пак.
Лейта потрепери.
— Много зловеща мисъл.
— Е, познаваш Еми — каза Гер.
Когато княз Твенгор и херцог Бердор пристигнаха в Остос, гражданите, избягали при наближаването на Гелта, вече бяха започнали да се завръщат и градът почти се бе върнал към нормалния си ритъм. Алтал бе донякъде удивен от това, че Твенгор все още избягва силната бира.
— Къде е Халор? — попита огромният брадат княз, след като оправи сметките си с Алтал.
— Пътува по работа — отговори неопределено Алтал.
— Той наистина доста пътува в последно време.
— Зает е с една голяма война.
— Исках да си поговоря с него точно за тази война. Преди време изказа мисълта, че след унищожаването на войските на Кантон би било хубаво този град въобще да се обезвреди. Реших, че след като той и без това ми е по пътя, мога да обсъдя този въпрос с Халор.
— Идеята ти не е лоша. Виждам, че си довел и херцог Бердор.
— Да — каза Твенгор. — Добро момче е, но е толкова наивно, че търговците в неговия град непрестанно го мамеха с данъците. Сега Пома е в развалини, така че той ще трябва да започне всичко отначало. Казах му, че ще се справи с работата си по-добре, ако известно време издава нарежданията си от Остос. Ако е решил да възстанови Пома, ще му трябват пари, а парите означават данъци. Бердор иска гражданите на Пома да го обикнат. Ако го бях оставил там, търговците щяха да се нахвърлят върху него като лешояди. Трябва да се научи да проявява твърдост, а Остос като че ли е най-подходящото място за това.
— В последно време доста си се променил, Твенгор.
— Искаш да кажеш, след като престанах да пия, така ли?
— Нищо чудно и това да ти се е отразило.
— Искрено съжалявам за случилото се с червенокосия овчар — каза Твенгор. — Вектианските момчета, които работеха при мен, много се разстроиха. Някой после направи ли нещо?
— Брат Бейд се погрижи за това.
— Нямах пред вид погребение.
— И аз. Бейд прободе с меч човека, който уби Салкан.
— Жрецът ли? — попита Твенгор, сякаш не вярваше на ушите си. — Нали на жреците им е забранено да правят такива работи.
— Навярно Бейд си е помислил, че случаят е по-особен.
— Така и няма да разбера жителите на равнините — каза Твенгор.
Когато вражеските армии бяха прогонени от кралството на Андина и арумските племенни вождове и местните херцози се събраха в Остос, за да обсъдят бъдещите си действия, есента вече бе оголила дърветата.
— В крайна сметка всичко се свежда до изхранването — заяви херцог Нитрал в един мрачен следобед. — Опожаряването на нивята на централна Треборея бе разумно, когато ни нападнаха, но сега, когато наближава зимата, всички може би съжаляваме за това.
— Този въпрос може да намери решение — каза Олкар, херцогът на Кадон. — Познавам доста търговци на пшеница в Магу. Сигурен съм, че малко ще понадуят цените, но Перквейн разполага с много пшеница.
— Преди всичко трябва да нахраним селяните — заяви Андина. — Няма да оставя децата си да умрат от глад.
— Децата си ли? — Елиар бе изненадан от тази дума.
— Тя проведе доста дълги разговори по този въпрос с Еми, Елиар — обясни Гер на приятеля си. — Знаеш, че Еми е чувствителна на тази тема.
— Но така ще опразниш държавната хазна, господарке — изказа опасенията си княз Дакан.
— Това наистина е неприятно, но обстановката го налага.
— Току-що чухте майката на Треборея — каза шеговито Лейта. — Бъдете послушни, за да не ви остави без вечеря.
— Изобщо не е смешно, Лейта — сопна й се Андина.
— На мен ми хареса — каза Гер и се ухили.
— В момента обстановката в Перквейн не е съвсем спокойна — каза Нитрал на Олкар. — След като Кройтер и Дрегон свалиха обсадата на Мавор, нашествениците, оказали се на запад от река Остос, избягаха в Перквейн. Отгоре на всичко там има и някакви религиозни вълнения.
— Нима е възможно да се спори по религиозни въпроси? — попита удивено Твенгор. — Не би ли могло със същия успех да се спори за времето?
— Перквейнците са доста особени — каза Нитрал. — Тъй като единствената им грижа е да слушат как расте пшеницата, им остава доста време за празни мисли.
— Търговците на пшеница от Магу обожават парите — каза Олкар. — Аз говоря същия език, така че ще се разберем с тях.
— Цялата обстановка навежда на мисълта, че предстоят гладни времена — отбеляза сержант Халор. — Ще ви кажа нещо, което може би ще ви учуди и ще ви се стори противно на всичко, на което са ни учили: сега според мен е най-подходящият момент всички да се отправим срещу Кантон.
— Имаш предвид война през зимата? — попита недоверчиво Колейка. — Сезонът не е ли противопоказен за това?
— Това няма да е същинска война, Колейка — каза Твенгор. — След като бяха разгромени от Кройтер и Дрегон, всички наемници, които работеха за Кантон, избягаха. Отгоре на всичко и владетелят на Кантон стана жертва на загадъчна смърт. Единственото, което трябва да направим, е на път за вкъщи да се отбием в Кантон и да кажем на жителите му да се предадат. Смяташ ли, че ще се осмелят да ни противоречат?
— Твенгор е прав, господа — каза княз Алброн. — Най-добре е да се махаме от Треборея колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че много ще липсваме на майката на Треборея, обаче ако се задържим прекалено много в дома й, можем да я отегчим с присъствието си.
Седналата до него Астарела го сръга с лакът.
— Да? — усмихна й се той.
— Поговори с чичо ми — отсече тя. — Още сега.
— Моментът не е подходящ, мила.
— Направи го, Алброн, преди да си забравил.
— Това е все пак частен въпрос.
— Ти в тайна ли мислеше да го запазиш?
— Не, но…
— Направи го сега, Алброн.
— Добре, мила — отвърна Алброн и след кратък интервал се изкашля и каза с официален тон: — Княже Кройтер.
— Да, княже Алброн? С какво мога да ви бъда полезен? — попита плакандецът с русата брада. На устните му заигра лека усмивка.
— Става дума за нещо сериозно, чичо — смъмри го Астарела.
— Прощавай, мила. Предполагам, Алброн, че имате някакво искане към мен.
— Позволявам си да ви помоля, светлейши княже, да ми дадете ръката на вашата племенница Астарела, която да взема за съпруга. — заяви тържествено Алброн.
— Я виж ти! — каза Кройтер. — И хиляда години да бях умувал, пак нямаше да допусна, че ще чуя такава молба!
— Чичо, ще престанеш ли с тези приказки? — разсърди се Астарела.
— Просто се шегувам, дете мое — отвърна й Кройтер с широка усмивка. — Какво мислиш самата ти по този въпрос? Изборът ти би могъл да е и по-лош. Княз Алброн може и да не разбира много от коне, но иначе
