— Понякога се налага да бъдем хитри, Салкан — каза Бейд. — Политиката е сложно нещо.
— Май ще продължа да си паса овцете — каза Салкан. — От време на време при мен идват жреци и се опитват да ме убедят и аз да стана жрец. Това обаче никога не ме е привличало. Знам как да се грижа за овце. Но за хора… — Салкан разпери ръце. — Мисля, че ме разбирате.
Бейд кимна.
— Разбирам те, Салкан.
— Виждам, че младият Елиар наистина много го бива да борави с меча, Халор — каза Дрегон.
— Да. Дава известни надежди — съгласи се Халор.
— Не можах обаче да разбера тази история с камата. Той можеше да разцепи оня изрод на две с меча си. Защо му трябваше да го хвърля и да вади камата?
— Тази кама е древна ансуйска реликва, капитан Дрегон — започна да лъже без никакво неудобство Алтал. — Ансуйците са суеверно племе и вярват, че попадането в обсега й е най-лошото нещо, което може да се случи на човек. Младият Елиар я размаха пред очите на Пехал и го пусна, за да може този скот да разправя на всички ансуйци, че сме се сдобили с нея. Мога да ти гарантирам, че през следващите десет поколения ансуйците изобщо няма да се мярнат на границата с Векти.
— Признавам, че използуването на суеверията на другите е хитър начин да се свърши работа. Самият ти обаче как се оказа замесен точно в тази война? Доколкото разбрах, ти си висш служител в правителството на Остос.
— Тази война е част от една по-голяма война, капитане — обясни Алтал. — В Некверос живее един мъж с имперски амбиции, който в последно време започна да се съюзява с какви ли не идиоти.
— Ти самият срещал ли си този така наречен господар на света?
— Да. Веднъж или дваж. Не се харесахме.
— Трябвало е да го убиеш, щом си имал такава възможност.
— И по този начин да оставя всичките си арумски приятели без работа? Това едва ли щеше да се възприеме като проява на добросъседско поведение, капитане.
— Не можах обаче да разбера как в този ров се появи река — призна сержант Гебел. — И въобще откъде се появи самият ров.
— А, за това ли става дума? — подметна небрежно Алтал. — Това е дребна работа, сержанте. Просто се поразмърдах и направих чудо.
— Наистина ли?
— Не си ли виждал чудеса?
— Говоря сериозно, Алтал. Какво всъщност се случи?
— Искаш да кажеш, че не приемаш случилото се за моя заслуга, така ли?
— Позна.
— По този начин се губи цялата красота на случката. Всъщност става дума за съвпадения. Предполагам, че този хълм е разположен върху доста неустойчива почва. Беше редно да си дадем сметка за това още когато го видяхме. Не може току-така в равнината да изникне нещо подобно. Значи нещо трябва да го е изтласквало отдолу. Не си направихме и труда да изследваме пещерата с извора. Ако бяхме влезли по- навътре в нея, сигурно щяхме да открием другите пещери, за които говори капитан Дрегон. При такава неустойчива почва и при наличието на пещери няма защо да се учудваме на станалото.
— Звучи правдоподобно — съгласи се Гебел. — Откъде обаче дойде водата?
— Вероятно от същото място, откъдето и водата от извора — каза Алтал. — А и има ли всъщност значение откъде, след като ни спаси? Спаси и храната ни, и самите нас.
— Водата не тече отдолу нагоре — заинати се Гебел.
— Обикновено, не. Ще изкажа обаче едно мое предположение. Предполагам, че някъде наблизо тече голяма подземна река, стичаща се от планините на Кагвер или от другаде. Тъй като почвата тук е неустойчива, тази река по всяка вероятност е била заприщена преди неколкостотин години от земетресение и под налягането е започнала да се издига. Новото земетресение я отприщи, и то тъкмо навреме и водите й отнесоха войските, които ни нападнаха.
— Та казваш, става дума за чисто съвпадение, а? — попита Гебел скептично.
— Ако съвпаденията те смущават, можем да потърсим обяснение в чудесата — предложи Алтал.
— Престани с тези глупости, Алтал! — троснато каза Гебел.
— Не бъди толкова груб, Гебел! — отвърна Алтал с престорено възмущение. — Обиждаш ме.
— Алтал, според мен веднага след залез-слънце заедно с останалата част от семейството трябва да се върнете у дома — каза Двейя.
— Правилно — съгласи се друг глас.
Алтал примигна. Стори му се, че вторият глас е на Андина.
— Какво става все пак? — попита той.
— Става това, че семейството става по-голямо — обясни Двейя. — Докато Елиар се съвземаше, решихме да си уплътним времето. Не бях планирала това, но сега ми се струва, че в крайна сметка постъпихме разумно.
— По този начин Лейта се успокои, Алтал — добави гласът на Елиар. — Не й беше удобно да остава насаме с мен, така че Еми покани и Андина да се присъедини към нас. В главата ми известно време бе доста оживено.
— Нека не се занимаваме с подробностите сега — смъмри го Двейя. — Засега обаче няма да включваме Бейд и Гер. А и не искаме Коман да ни подслушва. Нека изчакаме да настъпи нощта и тогава ще си поговорим по-свободно.
— Приятно е да се върнеш у дома — каза Алтал, като огледа помещението в кулата на Дома.
— Колко време в крайна сметка беше необходимо, за да ти се оправят очите? — обърна се Гер към Елиар.
— Започнах да виждам проблясъци от светлина без чужда помощ след няколко дни — отвърна Елиар. — Измина доста време обаче преди да успея отново да виждам ясно света.
— Значи Еми е спряла хода на времето?
— Не обърнах внимание на това — отвърна Елиар. — През това време станаха други, много по- интересни неща.
— Може би ще е по-добре аз да обясня това, Елиар — каза Двейя.
— Кое те накара да решиш да се свържеш с Алтал чрез Гер? — попита Бейд.
— Той беше свободен и освен това подхождаше за целта — отвърна Двейя. — Целта ни бе да укрием действията си от Коман и Алтал бързо схвана това. Ако Генд знаеше, че Елиар се възстановява, щеше да действува по друг начин.
— Под този хълм има ли наистина пещери? — попита Бейд.
— Не са толкова много, колкото си въобразява капитан Дрегон — отвърна Елиар с едва забележима усмивка. — Повечето пещери, през които той мислеше, че минава, са тук, в Дома. След като той вдигна лагер в равнината, го заведох на километър от планината и отворих врата, през която той се върна в Дома. Не искахме да се доближава повече до Коман. През това време Лейта дежуреше до прага на Коман и винаги, когато той започнеше да се досеща с какво в действителност се занимаваме, ме предупреждаваше, за да мога да го отклоня от следата. През това време Андина следеше Кройтер и неговите плакандци в техния лагер и ме уведомяваше за техните планове.
Елиар се почука по челото и добави:
— През повечето нощи тук се провеждаше военен съвет.
На лицето на Бейд се изписа копнеж.
— Можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш — каза му Лейта. — Можеш да го направиш дори и да не го желаеш.
— Аз не ща — заяви категорично Гер.
— Гер, това въобще не боли — каза му Андина.
— Просто не ща и толкова.
— Той е прав — каза Двейя на Андина. — Твърде е малък за някои неща. Колкото до Бейд…
