Малко след зазоряване видяха хълма — стърчеше наистина като кула насред тревистата равнина.
— Как е могло подобно нещо да се появи в тази равнина? — попита сержант Халор, напълно удивен от видяното. — Прилича на заблудила се планина.
— Едва ли сега би трябвало да ни вълнува точно това — каза Алтал. — Кажете по-добре дали ще ни свърши работа.
— Ако успеем да стигнем върха, мястото е съвършено — каза Халор. — Ако Гебел разполага с достатъчно храна и вода, може да удържа тази крепост с години.
— Докато аз плащам на княз Гвети издръжката на неговата войска, той няма да остане там толкова дълго. Нека да огледаме пътеката. Салкан е като коза. Това, че е могъл да изкачи пътеката, не означава, че ще можем да го направим и ние.
Тримата се върнаха в траншеята към пладне.
— Ако Бог има зъби, това е един от тях, Гебел — каза Халор на плешивия брадат военачалник на Гвети. — Стърчи на над триста метра над равнината.
— Стръмни ли са склоновете? — попита Гебел.
— Даже трудно биха могли да се нарекат склонове, сержант Гебел — каза Алтал. — Почти вертикални са. Озовеш ли се веднъж в Кулата, дотам може да стигне само муха.
— Ако хората ми не могат да стигнат върха, каква полза ще имам от нея? — попита раздразнено Гебел.
— Има как да се стигне дотам — каза Салкан. — Изглежда, че част от върха се е срутила и на това място се е образувала пътека. Доста е по-стръмна от пътеките в подножието на хълма, а и доста по-тясна. Ние обаче успяхме да стигнем върха. Оттам обзорът е на километри.
— Не може в нея да няма нещо, което да не е наред — каза Гебел. — Досега не съм виждал нищо съвършено.
— Няма покрив, сержант, така че от време на време дъждовете ще те мокрят — каза Алтал. — Мога да ти гарантирам храната и водата, но не и посетители.
— Видя ли? — каза Гебел на Халор. — Знаех си, че все ще има нещо, което да не е наред.
— Какво се случи тук, докато ни нямаше? — попита Халор.
— Мръсната свиня продължи цяла сутрин да жертва конниците си — отвърна Гебел и повдигна рамене.
— Не чухте ли някакъв шум зад окопите ви? Не видяхте ли нещо?
— Нямаше нищо. Струва ми се, че твоите шпиони са те подвели, Халор. През цялата сутрин не видяхме никакъв признак на нещо, което да се движи зад нашите линии. Освен ако не се боиш да не те нападнат в гръб зайците.
— Все пак нека резервите ви бъдат в готовност и добре укрити, Гебел — каза Халор. — Преди залез- слънце ще бъдете нападнати от пехота откъм тила.
— Щом казваш, ще го имам предвид — каза Гебел спокойно.
— Вече успя ли да подготвиш изтеглянето си от окопите?
— Че каква подготовка е необходима за това? Щом се стъмни, ще изтегля хората си и ще се отправя на юг. Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се, Гебел. Кажи какво искаш.
— Искам да ми услужиш с това червенокосо момче. Искам да изпратя две роти от моите хора, които да се изкачат на този Божи зъб. Моите хора ще пътуват в тъмнината, така че няколко огъня, накладени на върха, ще им помогнат да се ориентират.
— Това е разумно.
— Сержант Гебел, пак идат! — изкрещя един войник откъм окопите.
— Моля те да ме извиниш, Халор, обаче все още не съм приключил с тази малка война — каза с неудоволствие Гебел.
— Разбирам те. Пожелавам ти успешен ден — отвърна Халор.
— От твоите уста в Божиите уши, Халор — отвърна Гебел.
— Това е идея на Двейя — излъга Алтал, укрил се заедно с Халор и Алброн във високата трева в близост до палатката. Истината бе, че през последните няколко часа не бе влизал във връзка с нея.
— Овце? — каза Алброн, сякаш не вярваше на ушите си. — Не мога да те разбера, Алтал.
— Княже, благодарение на тях Коман няма да разбере нищо за хората, които Гебел е разположил на задната страна на този хълм. В този свят по-безмозъчни животни от овцете няма, а и отгоре на всичко непрестанно блеят. Замислиш ли се, няма как да не стигнеш до извода, че за нарушаването на способността на Коман да подслушва стадо овце ще свърши по-добра работа дори от дробите.
— Не смятам да споря с нея по този въпрос — каза Халор. — Щом Двейя казва да използуваме овце, така да бъде. Смяташ ли, че ще разполагаме с достатъчно време за реагиране, когато Пехал се появи в тила на Гебел през някоя от вратите на Хном?
— Едва ли ще е много.
— Гебел е взел някои мерки, сержанте — каза Алброн. — Задната страна не е толкова незащитена, колкото изглежда.
— Гебел е опитен боец — съгласи се Халор. — Няма да са необходими особени усилия, за да се развали денят на Пехал. Резервите на Гебел ще се стоварят върху него преди хората му да са успели да изминат петдесет метра. Впрочем, ето я и вещицата.
На отсрещния хребет отново се бе появила Кралицата на нощта. Оръжието, което размахваше, изглежда, бе същата каменна брадва, с която насмалко не бе убила Елиар. Тя спря за миг, огледа се, сякаш за да се убеди, че конниците й са по местата си, размаха брадвата и изкрещя:
— Нападайте! Убивайте! Убивайте! Убивайте!
Войската й изрева и се втурна надолу като вълна. Бойците надаваха дивашки викове и сечаха въздуха с мечовете си.
Алтал забеляза как на склона зад окопите на Гебел за кратък миг се стъмни, сякаш облак бе закрил слънцето.
След това от нищото с победен вик изскочи Пехал. Последва го дивашка армия от пехотинци.
— Избийте ги до крак! — изрева Пехал.
— От Регвос са — спокойно каза Халор, изправи се и даде знак с ръка на скритите резерви на Гебел да атакуват.
Пехал и пехотинците му се устремиха към привидно незащитения гръб на арумците, обаче в последния момент се изправиха пред гора от насочени срещу тях наклонени островърхи колове, изникнали сякаш внезапно изпод пръстта.
— Пустият му крадец! — възкликна Халор.
— Кой? — попита Алброн.
— Гебел. Преди няколко години използувах срещу него в Перквейн точно този номер.
Предните редици на пехотинците на Пехал, блъскани от войниците зад тях, се нанизаха на коловете. Когато натискът отслабна, стрелците на Гебел се изправиха и изстреляха стрелите си право в лицето на нападателите.
Пехотинците от Регвос отстъпиха, а веднага след това върху тях се нахвърлиха войниците от резервната войска на Гебел.
Ужасените овце, които успешно бяха укрили резервната армия от Коман, внесоха на бойното поле още по-голям смут. Подгонени от войниците на Гебел, те се понесоха надолу по склона като огромна бяла вълна и се смесиха с войските на Пехал.
— Такава гледка не се вижда често — отбеляза сержант Халор. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждал стадо овце да напада вражеска армия.
— В този сезон са на мода воюващите овце, сержанте — каза Алтал и веднага почувства съжаление за случилото се. Номерът с овцете бе изцяло негово дело, обаче той го бе обявил за замисъл на Двейя, за да получи съгласието на арумските си приятели. Идеята му се бе оказала блестяща, но нямаше как да я обяви
