за тази титла, към която се е устремила с цялото си същество.
Не, Илиана не я загуби, защото премного се интересуваше от конкуренцията. Тя винаги се е интересувала. Иска да е съвсем наясно с фактите. Да знае с какво се бори, какво побеждава. И ето че много скоро, за часове просто разбра това, което Нешка повтаряше цяла година: „Гледайте Ани! Сега тя трябва да ви е ориентирът“. Ани, два пъти резервата!
Ако има някой, когото Илиана да уважава съвсем без резерви, това е точно Анелия. Според Илиана всичко у нея е малко прекалено — и това изискване за прекалена честност, и тази пълна нетърпимост към всяка лъжа, и този неприятен навик да казва какво мисли още в момента, защото така изисквало приятелството, но все пак предпочита Ани пред всички други.
Първият ден на световното първенство завършва с две водачки — Раева и Раленкова. Вечерта, когато вече са сами в стаята, Илиана казва:
— Ти ще издържиш утре, аз не.
Анелия я поглежда малко презрително. Мързи я да й отговори. Хич не обича, когато някой се превзема, но сега просто няма настроение да се занимава с глупости. А Илиана не се превзема. Ако Анелия не е видяла нищо от състезанието, ако не знае как се движат другите конкурентки, Илиана вече всичко знае и, разбира се, най-жадно от всички е гледала точно тази друга водачка, която сега си подрежда леглото, като си мисли, че ще може да заспи през тази нощ. След малко Илиана с изненада установява, че Ани наистина е заспала. Боже, какви нерви… И все пак някъде към три часа през нощта се обажда:
— Илиана, не спиш ли?
— Не, мечтая.
Ани съвсем се разсънва:
— Мечтаеш ли?
— Да, мечтая си утре да играя страшно хубаво…
Илиана игра силно, ярко, завладяващо на това състезание. Направи грешки, които публиката щедро й прости, защото момичето вече се бореше за сърцето на залата. Съдийките, разбира се, не прощаваха…
Когато на пресконференцията питаха как приема абсолютната европейска шампионка победата на новата световна шампионка, Илиана каза:
— Много исках аз да съм победителката, но титлата спечели друга българка. Анелия си я заслужи напълно и единственото, което мога да направя, е да я поздравя от сърце.
— Какво ще каже Раленкова?
— Всяка от нас трите можеше да победи. Силите са изравнени. Това състезание е едно от многото, просто се казва световно, и аз имах шанса да съм победителка точно на световното. На следващото, когато ще бъдем отново трите, не се знае коя ще е победителката. Всяка може да бъде. Вие видяхте колко са силни Илиана и Лили…
Журналистите бяха възхитени от красивата борба и от етиката в отношенията. И което е най-важно, нямаш никакво усещане за поза. Тези неща действително се усещат. Всичко е съвсем естествено. Тези момичета са израснали заедно — година след година, ден след ден, до строги и справедливи треньорки — Златка Бончева и Нешка Робева. Научили са се да гледат истината в очите.
И нищо чудно, че сега Илиана вижда в какво точно я превъзхожда Анелия. Дава си точна сметка, къде по пътя за тази титла я е пропуснала. Съвсем не на самото състезание. Там Илиана се бори. Няма в какво да се обвини, няма за какво да съжалява. Пропуските са се трупали в тренировките. По повод грешката на лентата Нешка си спомня: „Вбесявала съм се, когато съм виждала как механично повтаря точно този елемент. А като викам, няма кой да ме чуе“. По повод грешката на бухалките: „Дойде й много сила. Изби. Случва се…“
Когато не е в такава голяма зала, в която триста журналисти дебнат всяка думичка — и как ще бъде казана, и как ще прозвучи, и как ще я разтълкуват, и има ли усмивка — Илиана казва по-ясно какво точно чувствува:
— Ще се изям от яд! Не мога да се побера в кожата си. За мене това си е чист провал, макар че, когато ме питат, ще кажа — че какво, второто място в света да не е лошо, и ще се усмихна, разбира се. Един мой приятел се опита да ме засегне — е какво, твоята Ани ти изяде шампионската титла, нали? Казвам му — шампионската титла мога да си я изям само аз. Ани си я спечели по всички правила на спортната борба. И аз много искам тя да е щастлива, то няма нищо общо едното с другото. И е точно така — първото място мога да си го изям само аз и си го изядох. А кой знае, може би ако бях станала шампионка, щях да се откажа, да оставя нататък другите да се състезават. Сега не виждам начин. Просто не върви да се оттеглиш, защото са те победили. Направо смешно е.
