стига да съумее да се възползува. Слушат ме, усмихват се накриво. Да, разбира се. Аз самата почти осъмвам нощ след нощ, взряна в тези стартови листи, и също съм недоволна. Първа от първия ден Игнатова, последна Раленкова, втория — Игнатова трябва да завърши от силните…
Предпочитам последна да е Илиана, тя умее да даде блясък, да завърши истински една такава битка, а то — дебютантката. Ще трябва да я изолирам до края на състезанието, да няма достъп до нея никой, да я накарам да мисли само за своята игра. Ще трябва да успокоя Лили, която е най-разстроена. Когато си мисля за Лили, си казвам, че предпочитам Илиана да започне битката. Стабилен боец, където и да я поставиш, е добре. А сега трябва да тръгвам напред точно с Лилето, дето се разкисва просто пред очите ми с часове…
Продукция пред софийската публика. Последната преди заминаването. В залата не може да се диша от народ. Дошли хората да ги изпратят, а те грешат. Само Анелия продължава да държи висока спортна форма. През цялата година. Оказва се, че може. И е по-добре. Зная сега колко много се говори в тези дни преди заминаването. Претренирала ги е Нешка, бяха добре през цялата година и ето, точно преди заминаването, точно преди световното първенство започват да грешат. Изпускат уредите там, където никога не са ги изпускали.
Не ме интересува кой какво говори. Сега имам друга грижа. Трябва да овладея положението. Да успокоя тази тройка, която само преди двадесетина дни ми се виждаше най-силната, която някой някога е имал. Това, че изживяват предстартовата си треска точно на последната продукция пред софийска публика, е много неприятно, но не е най-страшното. Важното е да се пресече кризата навреме, а много време не остава. Някакви си пет-шест дни.
Последните тренировки в зала „София“ са направо кошмарни. Илиана казва, че трябва да й вярвам и да я обичам. Иначе крачка не можела да направи.
— Добре, Илианче, вярвам ти и те обичам. Тренирай, моля ти се, както умееш, на пълни обороти. Не остава никакво време.
— Как го казвате само! Звучи като „Не ти вярвам и не те обичам“. Толкова сте намръщена, а аз наистина не мога крачка да направя, ако не ми вярвате съвсем истински…
В друго време от годината ще й кажа да не се лигави и ще я изгоня, но това са последните дни пред големия старт и зная, че Илиана не се лигави. Просто е много наплашена, много изнервена, напрежението е голямо, момичето може би сега истински се сеща колко е пропуснало през годината и колко трудно ще бъде в Мюнхен. Трябва да бъда ласкава, не намръщена, въпреки че и аз съм напрегната, и нервна, и крайно неспокойна. Ето ти нов пробелм — трябва да кажа „Вярвам ти и те обичам“ с такъв тон, който да я успокои. Трябва някак да го намеря, да го измъкна от себе си точно този тон…
Лили реве, та се къса: „Защо тренираме още по план?“ Някой пак е ограмотявал Лили по треньорските проблеми. Интересно е как ще ми предложи точно да водя тренировките си, но нямам време да проучвам сега този въпрос. Лили не тренира, а се влачи по терена. Това, което в нормално време прави за час-час и половина, сега се проточва четири-пет часа. Казва, че никога няма да изиграе без грешка тези бухалки, никога не ги е играла без грешка и сега в Мюнхен, разбира се, пак ще греши. Вайка се, че все „на това място“ грешала. Не мога да разбера за кое точно място става въпрос, защото почти няма място, на което да не греши, а преди десетина дни можех да я пусна да играе бухалки със затворени очи. Толкова сигурна, толкова силна беше. Бухалките са първият уред, с който нашият отбор трябва да започне в Мюнхен своето участие. Бухалките на Лили Игнатова! Лесно е да се разбере защо този неин ужас ме влудява.
Мисля, че изчерпвам всичките си запаси от доброта. (Зная, че ще кажат — то пък едни запаси. Нищо, няма значение.) От търпение. Всички меки методи на убеждение, докато накрая кипвам:
— Ако утре ти не играеш бухалките без грешка и с усмивка, ние с тебе няма да заминем за Мюнхен. С такава ревла не тръгвам!
Много късно, след като всичко е минало, ми идва наум, че едва ли някой би ми разрешил да си стоя в София и да чакам усмивката на Лили, но тогава изобщо не мисля, че някой може да ми забранява.
