че след това ще ми е много трудно да възстановя доверието на това толкова добро момиче. Трябваше ми доста време да се доближа до него, да започна всичко отначало, но вече от други, много по-неблагоприятни позиции.
Световното първенство в Лондон приключи след всички тези бури с неочаквано добър баланс. Два златни, два сребърни медала. При това в четирите уреда. Българската школа напомняше за себе си след шест години. Жалко, че Кристина забрави пътя към тренировъчната зала след този успех. Това беше ярка, мощна, ефектна състезателка. При системна подготовка можеше дълго да властвува в големите зали. Илиана продължи с удвоена енергия. Вече все по-рядко можеше да се чуе, че е уморена, че й тежи тренировката. При това имаше всички основания да бъде уморена, защото натоварванията й се увеличиха. Смятах, че сега особено важно е да смени изцяло програмата си, да се яви на следващото състезание нова и много по-силна.
Още в началото на своята треньорска дейност потърсих Иван Абаджиев. Бях чувала, че е затворен, че пази строго своите тайни, че е фанатик и аскет, че е нещо съвсем различно от другите хора и е трудно да се поведе някакъв разговор с него, а ако искаш да го питаш нещо за методиката му, за тайните на треньорската професия, по-добре въобще да не започваш. Не зная все пак как се реших след всички тези характеристики да го потърся. Оказа се, че няма нищо вярно в тези легенда или поне аз не успях да видя нищо от това, с което ме бяха наплашили.
Иван Абаджиев разказва увлекателно, подробно. От него съм научила много. Разказвал ми е за своята работа, за своите методи, за затрудненията си през различните периоди, давал ми е книгите, от които той се е учил, обръщал е особено внимание върху това, което на него действително му е помогнало, предупреждавал ме е от какво да се пазя — един треньор, минал през толкова битки, през толкова победи, вътре в тренировъчната зала и на големия подиум.
Всяка среща с него за мене е откровение. Канила съм го да говори пред моя отбор. Момичетата го боготворят. Понякога той им казва неща, които им повтарям всеки ден, но от него звучат по друг начин, не са така делнични истини. Казал го е самият Абаджиев.
Понякога са ме питали — защо търся друг авторитет в залата. Не искам ли да бъда за моите момичета единствената? Защо чуждият треньор трябва да им казва това, което чуват от мене, и то да бъде празничното? Не се страхувам от това. Никога не съм искала да мислят, че съм единственият треньор. Нито, че съм безпогрешна. Не съм искала да бъда за тях свръхчовек. Понякога, когато спорим, като видя, че са прави признавам им го веднага. Не мисля, че с това ще падне авторитетът ми. Та дори ако се накърнява, нека.
Предпочитам да призная грешката си пред това да създавам някакъв фалшив кумир, който утре може лесно да рухне. Искам за моите момичета да съм земна, обикновена, близка. Аз съм просто човек, който знае повече от тях н иска да им даде всичко, което знае, без да се преструва, че всичко знае. Моето уважение към Абаджиев не намалява уважението, което изпитват към мене. То се изгражда всеки ден в залата и не смятам, че го руша, когато доведа човек, за когото ще им кажа: „Това е най-големият треньор, когото познавам, затова го помолих да ви разкаже някои неща от тяхната зала, да ви каже как те побеждават“.
Така свикнах с този избран от мене в самото начало наставник, че и сега, когато се почувствувам в беда, го търся. Така отидох при него преди световното първенство в Лондон, когато родителите и децата искаха да се откажем в знак на протест, и той ми разказа за свои тежки дни. Нека не си мисля, че се е случило кой знае какво. Случва се. Не всичко в нашия живот върви все по регламент. Нещата понякога се объркват така, че ти се струва, че си попаднал в безизходица, пък после се оправят. За отказ от участие в световно първенство и дума не може да става. Никой треньор, никой спортист няма право да го направи. И въобще — да се въздържам от крайни решения и крайни приказки.
— Прекалено си крайна и обърнеш ли веднъж гръб, трудно ще ти е да се върнеш, а имаш много години пред себе си, в които да доказваш.
Сега, след световното първенство, когато ми казаха, че трябва да се явя на заседание на Бюрото на ЦС на БСФС, на което ще се реши да не бъда старши треньор на националния отбор, отидох пак при Абаджиев.
— Спокойно, никога у нас не може да се стигне дотам, че сериозно да попречат на един кадърен човек да работи. Ще те накажат сигурно за невъздържаност, за остра реакция към решението на висшестоящата организация, ще чуеш н критика, но сигурно и добра дума. Там има доста специалисти, не могат да не знаят, че си способен треньор, ще те защитят. Има много да работиш. Никога няма да свършат хората, които ще оспорват всичко, което си направила. И никога няма да ти липсва признание. И никога няма да дойде такъв момент, в който да можеш да кажеш — доказах. Все ще се налага още да доказваш, какъвто и успех да постигнеш.
Общо взето, с такова „успокоение“ тръгнах за това заседание пред Новата 1980 г. Не знаех с какво настроение ще изляза. С добро. Всичко, което каза Абаджиев, беше точно. Никога няма да свършат хората, които, каквото и да направиш, ще те критикуват, но и винаги ще се намерят такива, които ще видят, че си способен треньор и ще те защитят. С особена благодарност от това заседание си спомням онези, които ми повярваха. Наскоро проф. Райко Петров каза: „Мисля, че имам поне мъничко дял в твоя успех“. Има. И той, и всички, които ми повярваха. Това не се забравя.
Влязох в залата през тази 1980 г. с желание за работа, което в последно време беше значително