Имаше един момент, в който Лили Игнатова можеше да стане абсолютна световна шампионка. Оставаше да изиграе обръча без грешка. Нямаше причини да греши. Това беше композиция още от Амстердам, всичко друго Нешка смени. Лили страшно си обича обръча, играе го винаги с удоволствие. Казва, че като тръгнала, си помислили, че трябва да го изиграе много хубаво, защото, като се върнат в София, първото, което ще сменят, ще е обръчът. Нещо като прощално.
„Бях толкова спокойна — казва Лили, — че като минавах покрай пианиста, се спънах и се засмях: «Ники, щом оттук започнах да се спъвам, представяш ли си какво ще е там…» (Тук Нешка е направо обидена: «Аз й внушавам непрекъснато, че трябва да е максимално концентрирана, а тя ще е толкова спокойна, та да се спъва чак».) Как стана грешката — казва Лили, — просто не зная. Поколебах се в един момент, отпред ли, отзад ли да хвана обръча (би трябвало отзад, но тя го хвана отпред) и ето че обръчът се залюля, затрептя и това се видя отвсякъде, наруши се ритъмът… И така, вместо две шампионки — две вицешампионки…“
На мене ми се струва, че Лили не става шампионка от прекомерно желание да стане. Играе предпазливо, пресметнато, не може да се хвърли в никоя битка така изцяло като Илиана, като Анелия. Нещо ще спести, много ще внимава да не сбърка и оттам ще дойде грешката — точно когато най-малко я чака, точно в момента, когато се решава съдбата на победата. Лили като че повече мисли за съдийките, за оценките, по-малко за играта, за публиката, за възторга на залата.
Нешка ми напомня един случай с Анелия. Извика ме да видя новата й композиция с обръч. Така много ми хареса, че казах, че нищо по-хубаво не съм виждала. После я гледах десетина пъти и все не можех да разбера какво е било в онази сутрин и защо не се повтаря. Тогава Нешка казваше: „Когато успея да я накарам да играе така винаги, ще повярвам, че наистина съм треньор“. Казваше го след изключителната си победа в Амстердам.
Сега, когато се ядосвам, че Лили най-често изпълнява, не играе, не може да постигне тази пълнота, каквато имат другите две, треньорката казва: „Още не е узряла, затова. Ще дойде и този ден и ще видиш какво е Лили. Аз съм я видяла вече веднъж така, както искам да я видя, на едно контролно състезание. Жалко, че го пропусна. Ето това наистина си струваше да видиш…“
Наистина интересна е Нешка като треньорка. Лили можеше да стане шампионка без една малка грешка, взе два златни медала на шампионата на уредите, стана световна вицешампионка и зная, че Нешка ще е доволна истински, когато я види така, както в онова контролно. Така, както победата на Илиана в Токио не я радва, безпокои я, че на Габашвили са ръкопляскали повече на едно изпълнение, на една продукция, а после Илиана прави грешка на въже в Норвегия и е трета, но треньорката едва тогава е истински доволна от Илиана…
Но поне в мюнхенските дни беше доволна, щастлива. Три пъти по три български знамена развяха нейните три момичета, тринадесет от петнадесетте възможни медала взеха. Нешка се движеше, съпровождана непрекъснато от фоторепортьори, журналисти, телевизионни коментатори. Питаха безкрайно, питаха за всичко, а тя имаше настроение да отговаря безкрайно…
— Вярно ли е, че можете да направите шампионка от която си искате?
— Не е вярно. Трябва и тя много силно да го иска…
— Вярно ли е, че имате още три като тези?
— Вярно е. Още не са съвсем като тези, но скоро ще станат.
— Вярно ли е, че ги карате да гладуват?
— Не чак да гладуват, но такава линия не се поддържа с преяждане, нали?
— Вярно ли е, че сте казвали, че единствено художествената гимнастика не използува допинг?
— Не, не е точно така. Въобще не съм казвала „единствено“, Казвала съм и казвам, че съм против всички допинги, стимулатори, всичко, което може да уврежда здравето на спортиста, и съм щастлива, че в