Тренираме до обяд, в три заминаваме. Лили пристига, подута от плач. Започва. Бухалките се разхвърчават по всички посоки. Лили плаче и нарежда: „Аз казах ли, че тези бухалки яикога няма да мога да ги изиграя без грешка!“
Във всичко това — безкрайно обвинение към мене, че съм й направила толкова сложни бухалки, че просто не могат да се изиграят. Като, че съм ги измислила в последните три дни, за да изтормозя горкото дете. Като че това не са същите тези бухалки, които предизвикваха фурор навсякъде, където ги показа в пълната им сила очарователната Игнатова. Но сега не е време да се обиждаме. Очарователната Игнатова е така разкисната, че да ти е жал да я гледаш. Не е време да се сърдя, че се нахвърля върху хубавата ми композиция. Представям си, че така ще започне за българския отбор Световното първенство в Мюнхен — с бухалките на Лили, които хвърчат по всички посоки (и главно извън терена), и настръхвам. Спомням си как заплете в Амстердам въжето, макар че на тренировките го играеше без грешка. Без мисъл за грешка. А сега какво ще стане? Втриса ме, като си помисля само.
Идва колата да вземе отбора за аерогарата. Казвам: „Тръгвайте, ние с Лили си оставаме тук, докато изиграе бухалките без грешка и с усмивка. Когато успее. Може днес, може утре, може в други ден, а може и след световното първенство“. И сега, в този момент, и наум не ми идва, че ръководството на БСФС няма да ме остави да чакам усмивката на Лили. Може би точно това — пълното отсъствие на мисъл за реалността — е стреснало Лили. В този момент всичко у мен е концентрирано само в това — че нито аз, нито Игнатова ще мръднем от тази зала, докато момичето не си изиграе бухалките без грешка с усмивка. Не зная, не мога да го обясня откъде идва тази абсолютна категоричност в такива моменти, но за мене тогава по-важно от всичко е било да накарам Лили да се върне към нормалната си игра.
Отборът тръгва. Оставаме двете с Лили в залата. Става изведнъж много тихо и Лили като че си спомня как ги е играла тези бухалки без грешка. „Добре — казвам. — Сега без грешка я с усмивка.“
Може би е трябвало да тръгнем при първото изиграване без грешка. Ако беше сгрешила, когато поисках и усмивката, трябваше да останем за другия ден, а може би и изобщо да не заминем…
Това е мисъл, която ми минава чак после, на път за аерогарата. В момента не мога да отстъпя ни на косъм от изискванията си. Искам и усмивката и толкова. И ето го Лилето усмихнато, изиграва всичко според мене за 9,80. Можем да тръгваме. Пристигаме на аерогарата в последния момент, когато казват: „Последно повикване“. Сега вече мога да се усмихна и аз. Момичето вече знае, че може, ще трябва да е забравило, че е грешило… Мисля си, че прекалено много го обичам това дете. Прекалено много, щом мога, десет минути след като ми е късало нервите, да забравя всичко…
В самолета си спомних, че на последния турнир в Норвегия Ливия Меделонски, треньорката на отбора на ФРГ, ми каза, че нейното мнение, а и мнението на техните специалистки е, че световна шампионка ще бъде Анелия Раленкова. Гледали, наблюдавали през годината всички гимнастички и такава точно, толкова готова за титлата никоя не била. Миналата година Ливия казваше, че много се надява, когато световното първенство бъде в Мюнхен, някоя от техните гимнастички да вземе медал. Та Кармен Ришар беше световна шампионка в Испания, когато не участвувахме ние и другите гимнастички от социалистическите страни. Все пак е нещо, което трябва да се помни, нали? Сега Ливия не говореше за никакви медали.
— Много ти е силна тройката — казваше Меделонски — но от Раленкова не е по-силна никоя друга сега.
Мислех си, вече когато потеглих за Мюнхен, ако има някаква справедливост, световна шампионка ще бъде наистина Анелия Раленкова. Ако поне веднъж съдийките по художествена гимнастика могат да бъдат справедливи докрай, да не се влияят от досегашните титли и медали и да гледат само точно сегашната игра — абсолютната шампионка ще е Анелия…
Не зная защо бях така уверена, че Ани няма да сгреши. Вярно, игра силно през цялата година, но все пак бе дебютантка, за пръв път стъпваше на истински голям подиум. И Лили побеждаваше преди европейското, а започна с грешки. Все пак първото голямо състезание не може да не даде отраженде. И както слушах от всички страни тези опасения за Ани, така бях и абсолютно сигурна, спокойна за нея.
Нейната предстартова треска мина като че много по-рано. При последното контролно състезание, когато трябваше да се определи окончателно съставът, една малка грешка на Анелия можеше да я ликвидира. Аз бях толкова нервна, че не можех да се понасям. Ани запази спокойствие и това реши въпроса. Беше единственото състезание през годината, в което Раленкова игра предпазливо, само с мисълта да не сгреши. Оттук нататък за нея вече нямаше проблеми. Подготовката си казваше думата и в тези последни дни преди
