прието за победителката да се говори така, игра безобразно лошо.
— Не.
— Какво не?
— Играх даже много хубаво. Как мога да ви вярвам, другарко, когато дойде другарката Батова да ми каже, че се е разплакала. По-красиво нещо не била виждала. После дойдоха и други да кажат, че са плакали от възторг.
— Ти видя ли видеозаписа?
— Видях.
— Хареса ли ти?
— Хареса ми.
— Какво ти хареса?
— Всичко!
— И залитанията, и пристъпванията, и онова нахлузване на обръча, и нечистият рисунък на лентата… И това ли ти хареса?
— Как мога да ви вярвам, другарко, като толкова много хора ми казаха, че съм играла изключително силно?
— Не те питам колко много са плакали. Питам те видя ли видеозаписа, видя ли си грешките? И не зная как можеш да ми вярваш, но ще трябва точно на мене да вярваш.
Лили стана победителка на „Студентска трибуна“ и когато казвам, че не съм доволна от играта й, че Илиана е направила грешка, защото е рискувала с един нов, много труден елемент на лентата, но иначе през цялото време е била по-силната, истинската победителка, Лили не казва „Как мога да ви вярвам?“, но повдига презрително рамене, което означава: „Нешка кога ли е била доволна, та и сега! Първа съм, от всички страни ме поздравяват, добре ми е, щастлива съм, само тя недоволна!“ Казвам и това, че треньорките от другите страни не са пропуснали да отбележат — спаднала е Игнатова, има лоша постановка на краката. Казвам й:
— Джапаш, Лили, точно това искаха да ми кажат, но от деликатност се изразяват не по-деликатно — лоша постановка на краката! Джапаш и замазваш. Не ме интересува победата ти. Искам да играеш хубаво, пълно, силно. Ти и другите. Не искам никоя от вас да си прави сметки за титли и медали. Тази, която ги прави, ще загуби. Пестиш ли се на тренировките, пестиш ли се на състезанието, публиката го усеща. Не зная как, но го усеща. Повярвай ми, дете! Зная го от времето, когато съм се състезавала, зная го и сега. Усещам го и това, което повече от всичко ме разстройва, е някоя от вас да излезе да играе и да й ръкопляскат от учтивост. Не мога да се зарадвам дори ако за безпогрешна игра съдийките са дали златния медал.
Лили ме гледа, мълчи, все едно, че говоря на старата си шапка. Колкото е приказлива на тренировките, толкова се затваря в подобни случаи. Зная, че като се прибере в къщи и каже, че Нешка не е харесала играта й, майка й и сестра й ще кажат, че нищо по-хубаво не са виждали и са плакали и пр. Без да драматизирам — срещу мене в такива случаи са майките, бащите, възторжената зала, та дори и специалистките, които плачат от възторг. Къде по-приятно е да чуеш, че хората не са виждали нищо по- хубаво от тебе, отколкото да ти мърмори тази вечно недоволна треньорка: „Джапаш, залиташ, замазваш, пестиш се, пресмяташ“…
„Внимавай да не те намразят“ — казва Иван Абаджиев. Как да внимавам? Него обичат ли го? Не искам да го питам, за да не изглеждам като Илиана, когато ми задава този въпрос. „Как да ви вярвам, другарко?“ Не искам да кажа: „Как да ви вярвам, другарю?“ Не искам да попитам какво прави той, за да го обичат състезателите. Зает с това да побеждава, треньорът трудно постига идеалното равновесие. Зная, разбира се, че Абаджиев ме предупреждава с грижа, с желание да ме предпази от това толкова неприятно нещо да ме намразят. Разбира се, много искам да ме обичат и зная, че това е съвсем невъзможно в момента, когато казвам на победителката: „Игра безобразно“. А на нея в ушите й още кънти възторжената зала.
Има и нещо друго. Нашата зала ги обича, радва им се. Някои грешки мога да видя само аз. Тук само аз. Спомням си, веднъж Златка Бончева каза: „Добре, че започна разбора веднага. Тъкмо бяхме готови да се нахвърлим с поздравленията, а като те слушах, се изненадах колко неща не съм видяла“. На международни турнири, на големи състезания треньорки и съдийки ги гледат не така възторжено. Непредубедени, безпристрастни, а понякога и малко враждебни очи ги следят. Там не плачат от възторг, а търсят повече грешките. Ако искам моите момичета да бъдат неуязвими, трябва да понеса тук киселите им физиономии, когато всички ги харесват и само аз не. Не мога да си разреша да изпадам във възторг, когато виждам грешки, които ще видят чуждите, търсещите грешки очи. Приемам и риска да ме намразят и все се надявам, че това ще са временни настроения, които отшумяват. Все идва момент, в който ще разберат какво точно съм искала да кажа с всички тези забележки.
