— Лоша работа, наистина — отвърна с безразличие Твенгор. — Ако тези стиснати търговци си бяха плащали данъците, градските стени щяха да издържат и нямаше да се наложи да се отбраняваме по този начин. Когато всичко това свърши, в Пома няма да останат много читави сгради, обаче това никак не ме интересува.
— Има ли според теб възможност нашествениците да се откажат от превземането на Пома и да продължат нататък? — попита Алтал. — Халор малко се тревожи от мисълта, че биха могли да подминат Пома и да продължат към Мавор. Или дори да подминат и Мавор и да тръгнат направо към Остос.
— Струва ми се, че успях да ги заклещя тук, Алтал — отвърна Твенгор. — Оставих ги да окупират няколко квартала в близост до пробива, който успяха да направят в северната стена, за да ги подмамя да влязат в града достатъчно навътре, за да не смеят да се изтеглят. Особено след като разположих стрелците си и овчарите с прашките върху покривите на почти всички сгради в тези квартали. Сега враговете са хванати в капан — допълни Твенгор и злобно се закиска. — Елате сега да видите какво ще стане.
Алтал и Елиар се доближиха до прозореца.
— Моите хора току-що ме предупредиха да наблюдавам какво става в отсрещната къща, която от три дни ме дразни. Едно от момчетата ми се погрижи за нея.
През прозореца избръмча стрела.
— Вече разбрахте какво точно ме дразни — каза Твенгор. — Досега никой не успя да улучи този човек. А сега гледайте.
От прозорците на полусрутената сграда от отсрещната страна на улицата започнаха да излизат облаци дим.
— Та това е каменна сграда — отбеляза Алтал. — Твоите хора как успяха да я подпалят?
— Не сградата гори, приятелю — засмя се гърлено Твенгор. — Оказа се, че един от гражданите на Пома, който никак не е обичал да плаща данъци, е бил търговец на вълна. Опразнихме складовете му и напълнихме мазетата на доста къщи с вълна. После я заляхме с газ за горене, разтопена мас и нафта. Един от стрелците ми току-що изстреля запалена стрела в прозореца на мазето. Вдишването на такъв дим по начало не е здравословно. Най-забавното в случая обаче е, че домът, който току-що бе превърнат в комин, е дворецът на търговеца на вълна.
— Бих казал, че в бъдеще сам ще иска да плаща големи данъци — каза Алтал и примлясна.
— Ще плаща, Алтал. Ще плаща. Та можеш да кажеш на Халор, че тук, в Пома, контролирам положението. Хем раздавам справедливост, хем задържам врага.
— Ще му предам. При необходимост би ли могъл да изтласкаш враговете от града?
— Това няма да е трудно. Защо обаче? Останах с впечатлението, че Халор иска да ги задържа тук.
— Така е, но това е временно положение. Имаме кавалерийски резерв, който трябва да измете есенните листа, когато окапят. Когато настъпи моментът за това, ще те уведомя. Ти тогава ще поканиш гостите си да си тръгнат, а те ще излязат на открито, за да има с какво да се развлича кавалерията.
— Значи ще сме се прибрали у дома преди да настъпи зимата?
— Да. Замисълът беше такъв. А и да се води война през зимата е неприятно.
— Това и аз съм го забелязал. Добре, Алтал, само кажи кога ще изритам неканените ни гости от Пома и ще започна да се готвя за път.
— Няма ли да отпразнуваш победата, Твенгор?
— Този път, не — отвърна Твенгор. — Неотдавна разбрах колко е хубаво да се будиш сутрин, без да изпитваш убийствен главобол. Струва ми се, че съм решил да се порадвам доста дълго на това ново състояние. Та кажи на Халор, че съм все още трезвен и че мога да изгоня врага от града само миг след като ми бъде наредено. Нали той всъщност иска да научи това?
— Ти ме надхитри, княже.
