Пехотинците на врага с радостни викове хукнаха към примитивното укрепление на Гебел въпреки дъжда от стрели и камъни, който се стовари върху тях.
— Сега е моментът, Алтал — викна Гер.
— Твей! — извика Алтал и посочи мястото непосредствено пред напредващата войска.
Раздаде се силен глух тътен и целият хълм се разтресе. После се чу отвратителен пукот, непосредствено пред напредващия враг се появи огромна цепнатина и прерасна в дълбок ров, широк шест-седем метра.
Вражеската атака спря.
Разяреният Пехал спря пред новото препятствие и изрева:
— Нападайте! Избийте ги всичките!
Спуснаха в рова стълби и всички започнаха да слизат в току-що направения от Алтал ров.
— Какво чакаш, Алтал? — извика Бейд. — Та те нападат!
— Изчаквам да се съберат повечко души в рова — спокойно отвърна Алтал.
— Ти направи груба грешка, Алтал! — възкликна княз Алброн. — Ровът стига до двата края на хълма и водата ще изтече толкова бързо, че хората долу няма дори да си намокрят краката.
— Не смяташ ли, че това ще зависи от количеството вода, което ще налея? — попита Алтал, присви очи и огледа рова още веднъж. — Май повечето вече слязоха.
Последните редици на врага вече слизаха по стълбите. Той протегна ръка към земята й изкрещя:
— Еквер!
Дъното на рова сякаш се взриви от внезапно появила се огромна река. За разлика от обикновените реки, реката, току-що създадена от Алтал, течеше в две посоки, на изток и на запад и когато водата стигна краищата на платото, се образуваха два прекрасни водопада — водите им се стовариха от триста метра височина върху скалите в подножието на хълма.
Войниците на Пехал бяха повлечени от бурното течение и с отчаяни викове се понесоха към водопадите, които от огромна височина ги хвърлиха върху скалите долу.
Армията на Пехал буквално беше отнесена.
— Вижте! — изкрещя княз Алброн. — Това е Дрегон! Излиза от пещерата!
Алтал се обърна и с удивление видя как среброкосият капитан, командуващ войниците на княз Делур, излиза от пещерата с хората си и се присъединява към войниците на Гебел, заели позиции зад укреплението.
— Май не очакваше това, Алти? — попита дяволито Гер. Гласът му бе досущ като на Двейя.
Обезумелият от ярост Пехал, станал свидетел на гибелта на войските си, отнесени от реката, ревеше като звяр, въртеше меча си и избиваше собствените си войници, имали нещастието да се окажат в близост до него.
А после за удивление на всички във въздуха се материализира Елиар. Младият арумец бе напълно въоръжен и размаха застрашително меча си.
— Пехал! Бягай, докато все още можеш! — изкрещя младежът, — Бягай, защото иначе ще те убия!
— Но ти си мъртъв! — възкликна Пехал.
— Не съвсем — отвърна Елиар. — Хайде, Пехал, бягай или умирай!
И Елиар се втурна към удивения дивак.
Пехал започна да сипе проклятия и размаха огромния си меч.
Алтал вече бе престанал да се удивлява на този неочакван поврат на събитията. Проследи с любопитство как Елиар парира първата атака на скота и после с лекота плъзна острието на меча си по бузата на Пехал.
Пехал отстъпи. По лицето му потече кръв.
Елиар нападна отново и Пехал едва успя да отбие удара му с щита си.
Без да му позволява да си отдъхне, Елиар отново се нахвърли върху него — очевидно боравеше по- добре с меча. Пехал разчиташе почти единствено на грубата си сила и на яростта си, обаче започна видимо да губи самоувереност и самообладание, когато Елиар продължи да парира всичките му удари и непрестанно да му нанася опасни удари.
Накрая обезумелият от гняв Пехал захвърли щита, стисна меча си с две ръце и замахна с все сили. Елиар обаче ловко се сниши и острието профуча покрай главата му.
В следващия миг мечът на младежа изсвистя и китката на Пехал заедно с меча му отхвръкна настрани.
— Убий го, Елиар! — извика сержант Халор.
За изумление на всички обаче Елиар хвърли меча, извади от пояса си Ножа и го вдигна пред очите на Пехал.
Пехал изрева от ужас и се опита да закрие очите си с оцелялата си ръка. Кръвта от другата шуртеше като фонтан.
— Махай се! — изкрещя Елиар. — Махай се и не се връщай!
В същия миг се отвори врата и от нея се подаде ужасеният Хном. Той се наведе, хвана скимтящия осакатен Пехал и го дръпна.
После и двамата изчезнаха. Изчезна и блещукането, предизвикано от отварянето на вратата.
ПЕТА ЧАСТ
Андина
Глава 29
— Ти как дойде тук, Дрегон? — попита сержант Гебел.
Стояха на брега на бурната река, стичаща се от двете страни на Кулата на Дайвер.
— През пещерите, разбира се — отвърна Дрегон. — Ти наистина ли не знаеш нищо за пещерите под Кулата?
— Познавам само пещерата, от която излезе — отвърна Гебел. — Да не искаш да ми кажеш, че има и други?
— Май вече остаряваш, Гебел — отбеляза Дрегон. — Целият този хълм е прояден от пещери. Извади късмет, че ги знам аз, а не твоите врагове. Ако те знаеха за съществуването им, щяха да се появят направо зад гърба ти.
— Не ми навирай това в очите, Дрегон — навъси се Гебел. — През последните няколко дни си имах достатъчно грижи.
— Длъжен съм да ти кажа, че земетресението превърна преминаването през пещерите в наистина много вълнуващо преживяване — каза Дрегон и погледна към небето.
— Вярвам ти — съгласи се Гебел.
През това време откъм източния водопад се появиха Елиар и огненокосият Салкан.
— Сержант Халор, вашият приятел Кройтер е долу и преследва ансуйците — каза Елиар.
— Е, най-сетне се появи — каза Халор, след като заедно с другите отиде до ръба на скалата и погледна какво става долу. — Вече започвах да се чудя защо се бави. Трябваше да е тук още завчера.
— Не знаех, че разполагаме с конни войници — каза Салкан на Елиар.
— Моят сержант винаги организира всичко както трябва — отвърна Елиар.
— Понякога обаче не му е лесно да казва истината — отвърна Салкан. — Беше започнал да ме убеждава, че си мъртъв.
— Наложи се да те излъже, Салкан — включи се в разговора Бейд. — Враговете ни разполагаха с шпиони в собствените ни окопи и не искахме да разберат, че Елиар е на път да оздравее.
— На мен можехте да кажете това, ваше преподобие — отвърна Салкан. — Аз мога да пазя тайни.
— Така се получи по-добре, Салкан — каза Бейд. — Елиар е твой приятел и искахме новината за неговата смърт да те разгневи. Може би нямаше да се биеш толкова яростно, ако знаеше, че той не е мъртъв. Всъщност нашата цел бе не да те излъжем, а да подадем лъжлива информация на враговете си.
— Виждам, че вие, чернодрешковците, сте много по-хитри от нашите жреци — отбеляза Салкан.
