очаквахме. Град Кадон е разположен точно зад ей онзи хълм и тъй като вие сте най-близо до него, сержант Халор иска да подсилите тамошния гарнизон. Нашествениците са само на два дни от града и по всяка вероятност ще го обсадят. Имахте ли си някакви неприятности по пътя?
— Не се случи нищо особено — отвърна Лейвон. — Кантонците, изглежда, са се увлекли в нашествието. Не срещнахме нито един, докато прекосявахме територията им. Какво става с войната? Не съм чул никакви новини.
— Нашествениците са раздразнени — каза Алтал. — Войските на Смегор и Таури опожариха нивите, така че ги оставиха без храна.
— Не предполагах, че Смегор и Таури ще се сетят за такова нещо.
— Не се сетиха те. Сетиха се техните военачалници.
— Да де, трябваше да се сетя. Колко са надеждни стените на Кадон?
— Станаха по-надеждни, след като сержант Халор направи няколко предложения за укрепването им — отвърна Елиар.
— Това е в стила на Халор — сухо каза Лейвон. — Предполагам, че иска просто да удържа града.
— Позна — отвърна Алтал. — Докато удържаш Кадон, ще приковеш към себе си една трета от вражеската армия.
— Скучна работа — отбеляза Лейвон.
— Плаща ти се, за да скучаеш, княже.
— А къде ще изпратите чичо ми?
— На изток има един град, Пома — отвърна Алтал. — Неговите крепостни стени са смехотворни, така че на нашествениците ще им е лесно да ги преодолеят. Халор реши, че на чичо ти ще му е приятно да води улични боеве.
— Така е. Хем ще може да се поразведри — въздъхна тъжно Лейвон.
Алтал изпревари войската и отиде при херцог Олкар, за да го предупреди за идването на Лейвон.
— Дали няма да ми направят града на нищо? — попита разтревожено херцогът.
— Не ми се вярва — успокои го Алтал. — Най-много да разбият някой и друг прозорец и да изпочупят мебелировката в кръчмите. Не ми се вярва обаче, че ще опожарят прекалено много здания.
Херцог Олкар го погледна ужасено.
— Само се пошегувах, ваше сиятелство — засмя се Алтал. — Княз Лейвон държи хората си изкъсо. След като приключи войната, изпратете ми сметката за нанесените щети.
При тези думи Олкар се оживи.
— Сметката трябва да е съвсем точна, ваше сиятелство — каза категорично Алтал. — Да няма никакво творчество. Ще поискам да видя парчетата от всяка счупена чиния. Няма да успеете да ме измамите, херцог Олкар, така че по-добре дори и не се опитвайте. А сега защо да не отидем до портите, за да посрещнем доблестните защитници на вашия прекрасен град?
Херцог Олкар и княз Лейвон очевидно не си допаднаха и Алтал призна пред себе си, че и самият той има известна вина за това. Бе забравил да спомене, че арумците са облечени във фустанели, и реакцията на херцога при вида на традиционното им облекло се чу в целия град. „Та те са облечени с рокли!“, възкликна херцог Олкар още когато армията наближи портите. Това не бе добро начало на запознанството. Лицето на княз Лейвон заприлича на буреносен облак и на Алтал му се наложи да заговори много бързо, за да предотврати кръвопролития.
После стана дума за дима. През последните няколко седмици ветровете бяха духали от изток и бяха отнасяли дима от горящите ниви далеч от Кадон. Сега обаче времето се бе успокоило и зад войските на княза се виждаха високи стълбове гъст дим.
— Какво гори там? — попита с подозрение херцог Олкар.
— Ниви, засети с пшеница — отвърна безразлично Лейвон.
— Ти луд ли си? — почти изкрещя Олкар.
