да живее в реалния свят, колкото и несъвършен да е той. Без помощта на аристокрацията никога нямаше да успеем да изпълним задачата си.
— Дали наистина сме успели, Алейкон? — попита Емдал. — На мен лично ми се струва, че светът започна да се разпада на парчета.
— Струва ми се, че малко се отклоняваме от задачата си — вметна Алтал. — Когато къщата ти гори, не си губиш времето в размисли с коя точно кофа да гасиш пожара. Защо не видим лицата на хората, които са го подпалили? Може би няма да е излишно да ги опознаем.
— Не знам дали разполагаме с достатъчно време за това, Алтал — възрази Едон.
— В Дома на Еми времето не означава нищо — обади се Гер. — Разстоянието също. Всъщност времето и разстоянието са едно и също нещо. Всичко в света непрестанно се движи, тъй като светът е част от небето, а то непрестанно се движи. Когато говорим за километри, ние всъщност говорим за часове. Говорим за това колко часа са ни необходими, за да изминем едно или друго разстояние. Може би именно поради тази причина никой не може да види Дома на Еми. Макар той да е винаги тук, Еми може да го накара да бъде в някое друго време.
— На това дете главата му наред ли е? — попита Емдал.
— Той просто разсъждава по-бързо от нас, екзарх Емдал — отвърна Алтал. — Освен това доразвива мислите си повече. Ако поговорите малко с него, ще останете наистина удивен.
— Или съвсем объркан — добави сержант Халор. — Струва ми се, че Гер не живее в един и същ свят с нас. Мисълта му се движи толкова бързо, че единствено Двейя успява да я следи.
Тримата екзарси погледнаха въпросително малкото момче.
— Не се замисляйте за съдбата му, господа — каза категорично Двейя. — Момчето е мое и ще си остане мое. Гер, обясни им как действуват прозорците.
— Веднага, Еми — отвърна Гер и погледна тримата мъже. — Тъй като Домът се намира навсякъде, прозорците гледат също навсякъде, където поиска Еми. В случая трябва да разберем какво правят лошите и коя ще е следващата им стъпка. Най-хубавото нещо на тези прозорци е, че ние можем едновременно да видим и да чуем лошите, без те въобще да си дадат сметка, че сме застанали зад гърба им. Всъщност ние не сме застанали точно зад гърба им. — Гер се намръщи. — Всичко това е ужасно трудно за обяснение. Знам какво се получава, но не са ми известни думите, с които мога да ви го обясня. Ако Домът се намира навсякъде, това не означава ли, че същевременно не се намира никъде? Е, не съвсем никъде, но мъничко никъде. Достатъчно никъде, за да не могат да разберат лошите, че ги наблюдаваме.
— Струва ми се, че думичката, която ти е нужна, е „вездесъщ“, момче — каза Емдал. — Тя е една от постоянните черти на Бог. Ако Бог се намира едновременно навсякъде, човек не може да се укрие от него.
— Приятно ми е да чуя това, господин жрецо — отвърна с благодарност Гер. — По едно време бях започнал да мисля, че единствено на мен ми идват наум такива неща, а това те кара да се чувствуваш ужасно самотен.
— Добре ще е да започнеш да привикваш към последната мисъл, момче — каза му Емдал. — Ти, изглежда, притежаваш дарбата да осмисляш инстинктивно понятия, до които други едва-едва успяват да се докоснат, и то след като са учили цял живот. Какъв богослов можеше да направим от това момче, ако го бяхме открили по-рано! — въздъхна със съжаление Емдал.
— Той и сам ще се оправи, Емдал. Остави го на мира — каза Двейя.
— Понякога мислите могат да бъдат много опасни, ако никой не ги направлява — каза Емдал.
— И двамата ми братя са на същото мнение — каза Двейя. — За щастие на Гер, открих го аз.
— Те наистина ли са ти братя, Двейя? — попита Емдал със странно унил глас.
— Нещата са малко по-сложни, Емдал, но думата „брат“ характеризира доста точно взаимоотношенията ни. Не е ли време всички да надникнем през прозореца и да проверим какво кроят „лошите“?
