отколкото да прелистваш стари прашни книги.
Арган стигна до центъра на лагера, спря, слезе от коня и изкрещя на един от войниците с черни ризници:
— Заведете ме веднага при Генд!
— Слушам, ваша милост — отвърна войникът с кух глас.
Междувременно Генд бе излязъл от крещящо оцветената си шатра и грубо попита Арган:
— Къде беше?
— Търсих Смегор и Таури — отвърна той. — Нали ми нареди да правя това.
— Предаде ли им моите заповеди?
— Щях да им ги предам, но не можах да ги открия. Оказа се, че не са в тази крепост.
— Какво искаш да кажеш?
— Претърсих цялата сграда, обаче не открих и следа от тях. Ако изключим това нещо — каза Арган и подаде на Генд един лист.
— Какво е това?
— Прочети го сам. То говори само за себе си.
Влязоха в шатрата и Генд отнесе листа до един пукащ факел и прочете писмото на сержант Халор.
— Това е невъзможно!
— Сърди се на Коман, приятелю — хитро каза Арган. — Той е виновен, не аз.
— Тези двама идиоти не са достатъчно умни, за да измамят Коман — настоя Генд.
— Възможно е някой да им е помогнал, Генд — каза Арган съвсем сериозно. — Знаеш, че Коман не е единственият човек на света, способен да чете чужди мисли. Вещицата от Кверон веднъж го блокира, доколкото си спомням.
— Ще си платят за това! — разгневи се Генд.
— Ще трябва обаче първо да ги намериш. Защото те наистина не са в тази крепост. Можеш да започнеш да ги търсиш и из миши дупки, но това ще ти отнеме много време. Струва ми се, че в момента основната цел в живота им е да останат извън обсега ти. Първо прибраха твоите пари, а после прибраха и парите на Халор, за да работят срещу теб. Те ти струваха доста злато, Генд. Хилеха ти се и угодничеха, а после насмалко не умориха от глад цялата ти войска. Вероятно са наясно как се чувствуваш, така че едва ли ще ти е лесно да ги откриеш.
— Ще ги открия, Арган — отвърна Генд. — Повярвай ми, ще ги открия.
— Можеш да възложиш на Яхаг да ги открие — предложи Арган.
— Не. Не занимавай Яхаг с тази работа. За Смегор и Таури ще се погрижа лично.
— Както кажеш, приятелю — отвърна Арган.
Южният прозорец гледаше към град Кантон. Бейд даде на Елиар адреса на една невзрачна кръчма в търговския квартал.
— Докато вие двамата сте в кръчмата, няма да затварям вратата — каза Елиар на Бейд и Алтал. — Когато пожелаете да се приберете у дома, трябва само да ми дадете знак.
— Не е необходимо да идваш с мен, Алтал — каза Бейд. Изглеждаше развълнуван.
— Какво те смущава, братко Бейд? — попита Алтал.
— Как да ти кажа… Предполага се, че нямам право да разказвам на никого за съществуването на тези хора. Това е една от най-внимателно пазените тайни на нашата църква.
— Би трябвало вече да си наясно с това на кого дължиш лоялност, Бейд — грубо каза Алтал. — Двейя доста се ядоса на този твой план, така че ще ми се наложи да я успокоявам. Лично аз съвсем не съм така смутен от тази история, обаче бих се радвал за видя твоите убийци, за да преценя сам дали са професионалисти, или просто религиозни ентусиасти.
— Добре, добре, Алтал, съгласен съм — предаде се Бейд.
— В такъв случай да тръгваме.
Минаха през вратата и се озоваха в уличката зад кръчмата. И двамата бяха облечени в обикновени дрехи, да не привличат вниманието.
Отвън кръчмата изглеждаше спокойно, дори скучно място. Пред входа й бяха застанали двама мъже с външността на търговци и разговаряха за времето. Бейд мина малко пред Алтал, направи особен жест с пръсти и двамата учтиво се отдръпнаха.
— Това е само предпазна мярка — тихо каза Бейд на Алтал, докато влизаха. — Собственикът не обича тук да влизат случайни хора. — След това леко се усмихна. — Длъжен съм да те предупредя: на твое място не бих отпивал големи глътки от бирата, която се поднася тук.
— Така ли?
— Вкусът й е лош. В кръчмата могат да попаднат и случайни хора, които нямат работа тук. Никога обаче не идват втори път.
— Бирата наистина ли е чак толкова лоша?
— Дори още по-лоша. От това заведение се очаква само да прилича на кръчма, но същинската му функция е съвсем друга.
Бейд отведе Алтал на една маса в дъното на кръчмата и каза:
— Ще отида да взема две халби и да поговоря със собственика. Той трябва да открие Сарвин и Менг.
— За твоите убийци ли става дума?
Бейд кимна утвърдително.
Алтал седна и внимателно огледа фалшивата кръчма. Малцината посетители бяха прилично облечени и разговаряха тихо. Халбите им стояха почти недокоснати. Алтал бе силно впечатлен от видяното. Цялата кръчма, в това число и повечето клиенти, представляваха всъщност театрален декор. Бе сигурен, че ако тук влезе случаен човек, бързо ще бъде прогонен.
Бейд се върна с две халби. Алтал помириса своята и реши, че изобщо няма да опитва бирата.
— Ужасна е, нали? — попита Бейд.
— Може и да ти свърши работа, ако си решил да си изпереш чорапите — съгласи се Алтал. — Тази кръчма откога съществува?
— Поне от няколко века. Треборейското духовенство в по-голямата си част носи черни одежди. По този начин заявява, че се кланя на истинския Бог. В същото време обаче отказва да признае върховенството на нашия свят екзарх. От хилядолетия се опитваме да ги убедим, че тяхната позиция граничи с ерес, но те са обладани от такова невежество, че… — Бейд внезапно спря, защото забеляза, че Алтал се усмихва. — Защо се смееш?
— Прецени сам, Бейд — отвърна Алтал. — Нима в последно време религиозните ти убеждения не се поизмениха?
— Аз само се опитах… — започна Бейд, после се засмя малко тъжно. — Всъщност това вече ми стана навик. Може би съм се обучавал твърде дълго и заради това отговорите ми са автоматични. Ако ще говорим по същество, между религиозните вярвания на Треборея и тези на Медио няма съществени различия. Вижданията ни не съвпадат единствено по въпросите на църковната политика, и това е всичко. Така или иначе, тази кръчма е своеобразен преден пост на истинската вяра, ако такава вяра въобще съществува, и е място, където можем да обсъждаме политиката на духовенството с черни одежди.
— Ако съм те разбрал добре, тази политика предполага от време на време да се извършват и убийства, така ли?
— Само от време на време. Не правим често такива неща, разбира се, но понякога и те са необходими.
— Няма защо да се чувствуваш неудобно пред мен, Бейд. Самият аз проявявам разбиране към тези неща Предполагам, че твоите убийци получават заплата.
— Така е. Получават годишна заплата плюс премия за всяко убийство.
— Значи, не са фанатици, които убиват в името на своя бог?
— О, не! Фанатиците искат да бъдат заловени и екзекутирани. Това ги превръща в мъченици, а мъчениците получават възнаграждение на небесата. Нашите убийци са опитни професионалисти, които никога не позволяват да бъдат заловени.
