— Защо тогава са вдигнали лагер в равнината? Видях малки огньове на много километри оттук.
— Сигурен ли си? — попита Алброн?
— Сега е нощ, княз Алброн, и огньовете могат да се видят и отдалеч, особено от такава височина.
— Покажи ми ги — решително каза Халор. — Не искам повече изненади. Хайде, княже, нека да ги видим.
— Допускаш ли, че Двейя би могла и сега да ти съобщи необходимата дума, както го направи последния път? — попита Бейд.
— Няма да й се наложи — отвърна Алтал. — Този път знам коя дума ми е необходима. С по-простите думи се справям без затруднения. Само сложните ме измъчват малко. В случая ми е необходима само думата за „копая“. Използувал съм я десетки пъти. Ако бях по-съобразителен, щях да улесня доста проникването ни в частната ми златна мина в Перквейн.
— А можеш ли да уголемиш потока? Знаеш ли коя дума е необходима?
Алтал вдигна рамене и каза:
— Ще използувам думата, с която засилих вятъра.
— Между вятъра и водата има доста голяма разлика, Алтал.
— Не е чак толкова голяма. Гер ми отвори очите, когато намекна, че самата Книга иска да ни помогне. Еми е тази, която обръща прекалено внимание на подробностите. Книгата е много по-великодушна в това отношение. Знай, братко Бейд, че пред укреплението на Гебел ще се появи ров и че този ров ще бъде пълен с вода. Повярвай ми.
— Все още си мисля, че там има войска, господин Халор — каза Гер. — Тези огньове са разположени прекалено близо един до друг, за да са остатъци от вчерашния пожар. Освен това пожарът ни се развихри в северна посока, а тези огньове са разположени на изток и на запад.
— Големите пожари предизвикват собствени въздушни течения, момче — обясни му търпеливо Халор. — Виждал съм как се образуват огнени вихрушки, разнасящи пламъци във всички посоки.
— Извинете ме, но мисля, че грешите.
— Може да си мислиш каквото си искаш, Гер — отвърна Халор. — Само дето не е необходимо да ми го натякваш.
Зазоряваше се. Алтал насмалко не подскочи, когато Гер произнесе думата „гре“ непосредствено зад гърба му.
— Не се прокрадвай така, Гер!
Лицето на Гер бе съвсем безизразно, а в погледа му зееше пустота. Той посочи един малък храст, отново каза „гре“ и отсече:
— Повтори тази дума, Алтал.
Погледът на Алтал се изпълни с удивление.
— „Гре“?
— Не задавай въпроси, Алтал. Просто произнеси думата.
Тонът, с който бяха изречени тези думи, се стори на Алтал много познат и той се засмя.
— Започваш да ме ядосваш, Алтал. Погледни храста и кажи „гре“.
— Слушам, Еми — отвърна Алтал и на лицето му се появи широка усмивка. Махна небрежно с ръка към храста и каза високо:
— Гре!
От храста незабавно изникнаха няколко нови клонки, покрити с листа.
— Много хитро от твоя страна — каза Алтал с възхищение.
— Кое? — попита озадачено Гер.
— Ти не разбра ли какво се случи току-що, Гер?
— Не се случи нищо, Алтал — отвърна Гер. — Просто дойдох да ти кажа, че според мен господин Халор греши. Ти какво имаш предвид?
— Нищо, Гер — излъга Алтал. — Просто стой по-близо до мен тази сутрин. Чувствувам се много по- спокоен, когато си наблизо.
Слънцето още не бе изгряло напълно, когато камъните, излитащи от прашките на овчарите, започнаха да звънтят по стомана. В следващия миг на петдесетина метра по-надолу по пътеката изникна орда въоръжени мъже — държаха щитовете си пред себе си.
— Стовариха ни се направо на главата! — изкрещя Бейд.
Хората на Гебел обаче изобщо не се паникьосаха, а повдигнаха с лостове това, което допреди малко всички бяха мислили за техен защитен вал, и огромните камъни се търкулнаха право към внезапно появилия се враг.
— Отстъпи! — изрева Гебел и бойците му затичаха нагоре и заеха позиции зад защитната стена пред входа на пещерата.
— Това бе умно от твоя страна — каза Халор с възхищение на плешивия си приятел.
— Халор, да не би наистина да си допускал, че ще се опитам да защитя тази пътека?
— Допусках, че за известно време можеш да се престориш, че я защитаваш.
— Не си жертвувам хората за тоя дето духа, Халор. Храната и водата са в пещерата. Значи ще защитавам нея. Ако на враговете ни е притрябвал тоя тъп хълм, нека заповядат. На мен ми трябват само зъберът и пещерата.
— Защо враговете ни не предприемат нищо? — попита Бейд след час, когато слънцето вече се бе вдигнало в небето, а хората на Гебел бяха заели позиции зад отбранителната стена в подножието на зъбера.
— Защото са смутени, Бейд — отвърна Халор. — Защото са изплашени. Гебел пак ги надхитри. Досега не е направил нито веднъж това, което очакваха да направи. Удържа позиции, когато не би трябвало да ги удържа, а после се изтегля безпричинно. Те просто си нямат представа за следващия му ход.
— Знаят само, че какъвто и да е, ще струва живота на доста от техните войници — добави Алброн.
— Кажи „твей“, Алтал — нареди с решителен глас Гер. Лицето му отново беше безизразно, а погледът му празен.
— Мислех по-добре да кажа „дигв“, Еми — възрази Алтал. — Не ми се вярва едно земетресение да ни дойде добре точно когато сме на върха на хълма.
— На петдесет стъпки на юг от зъбера има пукнатина, разположена в посока изток-запад, Алтал — обясни Гер със същия безизразен глас. — Ако я разшириш с помощта на земетресение, ще се получи точно желаният от теб ров.
— Няма да се получи нищо, Еми. Искам ровът да е непосредствено пред укреплението на Гебел. Ако е разположен толкова далеч, войските на Пехал просто ще го преплуват и ще продължат щурма.
— Направи каквото ти казвам, Алтал. Не говори и просто изпълнявай заповедите ми.
Алтал вдигна ръце в знак, че се предава и каза:
— Добре, Еми.
— После произнеси думата „еквер“, за да напълниш рова с вода.
— Добре, мила. И без това щях да я използувам, обаче си е по-друго, когато някой ти го нареди.
— Престани, моля те.
На половината разстояние до укрепената позиция на Гебел въздухът затрептя и през вратата на Хном нахлу регвоска пехота.
— Не бързай — каза Гер на Алтал.
— Остави ме да се справя сам, Еми. Все още си мисля, че ровът няма да е на най-подходящото място.
— Вярвай ми.
