се оплаквам. С родителите се виждах на състезанията. По някаква негласна уговорка не се месеха в цикъла на подготовката. На състезанията бяха доволни, щастливи, горди с децата си. И ето, че сега се появиха всички с едно искане — да защитя класирането, да защитя регламента, който самата федерация бе обявила.
Можех да им обещая, че ще го защитя, но не — че ще успея. Това не им стигаше. За пръв път изразяваха недоволство от мене, и то доста рязко. Те не бяха ми казвали дума, когато задържах децата им до единадесет часа вечерта, не бяха ми казвали нищо, когато е трябвало да идват да ги прибират ту от зала „София“, ту от „Октомври“, чак в Дървеница. Ние тренирахме в различни зали, където има висок таван. Нашата беше ниска и при изхвърляне уредите се чукаха в тавана. В Студентското градче ни пускаха късно и тъй като децата живееха чак в Подуене, родителите чакаха пред залата да си ги приберат посред нощ. Вярно е, никога дума на недоволство не бях чувала. Напротив, обръщаха всичко на шега — Нешка ще накара и нас да спим край залите. Това бяха все трудови хора, денят им започваше рано и наистина за тях не беше лек моят режим, но го приемаха. Виждаха, че нямах избор. Нямах зала — където намерех пролука в програмите на другите зали, използувах я.
Тук трябва да кажа, че ни се създаваха и някои изкуствени затруднения. За зала „Октомври“ например казваха, че имали часове, не могат да ни я дадат през деня, а когато отивахме — нито един студент, нито преподавателят, който ни е отказал. Тогава си мислех често — за какво бяха строени толкова хубави зали, като не се използуваха, а когато един национален отбор искаше да води за месец поне подготовката си в някоя от тях, веднага се явяваха „собствениците“ и започваха да създават нови затруднения, като че не ни стигаха и тези, които си имахме. Но това е друг въпрос.
Сега родителите стояха пред мене и ми напомняха своето висене пред зала „Октомври“. В името на какво е било всичко това? Нямало да ми се сърдят, ако в контролните Кол-чевска е успяла да изпревари Анелия и Лили, но сега в името на какво трябва тя да замине, Анелия да бъде резерва, а Лили да се лиши от правото, което си е извоювала — да отиде като демонстрантка на това световно първенство. Опитвах се да им обясня, че в тази фаза вече нищо не зависи от мене. Това, което е трябвало да направя, направила съм го — подготвила съм така техните деца, че издържаха на осемте контролни изпитания, показаха превъзходството си. Другото вече не зависи от мене. Решаваха други. Родителите не искаха да приемат моите доводи. Нали съм старши треньор? Ще трябва да поставя ултиматум — или ще се спазва регламентът, или аз и моите гимнастички няма да заминем.
И аз мислех, че съм старши треньор и виждах правата и задълженията си по друг начин. Някога Жулиета имаше правото да определя третата. Двете по регламент и третата — както тя прецени. При това регламентът не беше така тежък — осем контролни, а се взимаше класирането от състезанията, на които гимнастичките са участвували през годината, плюс едно-две в крайната фаза за общо впечатление. Това, че ние отрано знаехме, че се готвим за световно първенство, носеше съвсем друга атмосфера в залата. Сега тези момичета до мене бяха изнервени, изчерпани, уморени. Предстоеше ми да успокоя обстановката в залата. До световнот оставаха броени дни. Вместо това — ново напрежение. Валя и Илиана бяха готови да подкрепят бойкота, който предлагаха родителите, стига аз да кажа — да, няма да отиваме на това световно първенство.
Не можех да го кажа. Само това не. В крайна сметка, тъкмо защото съм старши треньор, тъкмо защото ми се е паднало да ръководя такъв чудесен отбор, тъкмо защото много труд е хвърлен и защото след Лондон идват други състезания. Да обявя такъв бойкот означаваше да се откажа от гимнастиката завинаги, а точно за това нямам сили. Валя скоро ще се оттегли, но тези, малките, има още много и много да се състезават, и да сменят още много композиции и да се оформят все повече като гимнастички, каквито ги виждам в мечтите си. Защото никога не съм преставала да мисля какво биха направили в следващата година, когато още ще израснат, когато почувствуват по-силно музиката, когато натрупат нова опитност. Мисля, че това е страшната магия на тази, както казва Стойчо, най-неблагодарна професия — че те кара да очакваш все новото и го чакаш все по-хубаво.
