нашествениците.
— Може ли и аз да кажа нещо? — попита Гер.
— Кажи, момче — отвърна Халор.
— Не е ли достатъчно да приберем Смегор и другия, как му беше името, в някоя от стаите на Дома? Тогава бившият жрец няма да успее да се свърже с тях.
— Това е интересна мисъл, Халор — каза Алтал.
— Прав си, но не ми е ясно как ще я обясним на Вендан и Гелун.
— Защо да не се разпространи слухът, че Арган е наемен убиец? — предложи Гер. — Ще кажем, че Гелта се е вбесила от опожарените ниви и е платила на Арган, за да им пререже гърлата. Като научат това, двамата ще си изкарат акъла и ще потърсят къде да се скрият. Тогава ще намерим някоя крепост, най-добре на върха на някой хълм. Ще кажем на двамата, че там ще бъдат надеждно охранявани и пазени от много стражи, за да не ги избие Арган. Те ще си мислят, че са в крепостта, но в действителност няма да са там. Ще бъдат тук, в Дома. Охраната ще си мисли, че Арган ги търси, за да ги убие, и ще го дебнат. Арган пък ще реши, че те се крият от Генд, който е вбесен заради опожарените ниви и е решил да ги убие. Как мислите, това не е ли подходящо решение?
— Алтал, ти не пожела да ми продадеш това момче. Защо тогава не ми позволиш да го осиновя? — попита жално Халор.
— Не го давам, сержанте. Той си е мой и ще си остане мой — отвърна категорично Двейя и прегърна малкия Гер.
— Добре ли се справих със задачата, Еми? — попита я Гер.
— Чудесно се справи, Гер — увери го тя и притисна лице към рошавата му коса.
— Ами нека ги убие — каза равнодушно Гелун. — Ако толкова много му се иска да ги убие, готов съм да му услужа със собствения си нож.
— Това обаче не трябва да става точно в разгара на война, Гелун — възрази високият капитан Вендан. — Ще възникнат спорове кой да ги наследи и въобще ще настъпи суматоха. И аз съм сигурен, че на нашите братя ще им е по-приятно без Смегор и Таури, но тази работа трябва да я оставим за след войната.
— Тук да не би да се крои метеж? — попита лукаво Алтал.
— Крои се, дрън-дрън — отвърна кисело Гелун. — Устройва ли те такъв отговор? Вендан е прав. И аз много бих се зарадвал на две княжески погребения, но сега нито му е времето, нито му е мястото.
— Халор успя да открие място, където вашите князе ще бъдат в безопасност, господа — каза Алтал. — Става дума за стара крепост, построена преди няколко века и после изоставена. Тази граница винаги е била несигурна, така че наоколо има много подобни крепости. Тази е впечатляваща и добре запазена, така че рота войници би трябвало да е достатъчна за надеждната им охрана. Може да се наложи да постегнете покрива, обаче иначе е в добро състояние.
— Една крепост с дебели стени и много пазачи по-скоро наподобява затвор — каза Вендан. — На пръв поглед целта е онези двамата да бъдат опазени от наемни убийци, но всъщност по този начин Смегор и Таури няма да могат да излязат от нея.
— А и когато дойде време да се прибираме, можем да забравим къде точно сме ги оставили — добави Гелун.
— И на мен паметта започна да ми изневерява в последно време — каза с лека усмивка Вендан.
— Това е напълно обяснимо, капитан Вендан — каза Алтал. — Нали сега умът ви е зает с много неща. Продължавайте да опожарявате нивите. След като нашествениците изядат конете си, ще трябва да изядат и обувките си, а босоногите войници не напредват много бързо. Разпространете и рисунка на убиеца, за да знаят всичките ви хора как изглежда. Ако извадите късмет и го убиете, едва ли ще е необходимо да съобщавате това на Смегор и Таури.
— Те са важни мъже с важни мисли в главите, Алтал — каза Вендан. — Не бихме могли да си позволим да ги занимаваме с такива дреболии.
— Виждам, че си въплъщение на учтивостта, капитан Вендан — каза Алтал и се засмя. — Господа, ще държим връзка, а междувременно се занимавайте с войната си.
— Вече започват да се отчайват — каза сержант Халор. Стоеше до южния прозорец на кулата. — По селата няма нищо за ядене. Ако не успеят да превземат някой град, и то скоро, ще започнат да измират от глад. Може би ще е добре да докараме Лейвон и неговите хора зад стените на Кадон. Имай грижата за това, Елиар.
— Слушам — отвърна Елиар и отдаде чест.
— Аз ще го придружа — каза Алтал и също отдаде чест. — Вижданията за света на княз Лейвон и херцог Олкар малко се различават, така че между тях биха могли да възникнат търкания.
— Малко? — промърмори Андина. — Смятате ли, че княз Лейвон има и най-бегла представа за значението на думата „дипломация“?
— Лейвон е наистина доста непосредствен — съгласи се Халор.
— Аз ще имам грижата всичко да е наред — увери ги Алтал. — Елиар, да вървим.
— Готов съм — отвърна младежът. — Неговият род се намира в югозападното крило на Дома.
— Как се спогаждате с Андина? — обърна се Алтал към младия си приятел, когато започнаха да слизат по стълбището.
Елиар погледна към тавана и попита:
— Помниш ли как преди време изпитвах непрестанен глад?
Алтал се засмя.
— Естествено. Тогава се боях да те вкарвам в гори, тъй като ако случайно задремех, можеше след като се събудя да установя, че си изял дърветата.
— Е, това е малко пресилено — възрази Елиар.
— Да де, но малко — пак се засмя Алтал.
— Андина успя почти да ме излекува от този постоянен глад. Вече има моменти, когато гледката на храна ме отвращава. Винаги, когато я видя, тя държи нещо за ядене и е готова да ми го пъхне в устата.
— Тя те обича, Елиар, а според мозъците на някои жени, както и на всички птици, храненето е израз на любов.
— Сигурно си прав, но понякога ми се иска да открие други начини да покаже обичта си.
— Уверен съм, че ще открие такива начини, Елиар. Засега обаче Двейя продължава да затиска капака на тенджерата. Когато капакът затропа, ще трябва да внимаваш.
Елиар се изчерви.
— Не искаш ли да говорим за нещо друго?
— Разбира се, Елиар, разбира се — отвърна Алтал. Беше му забавно. — За времето може би?
Продължиха по коридора и след малко стигнаха югозападното крило на Дома. Там откриха рода на Лейвон. Хората продължаваха да вървят по коридора: лицата им бяха безизразни.
— В момента си въобразяват, че се намират в подножието на южен Кагвер — тихо каза Елиар. — Еми ми обясни как трябва да подготвя разума им преди да ги прехвърля от едно място на друго. Не съм сигурен как точно успява да го прави, но след като им кажа, че нещо вече се е случило, тя го фиксира в паметта им и те го запомнят като нещо, което действително са преживели. Тя много държи на имената на местностите. Каза ми винаги да съм точен в това отношение. Когато назова името на местността, хората я виждат и остават със спомена, че са им били необходими месец или два, за да я достигнат.
— И аз предполагах, че използва подобен механизъм. Значи държи много на точното название на местността, така ли?
— Да. И ми обясни защо. Останах с чувството, че ако не кажа името на местността, хората, на които говоря, няма да могат дори да я видят.
Малко след това ги заведоха при княз Лейвон.
— Какво правиш тук, управителю Алтал? — попита князът.
— Идвам при теб — отвърна Алтал.
— Радваме се, че ви открихме — побърза да се намеси Елиар. — Вървели сте по-бързо, отколкото
