расо. После отвори вратата до прозореца и зае позиция до входа на храма.
Арган и Коман стигнаха стълбите.
— Махай се оттам, ако ти е мил животът! — изкрещя Арган на Бейд.
— Какво искате? — попита подчертано официално Бейд.
— Това вече би следвало да си го разбрал, приятелче — иронично викна Арган. — Ще превземем храма. Махай се, докато все още можеш. От този момент единствената църква в Перквейн е църквата на червените раса.
Войнствено настроената тълпа започна да реве и да пристъпва напред.
— Сигурен ли си, че желаеш точно това, Арган? — попита Бейд.
— Той вече ми принадлежи. Магу е мой и ще управлявам Перквейн от храма.
Бейд се поклони и каза:
— Тук съм, за да служа. Храмът те очаква. — После направи крачка вдясно, за да даде път на натрапниците.
Арган и Коман започнаха да се изкачват по стълбите. Жреците с червени раса и тълпата ги последваха.
Бейд леко се извърна и даде знак на Елиар.
Младият арумец разтвори широко тежките врати на храма, направи крачка вляво и сведе почтително глава.
Арган и Коман направиха крачка назад. През отворените врати се виждаха бушуващи пламъци и се разнасяха жаловити стенания и писъци, които се чуха и на площадката пред храма. Ужасеното простолюдие се отдръпна.
— Няма ли да влезете? — обърна се Бейд към изпълнената с ужас тълпа.
— Това е само зрителна измама! — извика пискливо Арган. — Това е само илюзия!
— Ти си бил в Нагараш и друг път, братко Арган — каза Бейд. — Чудесно знаеш, че това, което виждаш, е реалност, а не илюзия.
През това време Елиар се разхождаше небрежно сред колоните от лявата част на вратата. Когато стигна до мястото, което Алтал бе белязал с боя върху мраморната плоча, погледна към прозореца и кимна.
— Започвай проповедта, Бейд! — нареди Алтал.
Бейд направи една крачка, застана между тълпата и двамата слуги на Генд и извиси глас.
— Наблюдавайте внимателно това откровение, деца мои! Очаква ви самият пъкъл, а демоните са вече сред вас!
После даде знак на Елиар и младежът дойде при него.
— Огледайте се, деца мои! — продължи Бейд. — Вижте истинските лица на хората с червените раса!
Елиар извади Ножа и го вдигна така, че да го види целият площад.
Арган и Коман нададоха ужасен вик и скриха лицата си с треперещи ръце.
Сред тълпата също се разнесоха викове и писъци. Облечените в червени раса слуги на Арган се загърчиха от неописуема болка, а човешките им лица започнаха да се разтапят като восък.
— Нима наистина са толкова грозни? — възкликна Алтал.
— В действителност са още по-отблъскващи, любов моя — отвърна му спокойно Двейя. — Това, което видя, е само повърхността на истинската им същност.
Създанията с червени раса бяха отвратителни. Кожата им бе люспеста и слузеста, а от устите им се подаваха остри зъби, от които се стичаше слюнка. Телата им бързо се подуха и достигнаха огромни размери.
— Не вярвайте на обещанията на Арган, чада мои! — закънтя гласът на Бейд. — Последвайте го, ако искате, или се присъединете към ордена на сивите раса. Ние ще ви напътствуваме и ще ви защитаваме от демоните на Нагараш и от тези, които се обявяват за ваши господари! Направете избора си, чада мои! Време е!
— Та това е екзарх Бейд! — извика изненадано един жрец със сиво расо, предрешен като обикновен гражданин. — Той е най-благочестивият човек на света!
— Слушайте го! — възкликна друг. — Сивите раса са нашите единствени приятели!
Думите на Бейд бързо се разпространиха из ужасената тълпа. Демоните, един по един, започнаха да изчезват.
Елиар тръгна към треперещата двойка, застанала пред вратата на храма, вдигнал Ножа пред себе си.
С отчаян писък Коман се обърна и се втурна през вратата на храма. Арган го последва.
И щом прекрачиха прага изчезнаха.
Ножът запя радостно — беше се върнал у дома си. По стените на храма разцъфнаха цветя, а пред олтара, където се намираше величествената мраморна статуя на богинята на плодовете, житото и възраждането, се появиха различни дарове — хляб, плодове и златна пшеница.
Алтал, все още до прозореца на Дома на края на света, промърмори:
— Та той всъщност си е обикновена сграда. Направена е от камъни, а не от стихове.
— Ще престанеш ли, Алтал? — прозвуча сърдито гласът на Двейя в главата му. Колкото и странно да бе, стори му се, че гласът й се разнася от статуята, скрита зад олтара.
— Все някой от двама ни не трябва да губи връзка с действителността, Еми — отвърна той.
— Именно това е действителността, любов моя. Престани да я опошляваш!
Лейта, с очи, изпълнени със сълзи, бе вперила поглед в прозореца.
— Помогни ми, татко! — извика тя. — Помогни ми, или ще умра!
— Няма да умреш, докато аз мога да дишам, дъще — увери той. — Отвори разума си, за да мога да ти помогна в изпълнението на тази тежка задача.
— Така е по-добре — промърмори Двейя с глас, нежен като хладен пролетен ветрец.
— Ако съм те разбрал добре, продължаваш да настояваш на своето, така ли? — насили се да й каже Алтал с хладен глас.
— По-добре е да те напътствувам в това, мили мой. За предпочитане е да те напътствуват, отколкото да те принуждават.
— Стори ми се, че усетих и заплаха в гласа ти, Есмералда — каза Алтал.
— Ще обсъдим това по-късно, Алтал. Сега дари нашата дъщеря с всичките си мисли и с цялата си любов. Тя много се нуждае от теб, защото й предстои ужасна задача.
Разумът на Алтал се сля с разума на неговата нежна и непокорна дъщеря и мислите им се превърнаха в едно цяло.
И Алтал сподели болката на дъщеря си. Върна се за миг към времето, когато Лейта за пръв път опозна пустотата, обграждаща всички останали хора. Пустота, която преди не бе познавала.
И най-сетне осъзна истината и разбра целия ужас на това, което трябваше да направи скъпата му дъщеря.
— Ела при мен, мило мое дете — рече той. — Ела, и аз ще те закрилям!
Потокът от мисли, с който го заля, бе изпълнен с благодарност и любов.
А после преплетените им мисли се стовариха върху Коман. Мисълта му се изпълни със звук, който не бе звук, тъй като мисълта на Коман никога не бе познавала тишината.
Лейта се доближи до слугата на Генд и той насочи лукавата си мисъл към нея, като забрави обърканите си мисли отвъд стените на храма.
Скърбящата Лейта внимателно затвори вратата зад хитрия Коман.
Изумен, той посегна с мисълта си и се опита да долови звука, който винаги го бе придружавал.
Този звук бе вече, уви, недостижим за него. Мисълта на Коман, сломена от ужаса на тишината, отскочи назад. Тогава той се вкопчи с нея в разума на Арган, макар винаги да бе презирал низвергнатия жрец.
Лейта, по чиито бузи се стичаха сълзи, изтласка напред нежния си разум и отворената врата между разума на Коман и разума на Арган също тихо се затвори.
Коман започна да вие, тъй като пустотата около него стана още по-голяма.