Какво да им обяснявам на тези революционно настроени деца? Зная, че ако бях казала — няма да заминем, Валя и Илиана щяха да се почувствуват страшно горди, Анелия и Лили — защитени, аз щях да бъда за тях невероятна и страхотна личност… Това може би щеше да укрепи вярата им, че за принципа човек трябва да се бори докрай. Имаше своите плюсове един такъв жест, но минусите му бяха повече. Можехме ли да провалим българското участие на едно световно първенство, без това да се отрази катастрофално на следващите? Можеха ли да бъдат изпратени българки след шестото място в Лондон? Не, въобще не биваше да се мисли по този въпрос, въпреки че осъмвах раздвоена, обезверена. Стойчо се намеси с друго предложение — най-добре е да си вземеш едногодишен отпуск за детето. Нека това дете види най-сетне, че има майка, стига са се мотали баби край него.
Родителите ми припомняха, че съм ги разтягала по всички краища на столицата да си прибират по никое време децата. Сега Стойчо ми напомняше, че съм взела само три месеца отпуск за детето и съм хукнала по залите. Че е можело поне шест месеца да остана при него и че в крайна сметка, вместо да не спя по цели нощи, най-добре е да си взема от този отпуск който все още ми се полага, и да ги оставя да се оправят, както могат. В същност, моята работа била дотук. Свършила съм я.
Не можех да се съглася със Стойчо. Отборът бе в страхотно състояние. Точно сега, когато трябваше да се работи наистина на високи обороти, момичетата едва се движеха по терена. Трябваше да ги стегна. Не можехме да се проваляме. Нашите неуредици трябваше да си останат тук. Там не биваше да ни личат. И все пак се надявах, че решението ще се промени. Работех от сутрин до вечер в залата и чаках да ми се обади някой от федерацията и да каже: „Нешке, обмислихме отново, видяхме, че сме сгрешили. Наистина не бива да се убива вярата у нашите състезателки, не бива да мислят, че едно говорим — друго вършим“. Минаваше ден след ден и никой не се обаждаше. Когато казах на Стойчо какво очаквам, той ме погледна като нещо съвсем недозряло.
— Не съм знаел, че толкова години живея с толкова наивна жена.
Обадих се аз и ми казаха, че решението се е променило. Вместо Светла заминава Кристина Гюрова. В първия момент ми идваше да кажа — да заминава кой където ще. После седнах да обмисля новата ситуация. Вместо шестата седмата. Добре, звучи като подигравка. Но като се замисли човек, има повече логика в това решение. Кристина поне, ако изиграе нещо без грешка, ще вземе медал. Мощна, ефектна е, пълни терена. Когато играе с пълна сила, може да запали залата, да се види. Дано да имаме само късмет да не се разхвърчи по всички посоки, както на по-голямата част от контролните…
Така тръгнах за Лондон с Валя, Илиана и Кристина, резерва — Анелия. Тренировките ме безпокояха. Кристина горе-долу се стабилизира, но Валя бе съвсем без настроение. Играеше, но като че не бе в залата. Малко бях объркана. Знаех каква си мисли Валя. Това, което и аз. Съветският отбор идваше стабилизиран, готов за голяма битка. Ние бяхме разбита команда. Международните съдийки бяха благосклонни към дъщерята на Жулиета. Илиана вече бе привлякла вниманието в Мадрид, Валя я бяха позабравили… Така и така всичко тръгна с главата надолу — в тези напрегнати дни направих един ход, който никога в друг случай не бих си позволила. Попитах Анелия:
— Какво ще кажеш, ако играеш вместо Валя?
— Тя ли го иска?
— Не, на нея аз ще й обясня… Момичето бе стреснато.
— Как ще погледна после кака Валя в очите?
И аз не знаех как ще погледна Валя в очите, но вече ми беше ясно, че точно тя ще е жертвата. Знаех как се носят из кулоарите съдинките и обменят „между другото“ информация. Знаех как е: „Ах, Дерюгина… невероятната Томас… ами онази прелест Габашвили…“ Знаех, че някои от нашите ще казват: „Вие пък да видите Кристина“. Други: „Илиана е така напреднала“. И името на Валентина по тези коктейли и бегли срещи в коридорите на хотела няма да се спомене. Знаех, че това вече е присъда.
Трябваше обаче да зная и това, че Анелия ще вдигне теза нейни учудени очи и ще ме запита как ще погледне кака си Валя. Само това ми липсваше в този момент — онова там да не спи и да си мисли как така
