Развяха се. Още два пъти по три. Пет пъти ставаха мюнхенчани да чуят химна ни. И ансамблистките станаха световни шампионки.
Всички пресконференции в тези дни започваха все с едни думи:
— Най-напред да пием шампанско за българките…
Като вода се лееше шампанското в тези дни. Домакините щедро поливаха българските победи. На пресконференцията след многобоя директорът на пресцентъра поздрави трите шампионки:
— Казвам трите, защото всяка от тях можеше да бъде абсолютната световна шампионка, но не искам с това да омаловажавам победата на Раленкова, която успя да ги изпревари с една крачка. Крачка, направена толкова красиво, толкова решително. Не може да се подценява победата над такива съпернички…
Всяка от трите можеше наистина да стане абсолютна шампионка, но стана Анелия Раленкова, тази, на която в момента действително най прилягаше короната. Ако има справедливост Анелия ще е, казваше треньорката й преди състезанието. Трябва да се признае на Ани, че много помогна на тази справедливост. В протоколите е отбелязана една десета от точката разлика, една десета преднина на шампионката пред двете вице-шампионки Илиана Раева и Лили Игнатова. За тази една десета Ани се раздаде докрай във всички от стартовете. Нямаше нито един уред, ни едно явяване на терена, за което може да се каже — игра разумно, пестеливо, с мисъл за победата. Това беше някаква непозната, щедра сила, която се налагаше над другите две също много силни, известни, с титли и медали, с име гимнастички, налагаше се над една друга двукратна световна шампионка, над десетина национални шампионки, дошли тук ако не с претенции за титлата, то с надежда да стигнат до някой от медалите.
След балканиадата в Серес Нешка попитала всяка от тях иска ли да стане световна шампионка. Илиана и Лили отговорили веднага, спонтанно: „Да, много“. Ани се чудела какво да каже: „И аз искам“.
— Казах го — спомня си после момичето, — защото Нешка няма да може да понесе някоя от нас да не иска да стане световна шампионка. А аз, не че не исках, но ми се струваше толкова невъзможно, че й се чудех защо и мене пита. Никак не можех да разбера коя от двете — Илиана или Лили, вижда този път Нешка като шампионка. Нея за такива неща трудно можеш да я разбереш. Моята задача беше по-лека. Поне така ми се струваше тогава. Аз да си изиграя всичко, което мога, Нешка да каже, че е доволна — толкова ми стига. Те да му мислят коя ще става шампионка. Доста трябваше да мине, докато повярвам, че наистина аз точно съм шампионката. Другарката Робева беше успяла така да ме изолира от тази грижа, че ми дойде съвсем изневиделица. Когато дойдоха да ме поздравят, отначало не разбрах дори какво искат да ми кажат, когато разбрах, казвам си — не са изчислили добре. А Нешка я няма в този момент да попитам. Тя нали в такива случаи е първо при този, който е загубил, и после идва при пообедителя. И по това дори не се сетих, че съм победила. Дори и сега понякога ми е неудобно, когато ме поставят пред тях двете…
— От кого ти е неудобно, Ани, от Илиана и Лили ли?
— А, не. От тях най-малко. Когато ме побеждават, те си вървят много спокойно отпред. Не, от тях не ми е неудобно. Не съм свикнала и нямам надежда, че ще свикна. На Илиана й е лесно. Тя винаги във всичко си е била лидер. Чувствува се най-естествено, когато е начело.
Двама мои колеги, които никога не са се виждали и никак не си приличат — единият е спортен журналист в Пловдив, Нейко Дамянов, а другият е Борис Ковачев, когото имам честта и удоволствието да виждам всеки ден, защото рабртим в една стая, — когато става въпрос, какво им е надравило най-силно впечатление от Световното първенство в Мюнхен, казват едно и също. Дамянов: „Как Пепеляшка се превръщаше за часове в принцеса“. Ковачев: „Самочувствието на това момиче Анелия като че растеше с часове. Толкова различна беше в трите дни. Обикновено такова набъбване на самочувствието ме дразни, но при нея беше просто някаква увереност в силата, която завладява“.
