тренировка, използувам ги, но съм против отиването до крайност. Не признавам часовата моделираност. Треннраният организъм може да се приспособи и към климатичните, и към часовите разлики и за три дни. Ако състезанието е в САЩ, да не би да трябва да започваме в София посред нощ, за да се нагодим към разликата във времето?
И така, никак не се смущавам, че ми е даден такъв ранен час за тренировки. Заварвам по правило Елена Игнатова в залата. Помолила съм я тези дни да е плътно до дъщеря си. Иначе не обичам родителите много да се въртят по време на състезанието около дъщерите си, особено когато майката на Лили е имала възможност да дойде в Амстердам, а другите са в София. Пак Елена е в Мюнхен, а другите са без такава подкрепа, но сега нямам нищо против Лили да има това предимство. Нека да слуша колкото си иска, че от нея по-хубава няма. Сега точно наистина страшно ми е нужно Лилиното самочувствие и съм готова да направя някои компромиси. Разбира се, необходимо ми е самочувствието на всяка от състезателките във всяко от състезанията, но случаят с това световно първенство е по-особен. Идвам в Мюнхен с тройка, каквато искам да имам, за пръв път всичко върви през цялата година така, както трябва, и ето, точно в последната фаза — нерви, напрежение, всичко в свръхдоза. Не, не е претренираност, както си го обясняват повечето от хората, които ни заобикалят. То е вече и пораснала отговорност у шампионката и вицешампионката, и пораснали амбиции, и огромно желание за титлата, и огромен страх от провал. Всичко смесено.
Решавам, че Ани трябва да се изолира от всичко и всички да не натежат тези дълги часове до нейното последно излизане на терена, последното за деня. Решавам, че не трябва да знае нищо за играта и оценките на другите, че трябва да мисли само за себе си, само за своето излизане. Някъде в хода на състезанието усещам, че пълната изолация от събития и информации вече ще натежи, и подбирам какво и колко да се каже. Не може съвсем да не се говори за състезанието, но момичето трябва да чуе само това, което ще го успокои, няма да го изплаши. Не зная как точно съм улучила дозата. То е повече инстинкт, отколкото мисъл. Зная само, че през цялото време се стараех да не прониква до нас никакъв страничен човек.
Трудно е. Нашите туристи искат да засвидетелствуват съпричастие, радост, загриженост. Не могат да разберат, че така пречат, разсейват, разстройват. Моят „декрет“, казан възможно най-меко преди състезанието — ще бъда много благодарна на всяка подкрепа от трибуните, но не искам да виждам никого в залата за загряване, в съблекалнята — оказва слабо въздействие. Пристига в съблекалнята минута преди започването на състезанието Людмил Коцев, хореографът. Свой човек, нищо лошо, че е влязъл, но ето че изтърсва нещо, на което никак не му е мястото и времето. „Обади се бащата на Илианчето. Каза, че много й вярва.“ Разбира се, че всеки баща много вярва на дъщеря си. Това, че Райчо се е обадил, е много хубаво и още по-хубаво щеше да е да го каже на Илиана, а не на Лили, която в момента се готви да излиза. В съблекалнята увисва неловко мълчание. Людмил усеща, че не е свършил кой знае каква работа и бърза да се изниже. Аз не съм на себе си от яд. Настигам го, за да му кажа, че не искам да го виждам по време на цялото състезание, по време на целия престой в Мюнхен. Да ми се обади в София. И да не е посмял втори път да минава по този коридор… Не зная как съм изглеждала, когато влизам отново в съблекалнята, но Лили и Марги (масажистката) избухват в смях. Атмосферата малко се разрежда, но продължава да ме е яд. Как ще влезеш точно преди старта и ще кажеш на Лили, че не нейният, а друг баща виси някъде на телефоните! Може би избухването ми не отговаря на степента на вината. Нерви. В този момент на всички ни е позволено да са ни опънати нервите докрай, никой отвън обаче не бива да ги доопъва. Сега, в часовете на състезанието, трябва да ни оставят сами да се оправяме с напрежението, със страха, с възторга, с несполуката.