Светлината отвъд прозореца изчезна и на нейно място се появи здрач.
— Какво става? — попита разтревожено Едон.
— Прозорецът се движи, ваше високопреосвещенство — обясни Бейд. — Движи се в пространството, а бих казал, и във времето, след като започна да става по-тъмно. — После се обърна към Двейя и попита:
— Какво точно наблюдаваме?
— Наблюдаваме град Лейда, разположен в централната част на южен Перквейн — отвърна тя. — Наблюдаваме вчерашната вечер.
— Онзи там, дето се промъква по улицата, не е ли Коман? — попита Алтал, втренчил се в тъмната вечер.
— Изглежда, е той — отвърна Двейя. — Самата аз търсех Арган, но Домът разполага със собствен разум. Понякога Дейвос е малко мързелив и Домът се престарава в желанието си да го улесни.
— Ето ти интересна тема за размисъл, братко Бейд — каза дяволито Лейта. — Опитай се да си представиш мързеливо божество.
— Моля те, Лейта, престани — каза умолително Бейд. — И без това си имам доста неприятности. Не прониквай в разума ми точно сега. Едва ли би пожелала да видиш това, което се крие там.
Екзарх Емдал погледна въпросително Бейд и Лейта, но не каза нищо.
Вървящият по мръсната тъмна улица Коман отвори вратата на една сграда и влезе.
Светлината отново се разсея. Прозорецът последва шпионина на Генд в разхвърляна стая, където го чакаше Арган.
— Успя ли да научиш нещо полезно? — попита Арган.
Белобрадият Коман седна и каза:
— Местният владетел се смята за херцог. Казва се Арекад и е крайно глупав човек.
— Не очаквах нещо различно, приятелю — отвърна русокосият бивш жрец. — Какво ще ми кажеш за местния скопас?
— Типичен духовник от ордена на кафявите. Раболепничи пред херцога и изземва от простолюдието всяка стотинка, която успее да докопа. Тук врящото гърне е почти готово да закипи, Арган. Достатъчна е само една проповед.
— Не е необходимо да споделяш с Генд това, което ще ти кажа, приятелю. Никога не съм изпитвал особено доверие към тези открити военни кампании. Винаги е по-лесно да действуваш отвътре. Пехал и Гелта трябваше да бъдат оставени в ранното средновековие, където им е мястото. Ако Генд ме беше послушал, вече щяхме да държим под контрол Векти и Треборея, а останалите страни щяха да отворят границите си за нас.
— Възможно е, но това няма защо да ни вълнува, Арган. Генд е този, който ще трябва да дава обяснения на Господаря. Струва ми се, че Господарят започва да става нетърпелив. Не разполагаме с цяла вечност, за да си свършим работата. Военните кампании във Векти и Треборея бяха чиста загуба на време, и това стана по вина на Генд, а не по наша вина.
— Напълно съм съгласен с теб, стари приятелю — отвърна Арган. — Ние искаме да завладеем сърцата и разума на хората, а не телата им. Ключът към това е храмът на Двейя в Магу. Ако заедно с теб го предложим в дар на Господаря, той може и да прокуди нашия „славен водач“.
— Не сме ли прекалено амбициозни? — попита Коман.
— Аз съм по-подходящ за тази длъжност от Генд, стари приятелю. Знаеш това не по-зле от мен. Когато всичко приключи, аз ще седна от дясната страна на Дейва в Нагараш, ти ще седнеш от лявата, и целият свят ще ни се кланя.
— Красиво говориш, Арган, но преди това трябва да елиминираш Генд, а това съвсем не е лесна работа.
— Алтал вече се справи с него без особени трудности.
— И теб те бива, Арган, но не чак толкова, колкото Алтал.
— Това ще разберем след време, стари приятелю. Сега искам да знам — с мен ли си?
— Само до определен момент. Ако Генд разбере какво правиш, ще трябва да се оправяш сам.
— Не очаквах и да чуя друго от теб, стари приятелю. А сега нека да докладваме резултатите от нашата работа на Генд. Не искам задачата ни да му се стори лесна, не знам дали ме разбираш.