На балканиадата в Серес играха лошо. Казвам по едно време на Лили:
— Не те ли е срам! Да играеш въже и да не ти ръкопляскат. Не усещаш ли, че публиката повече Кордуш хареса? Лили е готова да ми върне топката:
— На това въже никога не са ми ръкопляскали… Излиза, че съм й поставила такова „смотано“ въже, че какво да ръкопляскат хората. Не, че Лили е играла лошо днес, разбира се. Къде ти! На Лили просто й е невъзможно някога да види вината в себе си. Не зная дали си спомня, след като ми го е казала, че не е вярно, че точно това въже е предизвикало истински възторг в други зали. Не зная дали си е спомнила и после, когато в Мюнхен стана световна шампионка на „това въже“.
И все пак най-дълбоко от всичко ме е засегнало недоверието на Илиана в Норвегия. За мене тя беше първата, независимо от тази случайна грешка. Толкова силно не беше играла през цялата година. Бях истински щастлива за нея, а тя се смачка, че е трета. Ето тук точно рухна Илиана. Точно когато имаше най-много основания да се изправи и да продължи с високо вдигната глава. Казвах й го. Вярвах го с всичко, което има у мене-като опит, знания, усет. Казвах й го и Илиана не каза „Как мога да ви вярвам, другарко“, но беше пречупена, невярваща, гледаше ме разсеяно, думите ми не стигаха до нея. Тогава се разстроих — повече, отколкото когато не ми вярваше, защото жените били плакали от възторг. Онова може и да е било инатене и желание да брани доброто настроение, което носи победата, това тук беше вече недоверие.
Казвам й „Илиана, знаеш ли, че от цяла година ти точно сега ме зарадва истински“, а Илиана седи пред мене с празен поглед. Сега тя вижда само едно — на първото стъпало са застанали Лили и Анелия, а тя, самата Илиана Раева, е на третото. Това за Илиана е непоносимо. Чувствувам се безпомощна. Нещо се разклати почвата под краката ми. Само да не си помисли, че я успокоявам! Те трябва да са разбрали все пак, че никога никого не успокоявам. И тогава, когато разплакали треньорки подсмърчат от възторг, а аз съм недоволна, и тогава, когато съдийките са те пратили на трето място (впрочем съвсем правилно, грешката си е грешка), а на мене ми харесваш за пръв път през тази година, независимо от всичките ти победи до момента. Магията на победата е по-силна от всичко, което мога да кажа. За пръв път Илиана постави едно класиране над моята оценка. Или поне на мене така ми се струваше.
Спирам се повече на Илиана, въпреки че проблемът за съжаление е с по-широк обхват, защото точно тя до Амстердам повече от всички беше изпълнена с вяра. Не си спомням нито ден, нито час, нито частица от секундата дори, в които Илиана да се усъмни, че всяко движение, всяка музика, всяка композиция, които съм й избрала, са възможно най-добрите за нея. Впрочем тя и сега не се съмнява в това. Беше започнала да се съмнява, че моето мнение може да бъде поставено над едно класиране. Изживях го болезнено, не от честолюбие, а заради самата Илиана. Мислех, че е много важно точно в този момент да ми вярва.
И като капак — заваляха една след друга бедите. Илиана се контузи. В Астрахан загубихме от отбора на СССР. Не това ме притесни. През цялата година от всички международни турнири имахме две загуби — от Бошанска в Прага и от отбора на СССР в Астрахан. Не бе толкова страшно. Мислех, че имам съвсем реална представа за съотношението на силите. Единственото, от което истински се безпокоех, бе да не рухне моята крепост отвътре. В момента трите бяха готови за световни шамлионки. Ако са здрави, ако издържат психически, ако играят с пълна сила, няма кой да ги бие. И все пак много „ако“. В Серес на балканиадата спечелихме, разбира се, всички медали, но точно там, а не в Астрахан бях нервна. Не ми трябваха медали, не ми трябваха такива победи, когато се влачеха вяло по терена…
Получаваме жребия и започва обичайната предстартова треска. Всяка от трите вижда неблагоприятното в жребия, въпреки че всяка би трябвало да види и своя шанс. Опитвам се да кажа, че по-добро, разбира се, не биха могли да очакват, и се спирам по-подробно на шанса. Всяка има добрите страни в този жребий,