Старая се вечер да обясня всичко това на ръководството. Да ми помогнат, да обяснят на останалите, че в тези дни трябва да ни оставят. После могат да ни хвалят, да ни критикуват, да препоръчват, да си припомнят колко далновидни са били. Сега да стоят на трибуните, да пеят „Тих бял Дунав“, много хубаво пеят, много я обичаме тази песен, много сме благодарни, много ни е добре да видим българското знаме, развято и по трибуните, и на пилоните, знаем, че там, където се е развял българският трикольор, е нашето малко островче в многохилядната зала, радваме му се, то ни сгрява, но нека никой, по никакъв повод не се втурва в залата за загряване, в съблекалнята. Настоявам, умолявам! Добре, ясно, разбира се. Получавам всички уверения и ми прилошава, когато минути преди да излезе Лили Игнатова на терена, в съблекалнята се втурва Веса Харизанова, за да каже: „Лили, разбра ли, на Ками й откраднали портмонето?“ Ками е Камелия Игнатова, състезателка от ансамбловото съчетание, сестра на Лили. Откраднали й портмонето! Много важно! Новината като че не може да потърпи един час, та трябва да пристига Веса запъхтяна да я съобщи точно когато Лили се опитва да се концентрира за поредното си изпълнение. Усещам, че дъхът ми спира от яд.
Защо при такава хубава победа си спомням това, което ме е огорчавало? Не искам да се повтаря. Нито аз, нито момичетата сме заслужили това ненужно, допълнително натоварване. Нека всички ни разберат. Преголямо е напрежението на световно, на европейско първенство, не бива излишно да се увеличава.
И още нещо — ще водя отчаяна борба докрай за всяко момиче, което има шанса да чуе на голямо състезание химна на родината си, изпълнен в негова чест. Нека никой не ми казва с коя трябва и с коя не трябва да работя. Ако някоя от тези толкова много специалистки иска да наложи друго име, да влезе в залата и да го налага първо на тренировките, на състезанията, по всички правила на борбата.
Сега съм се захванала със сериозната подготовка на седем момичета, викам на лагери още десетина малки гимнастички с треньорките им, за да им помогна, колкото мога. Повече никой не бива да иска от мене. Предстоят ми едно европейско и едно световно първенство преди олимпиадата.
Грую Юруков казваше, че най-важното ми състезание за 1981 г. е световното първенство. Всичко друго е тактика и стратегия. Така в този олимпийски цикъл най-важна е първата олимпиада, на която ще участвува художествената гимнастика. Всичко друго може би трябва да се разглежда като етап към това състезание. Не зная, сигурно е така, но за мене няма малко и голямо състезание. Тръгвам към всички с мисълта, че точно моите гимнастички трябва да победят. Това ми е цялата тактика, цялата стратегия. Готвя ги за победа във всичко. Във всеки турнир, в европейското, в световното първенство. Ще ги готвя за победа и в олимпиадата. Зная само едно оръжие — да изпреварвам противничките си, да съм колкото може с по- голяма крачка напред. Така че всички могат да ми вярват докато съм треньор, в отбора на България ще бъдат само гимнастички, които ще могат да се борят за победа. Все едно от кое дружество, от кой град са. Всичко, което може да бъде ярко, силно не само за тази, а вече и за следващата олимпиада, е поставено под особено наблюдение, особени грижи на федерацията. Няма да бъде пренебрегнато нито едно дете, което има шансове, все едно откъде е. Докато съм треньор на отбора на България, ще искам в него да бъдат най-големите гимнастички, които могат да се родят та тази малка земя… Ето ги на пилона трите български знамена! Награждаване за многобоя. Ние си ги гледаме и си плачем. Женска работа. Дванадесет хиляди немци са се изправили, за да чуят „Мила родино“. Техникът на магнетофона нещо обърква и слушаме „Мила родино“ три пъти. Нищо, на нас не ни омръзва. Можем да си слушаме до утре. Толкова е хубаво! Около нашата група се събират всички да ни поздравят.
— Българките са развели байрака и спиране няма — казва Радованович, водачът на югославската делегация. — Радваме ви се, защото сте си наши и защото давате кураж на другите.
— Ама кураж — смее се Бранка Кутурович — другите не могат медал да видят от тях! Кураж!
— Като казвам кураж, то не е за медалите. Ето ги — показват, че голямо нещо може да се роди и в малка държава. Стига да имат една Нешка, и другите могат…
— Така е лесно то да имат всички по една Нешка… Спора прекъсва Левандовска, треньорката на полякините, която вика още отдалече:
— Нешка, помниш ли какво ти казах още в Мадрид?
— Помня — олива е справедлива…
— Е, видя ли.
В Мадрид Левандовска успокоявала Нешка, която се чувствувала нещастна от това, че публиката приема Илиана толкова възторжено, а съдийките се правят, че не забелязват момичето. „Олива е справедлива“ означава, че олиото е справедливо, защото не може да не изплува отгоре.
Пристига Ливия Меделонски:
— Искат от мене медал! Един поне. Откъде да го взема? Както сте тръгнали, ще видим още по три знамена на България да се веят на пилона до края на състезанието.
