си го бива.
— Наистина ли? — отвърна Астарела със закачлива усмивка. — Е, все ще свърши работа.
— Астарела! — възкликна Алброн.
— Добре, Астарела, добре. Щом желаеш това, радвам се да дам съгласието си. Княже Алброн, имате моето позволение да се ожените за племенницата ми. Доволни ли сте?
— Вероятно хиляда коня ще са достатъчно — замислено каза Астарела.
— Не те разбрах, мила — каза Кройтер.
— Става дума за зестрата ми, чичо. Струва ми се, че хиляда коня ще са достатъчно. Не трябва да забравяме и булчинската ми рокля, разбира се.
— Хиляда! — почти изкрещя Кройтер. — Ти с всичкия си ли си?
— Ти нали ме обичаш, чичо? Нали не си решил просто да се отървеш от мен?
— Разбира се, че те обичам, Астарела. Обаче хиляда коня…
— Така всички в Плаканд ще разберат колко много ме цениш, мили чичо — сладко каза Астарела.
— Алброн, ти ли й даде този акъл? — попита Кройтер.
— За пръв път чувам за това! — отвърна Алброн и погледна Астарела с недоумение. — Кажи ми за какво ни са хиляда коня? — попита я.
— Не ме интересува за какво, Алброн. Просто броят им трябва да отразява цената ми. Аз да не съм някаква просякиня!
Алброн и Кройтер се спогледаха безпомощно и казаха едновременно:
— Добре, Астарела.
Когато керванът се отправи на север, над централна Треборея вече се бе спуснала зимата. Над опустошената земя бяха надвиснали мръсни мрачни облаци, навяващи хлад.
Керванът се отби за малко в Мавор, после заобиколи езерото и се отправи към град Кадон.
— Тук ще се разделим, господарке — каза херцог Олкар. — Ще проявя максимална твърдост в преговорите с търговците на жито от Магу, но съм сигурен, че ще се опитат да ни смъкнат кожата.
— Боя се, че това не може да се избегне, Олкар — отвърна Андина. — На всяка цена трябва да осигуря хляб за народа си.
— Аз пък се боя, че и двамата пропускате нещо — каза Алтал. — В Кантон има зърнохранилища, а там все още не се е водила война. Когато превземем града, зърното ще стане наша собственост. Бъдете внимателен с думите, които ще използувате при преговорите с кръвопийците от Магу, херцог Олкар. Не произнасяйте думи като „бедствие“ или „глад“. Използувайте вместо тях думи като „необходими резерви“ и „презастраховка“.
— Княже Алтал, вие май вече сте се занимавали с подобни сделки, нали не греша? — попита Олкар.
— Да, ваше сиятелство, имало е случаи и аз да съм се занимавал с дребни мошеничества — призна Алтал. — Всъщност нали няма принципна разлика между това, което аз правех някога, а вие правите сега?
Олкар внезапно се ухили.
— Предполага се, че такива неща трябва да остават в тайна, княже.
— Той ще се справи, Андина — увери Алтал владетелката на Остос, после отново се обърна към херцога. — Ваше сиятелство, добре ще е да проточите малко преговорите. След като превземем Кантон, ще направя оглед на зърнохранилищата там и после ще се присъединя към вас в Магу. Добре е да установим какви са истинските ни потребности от жито преди да започнем да си харчим парите.
— Точно същото си мислех и аз, княже — съгласи се Олкар.
В двореца на херцог Олкар завариха капитаните Гелун и Вендан, които ги очакваха.
— С дълбока скръб ви съобщаваме, че вождовете на нашите славни родове загинаха геройски по време на неотдавнашната война — съобщи им скръбно високият капитан Вендан.
— Цял Арум скърби заедно с вас, благородни капитане — отвърна му Алброн.
— Е, приключихме ли с официалната част? — попита капитан Гелун.
— Според мен да — отвърна Твенгор. — Нали не трябва да позволяваме на скръбта да ни сломи?
— Засега успявам да се справя с болката си — отвърна Гелун.
— Кои ще дойдат на тяхно място? — попита в упор Колейка Желязната челюст.
— Боя се, че това все още не е съвсем ясно — отвърна Вендан. — И двамата нямат преки наследници. Единствените им роднини са няколко втори братовчеди и племенници.
— Някой умее ли да произнася речи? — попита Колейка, като огледа останалите князе.
— Алброн като че ли най-много го бива за това — каза Лейвон. — Грамотен е, така че ще може да използува и стихове.
— Пропуснах ли нещо съществено? — попита Андина. — У нас, в Треборея, наследяването на престола се определя по кръвна линия.
— В Арум нещата стоят малко по-иначе, малка майчице — отвърна Твенгор и се усмихна. — В случаи като този се изслушва и мнението на князете от останалите родове. Трябва да се спогаждаме с новите князе, така че в случая нашите съвети имат тежест. — После огледа присъстващите. — Ще наруша ли някакви правила, ако кажа, че според мен Гелун и Вендан са най-подходящите кандидати?
— Струва ми се, че лично аз се разбирам с тях — каза Лейвон.
— Може да приемем, че сме взели решение — рече Колейка. — Всички ли сте съгласни.
Князете закимаха утвърдително.
— Ще трябва да подготвя речта си — каза Алброн, погледна капитан Вендан и полита: — Как точно загинаха Смегор и Таури? Може би ще е добре да го спомена в речта си.
— На твое място не бих го направил — отвърна Вендан. — Смъртта им определено не е била приятна. Настъпила е вследствие използуването на огън и на едни много дълги железни шишове. — После хвърли поглед към Андина, Лейта и Астарела. — Не знам дали е уместно да разказвам повече подробности пред дамите.
— По-добре не го прави — съгласи се Алброн. — Ще използувам думата „героично“ и толкова.
— Така е най-добре — съгласи се капитан Гелун.
— Къде са в момента твоите хора? — попита Твенгор.
— В граничната зона — отвърна Вендан. — Не ми се вярва кантонците да предприемат нещо, но все пак не е зле хората ми да са на безопасно място.
— Правилно — рече одобрително Твенгор. — Защо не отидем при тях и не приключим с формалностите? После можем да настъпим оттам към Кантон, за да присъствуваме и на коронясването, преди да се приберем у дома.
— За какво коронясване говориш, княже Твенгор? — попита Андина и озадачено смръщи вежди.
— За твоето, майчице — отвърна й той с топла усмивка. — Ще е хубаво да те коронясаме за императрица на Треборея. Можем да направим това веднага след като ограбим и опожарим Кантон.
— Императрица ли? — Андина се ококори.
— Титлата звучи красиво, нали? — попита Твенгор с лукава усмивка.
— Да живее нейно императорско величество Андина Треборейска! — извика тържествено Лейта.
— Всъщност тази идея е доста интересна — каза Андина.
— Не си гризи ноктите, мила — каза й Лейта. — Ужасно си загрозяваш ръцете.
Надгробното слово, произнесено от княз Алброн, бе издържано в съответствие с изискванията към подобни церемонии. Съдържаше необходимата доза скръб и краснословие и тактично премълчаваше недостатъците на покойните Смегор и Таури. Сетне всички князе и генерали на арумските армии последователно препоръчаха Гелун и Вендан като „временни“ вождове, „докато се изясни положението“.
— Какво искат да кажат с това „временни“? — обърна се Лейта към Алтал.
— Че ще заемат тези длъжности само няколко века — обясни й той. — В Арум това е обичайна практика. Далечните роднини на покойния княз обикновено не се обиждат, когато на новия владетел добавят пред титлата думата „временен“. Обикновено след няколко поколения тя отпада от само себе си.
