са наистина тежки.
Към цялата тази канонада се прибавиха и „наблюденията“ на една научна работничка. Дойде да изследва гнмнастичките с предварителната нагласа, че са претренирани. Даваше им упражнения, несвойствени за нашия спорт, внушаваше им, че са уморени, жалеше ги, изобщо създаваше невъзможна обстановка. Добре бе все пак, че прекали. Ако това беше минало в по-нормални граници, можеше да ги стресне, но прекомерното й желание да докаже „тезата“ си, я направи смешна. Бяха навлезли във възрастта, когато са особено критични. Не бе лесно да ги излъжеш. Веднага усещаха фалша.
Наложи се да я помоля да не се занимава с нас. По този повод бях обвинена, че не признавам науката, че не искам да се уча, че съм прекалено самонадеяна и отказвам една толкова необходима помощ. Дойде д-р Вега Тошкова, направи биохимични проби, които показаха, че момичетата са в отлична форма. Не защото д-р Тошкова беше по-изявената от двете, не защото каза нещо, което исках да чуя, й повярвах. Успокои ме доброжелателството й, желанието наистина да ни помогне и да ни каже точно какво е състоянието. Тя дойде и с това, че е разбрала, че има опасения за претренираност, и с уговорката, че ако я установи, няма да ме пощади.
Настъпи най-тежкото време. Подготовката за световното първенство в Лондон. Федерацията беше обявила осем контролни състезания за определяне на тройката. Колегите от спортната гимнастика ме предупреждаваха — вашата федерация повтаря стари грешки на нашата. Състезателите се изразходват в желанието си да намерят място в националния отбор и когато заминат вече на състезанието, не можеш да ги познаеш. И все пак никога не сме стигали до осем контролни. Защо се съгласяваш?
Какво можех да направя? Бях вече старши треньор на националния отбор, но не можеха да ми поверят определянето на състава, защото щях да избера само състезателки на „Левски-Спартак“. Беше излишно да споря. Какво можех да кажа — че в Лондон никак няма да ни питат коя от кое дружество е, там ще сме отборът на България. Та за какво да го казвам, то би трябвало да се знае. Приех осемте контролни с известно облекчение въпреки предупрежденията на колегите. Поне бе някакъв справедлив принцип, който щеше да ме освободи от обвиненията, че налагам своите състезателки.
Бях сигурна, че ще победят, и въпреки това във всеки тур — напрежение. Някъде по средата на тези контролни се почувствувах изчерпана. Беше ясно, че моите момичета превъзхождат и по композиция, и по подготовка. В същност композициите на Кристина бяха ефектни, но тя пък никога не можа да ги изиграе. Класирането след четвъртото контролно — Валентина Ганева, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Тереза Карнич, Светла Колчевска, Диана Табакова, Кристина Гюрова. Можеше да се спре дотук. Не го предложих. Щяха да ми отговорят — по-важно е в последната фаза как изглеждат гимнастичките. Продължихме. След осмото контролно — същото: Валя, Илиана, Анелия, Лили, Тереза, Светла, Кристина. Диана беше отпаднала от борбата.
Тук искам отново да спомена за Тереза. Независимо как играеше, непрекъснато получаваше най-ниските оценки. При това можеше да изпревари само някоя от моите. Тук поне не се раздаваха точки и медали. Имаше контролни, на които Тереза заслужаваше да бъде и първа, но си я слагаха на пето място. По-назад вече не можеше. Светла и Кристина се надпреварваха да грешат.
По-късно старши треньорката на Чехословакия Чижкова питаше с учудване: „Къде ви е Карнич, защо не я виждам?“ Същия въпрос задаваше и полската треньорка Левандовска. Когато им казах, че у нас съдийките не я харесват, и двете се засмяха: „Ами дайте ни я, у нас ще я харесат. Изглежда ви пречи това, че имате много и не знаете да ги цените“.
И така осемте контролни състезания бяха определили категорично тройката — Валентина Ганева, Илиана Раева и Анелия Раленкова, резерва — Лили Игнатова. По регламента беше точно така. Момичетата си бяха извоювали правото в осем контролни състезания, може би най-тежките. Започнах наистина да разбирам какво искаха да кажат колегите от спортната гимнастика. Не знаех как ще ми стигне времето, за да възстановя момичетата от тежките битки тук за онази истннска битка в Лондон, за която се бяхме готвили така упорито, със спартанска дисциплина.