— Може и да си прав — отвърна Лейвон. — Ако бях с всичкия си, въобще нямаше да се съглася на такава работа. Мислех си, че всички знаят как се водят войни. Тебе са те нападнали, градски човече, а два рода се опитват да задържат настъплението. Опожаряването на реколтата е първото, което се прави в подобна обстановка. Повечето армии предпочитат да не вървят през огън, но причината за опожаряването е друга.
— Вашите хора изгарят милиони!
Лейвон вдигна рамене.
— Има ли значение? Това сега е вражеска територия, така че ти и без това не можеш да прибереш реколтата. Тази реколта си я изгубил още в момента на нахлуването им. Врагът вероятно е смятал да изхранва армията си с нея. Сега няма да могат да го направят и ще минат на по-малки дажби. За предпочитане е войниците на врага да започнат да измират от глад, вместо да мрат, докато щурмуват крепостта. Ти наистина ли вярваше, че те щяха да ти позволят да прибереш реколтата?
— Но тя е моя! — възкликна Олкар. — Платил съм я.
— Ами тогава дай ги под съд — посъветва го весело Лейвон. — За да ги закараш пред съдията обаче, ще ти потрябват неколкостотин хиляди стражари. Както и да е, сега имам други грижи. Кажи ми къде да настаня хората си.
— В другия край на града, до езерото, има няколко свободни склада — отвърна Олкар. — Твоите хора би трябвало да се поберат там. Не искам обаче смутове в централната част на града, така че влезте през задната порта.
— Браво! — прекъсна го Лейвон. — Алтал, дай си ми парите сега и ще смятам, че сме квит. Ще ме кара да влизам през задната порта!
После се обърна към своите облечени във фустанели съплеменници и изрева:
— Братя, нямаме повече работа тук! Прибираме се в Арум!
— Нямаш право! — опита се да възрази Олкар.
— Държането ти никак не ми харесва, дребосъко! Защитавай сам келявия си градец!
На Алтал му отне повече от час да разсее получилото се недоразумение, като при това му се наложи да упражни доста голям натиск върху херцог Олкар. Херцогът си тръгна обиден, а Лейвон се изплю върху мястото, където до преди малко бе стоял надутият требореец.
— Ако трябва, Алтал, заключи този глупак в двореца му, но да не ми се мярка повече пред очите, защото ще го убия! — закани се князът. — Дай сега да огледаме крепостната стена. И аз имам някои идеи.
— Както заповядате, княже — отвърна Алтал и се поклони.
— Моля те, престани с тези номера! — отвърна раздразнено Лейвон.
— Вашите капитани разполагат с шпиони, господа — каза Алтал на Смегор и Таури. — Тези шпиони са разбрали, че нашествениците са решили да убият и двама ви. Тази крепост ще ви защити.
— Да ни убият ли? — възкликна пъпчивият Смегор.
— Такива неща се случват по време на война, княже — отвърна спокойно Алтал. — Би трябвало да сте поласкани от това. Щом врагът ви ненавижда толкова силно, че иска да ви убие, това означава, че си вършите работата както трябва.
— Че ние нищо особено не сме направили — възрази Таури.
— Да, нищо извън обичайното — съгласи се Алтал. — Предполагам обаче, че вашите хора се справят с работата си много добре.
— Какво точно правят сега Вендан и Гелун? — попита Смегор.
— Нашествието започна през лятото и това не е случайно, както навярно си давате сметка — каза Алтал. — Пшеницата е зряла и наемниците на владетеля на Кантон съвсем определено разчитат да се хранят с нея по време на своя поход на юг. Вендан и Гелон се погрижиха по нивите да не остане нищо освен пепел. Опожариха и пасбищата. По на сто километра от двете страни на вражеската войска не остана нищо, с което да могат да се изхранват хора и коне. Нашествениците и конете им буквално умират от глад.
— Ами ние не сме заповядвали такова нещо! — възкликна Таури и пребледня.
— Това не е необходимо, княже. Опожаряването на реколтата е рутинна практика. Мислех, че това ви е известно.