И двамата са гледали световното първенство по телевизията и са забелязали нещо, което аз там не можах да забележа. Нейко Дамянов казва, че бил изненадан още от първото й интервю по телевизията — спокойно, зряло, като че цял живот е била все шампионка…
По този повод си спомних вечерта на победата. Вера Маринова ме беше помолила да й доведа Ани за това интервю. Като разбра, Ани започна да се моли да не я водя. „Само това не! Много ми е неудобно. Ами, по телевизията…“ Казах й, че ще трябва да свиква, тя твърдеше, че никога няма да може да свикне. В това време пристигна една колежка от Полша, един колега от Унгария. Ще им помогна ли за едно интервю с шампионката? Да, разбира се. Реших, че това ще оправи положението. Като мине през две интервюта, ще е направила вече добра репетиция и няма толкова да се притеснява от телевизията. Точно така н стана — момичето се успокои и тръгна към интервютата като че винаги е била шампионка…
И все пак всичко беше като насън. След всяко интервю повтаряше, не пред колегите, разбира се: „Никак не мога да повярвам!“ Едва когато се прибрахме в хотела и й подадоха телеграма от Стойчо — „Браво, Ани, цяло Подуене празнува!“, момичето се засмя със своята си усмивка, проговори със своя си глас. Може би си е представяла майка си, баща си, близките, гостите, които сега се тълпят в тяхната къща. Радостта у дома — сигурно победата придобива реални очертания точно в такъв момент, когато си представиш лицата на най-близките хора…
Ковачев следеше внимателно прогнозите преди световното първенство.
— Оставаш май соло.
— Нищо, нали знаеш, че точно това не ме безпокои.
— Има си хас да те безпокои. Най-хубаво е да си соло и да си прав.
Бях казала по радиото, че първа ще е българка, защото никой няма толкова силна тройка, никой не е отишъл така напред като българския отбор. На колегите от спортната редакция на Радио София казах: „И с пет да отидем, първите пет места ще са наши, сега сме с три — очаквайте златен, сребърен и бронзов…“ (малка, приятна грешка — златен и два сребърни в многобоя). Всичко това — точно след злополучната продукция в зала „София“. Асен Минчев ме подкрепи: „Щом мислиш така, така ще го кажеш и… наслука!“:
Един друг колега ме предупреди:
— Аз ще ги чакам да заминат и ще пусна снимката на Дерюгина — като евентуална шампионка. Не искам после да кажат от федерацията, че съм ги разстроил с недоверие, но след това, което видях на продукцията онзи ден, много вяра не ми остана. Ще си се застраховам.
— Ясно, намекът е повече от ясен. Ще видим…
— Да не съжаляваш после, ако се разминат фактите с прогнозите.
— Ще съжалявам много ако такова нещо се случи, но не затова, че не съм познала. Това най-малко ме вълнува.
Тръгвах и сега както за Амстердам с абсолютната увереност, че не могат да не победят. И с една мисъл — Ани да се изолира докрая, да не й натежи състезанието, което трябва да завърши в първия ден, с всичките събития, изпреварвания, оценки, грешки, сполуки на другите… За Лили мислех, че Нешка ще се справи, ще канализира нещата, ще постигне максимума. За Илиана и аз като Нешка бях съвсем спокойна. И когато казвах — българка ще е, не го казах, но го мислех — Илиана ще е. Ето сега мога да си призная, че такава беше моята прогноза — грешна, но не затова съжалявам.
Вечерта преди състезанието говорехме, че най-доброто, което могат да направят, е всяка да се изолира от всичко, да се съсредоточи само върху своята игра. Казвах го на двете — на Илиана и Анелия, които както обикновено бяха в една стая. Казвах го и се надявах да го чуе и запомни Ани. За Илиана ми бе ясно, че няма земна сила, която да я изолира. Тя трябва да е в курса на събитията всяка секунда. Ще си навре нослето в най-горещата точка, ще проучи обстановката, ще се наслади и на слабостта, и на силата на съперничките си и ще се опита да застане над всички — слаби и силни.
Още започнало-незапочнало състезанието, и ето я Илианка, подала си муцунката: „Само за минутка“. Ако мога да й кажа нещо за Дерюгина. Не успяла да я види. Нали я знаете Нешка? Ако мога да й кажа само с две думи, че трябва да тича да се прибира, докато Нешка не е забелязала. Ядосвам се и ми е смешно. Знаех, че няма да издържи. Казвам само: „9,20 и веднага се прибирай да не те усетят, че не отговарям“. „9,20?! Защо, какво стана?“ „Нищо не стана. Игра и нищо особено, изчезвай, после ще ти обясня.“
Илиана тича към съблекалнята, заинтересована до немай къде от новината, доволна все пак, че Нешка, улисана по Лили, която трябва първа да стартира, не забелязва това временно отклонение.
След малко намира пролука да попита какво направи Бошанска. Казвам телеграфно кратко: „Ефектно, но пълно с грешки — 9,10“. Илиана обича Бошанска, но изчезва бързо-бързо, нямам време да разбера кое надделява — съжалението за провала на приятелката или удовлетворението, че намаляват претендентките