— Надхитрих те, разбира се. Сега, след като образите пред очите ми не са раздвоени, виждам нещата много ясно. Хайде, Алтал, върви си, че съм много зает.
Глава 34
— Вие тримата как успяхте да заобиколите постовете? — попита Колейка, когато Алтал, Елиар и Халор влязоха в двореца на херцог Нитрал в Мавор.
— Дойдохме от другата страна на реката с един от твоите снабдителни кораби — излъга хладнокръвно Алтал. — Наложи се да си поговорим малко с капитана, но в крайна сметка успяхме да го убедим, че сме свои.
— Кадон и Пома как се справят с обсадата? — попита херцог Нитрал.
— Ваше сиятелство, нещата в Кадон потръгнаха, след като Лейвон заключи херцог Олкар в двореца му — отвърна Халор.
— Какво?!
— Олкар през цялото време пречеше, херцог Нитрал — обясни Алтал. — Започваше да крещи всеки път, когато се счупеше някой прозорец или когато Лейвон мобилизираше част от работниците му. Воя се, че поради неведоми причини херцог Олкар така и не успя да разбере значението на думата „война“.
— На Лейвон всичко това му омръзна и му нареди да се прибере в дома си — добави Халор с лека усмивка. — Стените на Кадон държат, така че градът не е застрашен.
— А какво стана с Пома?
— Там нещата се развиха по различен начин. Водят се боеве за всяка къща. Когато Твенгор приключи заниманията си, от Пома няма да е останало много.
— Клетият Бердор — въздъхна Нитрал.
— Сам си е виновен, ваше сиятелство. Ако бе проявил по-голяма твърдост, щеше да успее да укрепи стените. От друга страна пък, от стратегическа гледна точка, тези калпави стени се оказаха нещо чудесно. Нападателите успяха да проникнат в Пома, обаче Твенгор взе мерки да не могат да излязат оттам. Поне до момента, когато ще съм готов да ги посрещна.
Вратата се отвори и в стаята влезе тежко въоръжен треборейски войник.
— Ваше сиятелство, врагът току-що започна нов щурм до главната порта — докладва той и отдаде чест.
— Е, май е време да се заемем с работа — каза херцогът и взе богато украсения си шлем.
— Често ли щурмуват крепостта, княже Колейка? — попита Елиар, след като излязоха на улицата.
— Три или четири пъти на ден — отвърна равнодушно Колейка. — Всъщност не знаят какво точно целят, така че губят много хора.
— Глупавият враг е дар от Бога — каза назидателно Халор.
— Точно този враг губи не само от глупостта си — каза Колейка. — Един от генералите му е жена.
— Да не би да е една едра грозница с креслив глас? — попита Халор.
— Точно такава е.
— Колейка, не подценявай Гелта — предупреди го Алтал. — Тя не е обикновена.
— Ти вече сблъсквал ли си се с нея?
— Да, във Векти. Гелта въобще не жали живота на войниците си. Готова е да пожертвува цялата си армия, за да се сдобие с това, което иска.
— Та това е безумие!
— Думите ти са верни — съгласи се Алтал. — Пехал можеше да я контролира, но вече не е при нея.
Когато се качиха на източната стена, Кралицата на нощта вече се бе развихрила. Катапултите й безспирно мятаха големи камъни по стените.
— Това вече започна да ми омръзва — изръмжа недоволно херцог Нитрал. — Похарчих цяло състояние за мрамори, облицовка, а тя я разбива на парчета с проклетите си машини. Моля да ме извините, господа, но още сега ще взема контрамерки — заяви херцогът и слезе при някакви странни устройства.
— Какви са тези неща? — попита любопитно Елиар.
— Нитрал ги нарича арбалети — отвърна Колейка. — Нещо като грамадни лъкове. Могат да изстрелват копие на километър разстояние. Заедно с Нитрал открихме начин да разнообразим живота на хората с катапултите.
Херцог Нитрал даде кратка заповед на войниците, които обслужваха арбалетите, и след миг от стените
