много титлите и медалите и все някой трябва да е жертвата.
Така жертвата стана Тереза Карнич. След всяко състезание съм си мислила, че най-добре е да изпратя Тереза в „Славия“ или ЦСКА. Ще започне да ги бие моите, та няма да се видят! Сега това може да звучи малко пресилено, но нека да си спомним онези три години, в които Тереза редовно, систематично, методично беше подложена на това непонятно, страшно: „Съдийките не я харесват“.
Какво точно не й харесваха? Извън това, че беше моя състезателка и че на мене много ми става и една трябва да отпадне от борбата — нищо. Опитите ми да се боря за Тереза се разбиваха в някаква стена, която не искаше да помръдне. Съжалявам наистина, че не проявих достатъчно енергия да я прехвърля в друго дружество. Представям си как щяха да хвръкнат изведнъж и оценките, и самочувствието на момичето. Трябва да му се признае, че много дълго прояви характер. Много дълго се бореше, играеше силно, сякаш не забелязваше съдийския бойкот, докато накрая се умори и се предаде. Наистина да беше в едно, две, три състезания — да издържи, но Тереза разбра, че няма, смисъл. Нищо не зависеше от играта й.
Не зная дали съдийките понякога се сещат, че им тежи на съвестта една гимнастичка, която можеше да направи много. На мен не ми е болно за Тереза не защото е моя състезателка. Ще бъда щастлива, ако някога това се разбере. За тези момичета се боря не защото съм ги тренирала аз, а защото наистина много изпревариха другите. Това им е струвало и труд, и усилия, и нерви, и издръжливост. Те трябва да получат онова, което ми се полага, без оглед на прословутите дружествени интереси.
Впрочем отклоних се. Това е болната ми тема. Може би ще ми отговорят, че съм пристрастна, че говоря така, защото съм свързана с тези момичета, че когато растат до тебе състезателки, си повече склонен да ги виждаш от добрата им страна.
Не е вярно. Големият ми недостатък, който сигурно дразни момичетата ми, но има своя дял в успехите им, е това, че виждам повече кусурите им. Дори когато побеждават, първото нещо, което ще чуят, е къде не са ми харесали. Наистина неприятен навик, старая се да го преодолея, но още не съм успяла. Така че, за да отида да протестирам за някоя оценка трябва непременно да съм убедена, че си заслужава. А моите момичета са може би между тези, които най-рядко са получавали от мене похвала. Но да се върнем към залата на „Герена“, към онези дни, когато бях истински щастлива. Тези момичета непрекъснато ме учудваха с безкрайната си трудоспособност, отзивчивост, дисциплина. Бяха донесли надуваеми дюшеци в залата, за да си полягат за малко по време на обедната почивка. Нке с пианистката Таня се облягахме на дивана. Не излизахме по цели дни от залата. Вдъхновението беше обхванало всички. Децата израстваха с дни. От време на време си представях как някой ден ще нахлуе някой от възмутените родители като онзи полковник Цветков и ще ме обвини за тази казарма за малки деца. И ще бъде съвсем прав, и нищо няма да мога да му отговоря. Това, че децата бяха във ваканция, съвсем не означаваше, че трябва да се затварят по цели дни в залата. Стойчо ми го пожелаваше искрено и постоянно с надежда питаше не се ли е появил ни един баща. Беше крайно изненадан, че моят лагер не е нападнат. Не зная какво оа говорили вечер тези, малките, в къщи, та родителите ме изтърпяха в онзи период — къде с чувство за хумор, къде с учудване, но Стойчо трудно търпеше това прекаляване. Развеселяваше се само вечер, когато дойде да ме вземе и види важната муцунка на Лиленцето. Така викаше по онова време на това дете, което сега е европейската вицешампнонка Игнатова и на което тогава никой не обръщаше особено сериозно внимание.
Валя се готвеше за световното първенство. Другите си тренираха напълно като големи състезателки независимо от това, че основното ми внимание беше насочено към Валентина. При малките, по това време лидер беше Тереза, но започнах да забелязвам, че капитанката напира и скоро ще изпревари всички. Амбициозно хлапе. И когато бях най-улисана с Валя, усещах, че ме гледат тези големи, питащи очи. Чакаше да му кажа нещо, да го забележа, да му обърна по-особено внимание. Просто ангажираше вниманието ми повече от другите.
Изискваше го, без да е казала никога нещо повече, отколкото трябва. Усетих, че има безграничното доверие, че това, което исках от нея, е най-доброто. Изпълняваше го и отново бе пред погледа ми. Така успоредно с подготовката на Валентина, Илиана напредваше все повече, без в началото да си помисля, че готвя две, а не една кандидатка за Базел. Не можех да очаквам, че в навечерието на световното първенство ще се разрази такъв спор — Светла Колчевска или Илиана Раева. Но Илиана беше привлякла не само моето, но и вниманието на останалите. И ето че след едно контролно състезание се свика съвещание, на което трябваше да се обсъди коя от двете да замине.