Вече си тръгвах уморена и доволна, че момичетата издържаха този тежък маратон, когато ме извикаха да присъствувам на заседание на бюрото на федерацията. Щели да определят състава. Мислех, че е просто формалност. Ще запишат решението, ще ме поздравят за подготовката, ще ми пожелаят успех… Вместо това започнаха да казват, че регламентът не бил съвсем правилен, трябвало да го обмислят от по-рано, трябвало да се начисляват повече точки в крайната фаза на контролните. Слушах, без да разбирам. Може би наистина би било по-добре така да се конкретизира регламентът, но това с нищо не променяше нещата. Класирането си оставаше все същото. Само авансът на първата тройка щеше да се увеличи. За какво са тези теоретични конференции сега, когато всичко е приключило? Трябва да кажа, че регламентът ми беше „спуснат“, без да се иска мнението ми, така че слушах съвсем спокойно цялото това вайкане за несъвършенствата му. Поне мене не могат да обвинят в случая.
Изведнъж в тези разсъждения за регламента ни в клин, ни в ръкав се появи едно име — Светла Колчевска, което наруши спокойствието ми. Не си спомням кой пръв направи предложението, много скоро то беше повторено, потретено… Разбрах, че цялата тази интермедия за регламента е, за да омекотят удара, да ме въведат в темата, която излиза, че само на мене не е позната. Вместо Анелия Раленкова — Светла Колчевска. Вместо третата — шестата.
Казвам, че не виждам никаква логика. По каквато и система да се определят, както и да се изчисляват точките, тройката си е същата. Ако са мислили да си решават в последния момент, както им хрумне, нямаше нужда от този цирк с контролните. И после в нито едно от тези осем състезания, нито веднъж Светла Колчевска не е победила Анелия Раленкова. Въпреки цялото толериране на Светла и неприязън към Тереза Светла не можа и нея да победи. Казвам и друго, което за мене е много важно — как, с кои очи ще се изправим пред състезателките да им съобщим това решение. Как след това ще вярват на нашите регламенти, обещания, принципност? Нищо не излиза. Бюрото е непреклонно. Нещо повече. Всички се нахвърлят срещу мене. Та аз в крайна сметка съм старши треньор на националния отбор, как не мога да разбера, че не е удобно да са само мои състезателки в него.
Не, това наистина няма никога да мога да го разбера. Това тяхно желание да не разсърдят никого, да угодят на дружествата, на треньорките, на състезателките е така, през главата на всякаква логика. Искаме да изпратим силен отбор точно в момент, в който трите школи — съветската, нашата и чехословашката, подменят поколенията гимнастички, искаме да вземем аванс в такова възлово състезание и вместо да мислим как ще изглеждаме като отбор, започваме да се грижим да не обидим Светла, треньорката й и ръководството на дружеството й. Та нали всичките тези жени са били на всичките контролни състезания и са видели, че Светла не можа на нито едно да изиграе без грешка четирите си уреда. Шеста и нищо повече. На всички тези доводи следва познатият до втръсване отговор — какво иска Нешка, нали две от нейните ще участвуват. Ето ни пак на коледна елха, където бюрото като добрия Дядо Мраз раздава на всички по малко, за да не, се сърдят.
Журналистите, които чакат определянето на състава, са не по-малко изненадани. Да нямам грешка? Не, нямам.
Пред тях повторих недоволството си. Появиха се интервюта в почти всички вестници. Извикаха ме за предаването „Всяка неделя“ на телевизията. И там казах, каквото мислех, и станах съвсем персона нон грата.
Още по-страшен беше гневът на родителите. През цялото време, когато от всички страни се чуваше, че тренировките при Нешка са тежки, през цялото време, когато сами виждаха, че децата им са претоварени и с училището, и с часовете в залата, нито веднъж никой от тях не дойде да се оплаче, никой дори не ме попита не е ли много. Бях предупредила децата още в самото начало — при мене ще ви бъде по-трудно, отколкото при всяка друга треньорка. Която не може да издържи, ще трябва да напусне. Няма да й се сърдя. Родителите също бях предупредила. Моето условие беше — много работа за добри резултати. Изпълнявах своите обещания. Резултати имаше. Всички виждаха — състезателките ми изпреварваха другите. Момичетата също спазваха своите задължения — изпълняваха в залата изискванията ми и нямах повод да