Моят навик всичко да си записвам и сега ме кара да се изненадвам. Чета изказванията на всяка от специалистките и не мога да разбера как така болшинството е видяло, че Раева има бъдеще, че е по-добре да замине тя, да обгори в голямо състезание, за да стигне след това по-бързо до успехите, които я чакат. Светла Колчевска не бива да замине, защото са я виждали вече в по-добра форма, не бива една състезателка с име да се показва в такъв вид. Светла не беше се възстановила от една контузия и наистина не изглеждаше добре. Въпреки мнението на болшинството Светла беше включена с надеждата, че в Базел ще се мобилизира и ще си изиграе, всичко, а Илиана замина като резерва. Само преди няколко месеца не можех да се надявам и на това, но сега изпитвах смесени чувства. Хем ми се искаше да участвува, наистина да обгори в голям огън, хем не настоявах особено — мислех, че има още много да се работи с нея, за да се покаже на голяма сцена. Едновременно с това бях убедена, че във всички случаи е по-добре Илиана, а не Светла.
В Базел бронзов медал в многобоя взе Кристина Гюрова, Валентина Ганева направи две груби грешки и отиде на четвърто място, Светла Колчевска — на осмо. Точно тези грешки Валя не беше правила никога дотогава — нито на състезание, нито на тренировка дори. Подхлъзна се и седна, когато играеше с топка. Изтърва обръча. Явно много я бяха харесали, за да й се размине само с четвъртото място. Не можех да гледам от яд. Не знаех какво да кажа на Валентина. Така да провали шансовете си тъкмо когато беше победила в няколко международни турнира, беше привлякла вниманието, появата й на световното първенство се очакваше!
За европейското в Мадрид не я включиха. Макар че беше в по-добра форма, макар че Кристина не бе тренирала сериозно, използува се мотивът — Валя греши на големи състезания, Кристина се мобилизира.
И така за Мадрид заминаха Кристина и Илиана. Кристина на едно се мобилизира, на друго — не, отново се върна с бронзов; медал и затвърди реномето, че е състезателка, която си дава максимума на голямо състезание. Отделен въпрос е, че при системни тренировки има много по-големи възможности. В момента нямах думата. Илиана беше на шесто място. Едно-единствено тупване на топката я лиши от медал на този уред, където на този етап беше най-добра. Публиката протестира за оценката й и Илиана за пръв път усети тази поддръжка на залата, която след една година щеше да се разрази в буря.
Неизвестно име, от много страни претендентки за медали, друга е лидерката на България, която съдинките познават — това са обяснения, които можех да дам на себе си. Нищо не можех да отговоря на този въпрос: „Какво направи прехвалената Нешка Робева? Очаквахме, че Илиана ще смае света като Команечи, а то какво — шесто място! Ще има ли смелостта да твърди, че нейната точно система е правилна!“… Бурни аплодисменти. Ораторът се чувствува герой на треньорското съвещание. Друго не мога и да очаквам. Дали Нешка Робева все още смее да твърди, че нейната система е правилна? Да, разбира се. В момента не мога да кажа, че ако не беше Кристина със своето неравно участие, а подготвен състезател, всичко щеше да изглежда далеч по-добре от този бронзов медал. Това е все още моя теория, пе доказателство. Само че не мога да се откажа от системата си.
В същност каква е системата ми? Нищо особено. Добра подготовка, психическа устойчивост на базата на самочувствието — правила съм го хиляди пъти, ще го направя и на състезанието. Ако се получи срив, ще търся причините му, но няма да изменя на този единствено валиден за мене принцип — добра подготовка. Нищо друго не признавам. Никакви психолози, хипнози, сугестолози и пр. и пр. Никакви теории на шанса и на способността да се мобилизираш. Зная, че има такива гимнастички, които на състезанието дават повече, отколкото на тренировките, но аз държа да дават много на тренировките. Ако след това успеят да се надминат в голямата битка, толкова по-добре, но да разчитам само на този шанс не мога. Не съм устроена така.
От всички страни подмятаха на моите момичета, че са роботчета, че Нешка ги е направила машинки, че от това полза няма — виж резултатите. Кристина тренира по вдъхновение, по настроение, което рядко идва, но носи медали, Илиана — по строга програма, но се връща шеста. Не зная какво би станало, ако тези деца не ми вярваха много. Силни аргументи за момичетата, на които тренировките не могат да не тежат, защото
