Той се свлече на пода на светия храм на Богинята Двейя и бе обхванат от ужас и отчаяние при мисълта за тази, която бе започнала да затваря вратите, досега винаги отворени за него.
Душата на Алтал се изпълни с жалост.
— Моля те, мили татко, не ме презирай за тази жестокост! — прозвуча изпълнената с болка мисъл на Лейта. — Жестокостта не е мое дело, а необходимост!
И Алтал втвърди сърцето си и изчака Лейта да извърши последното нещо, предизвикано от необходимостта.
— Сбогом, клети братко! — проплака Лейта и едновременно нежно и решително освободи мислите си от слугата на Генд.
Върху разума на нещастния Коман, лежащ на излъскания под на храма, изведнъж се стовариха безкрайна пустота и вечна тишина. Писъкът, който издаде, бе изпълнен с абсолютно отчаяние, защото никога досега не се бе оказвал в такава самота. Той се сви като зародиш и гласът и разумът му угаснаха.
Треперещата от ужас Лейта се разплака. Алтал, без да се замисля, я обгърна с успокояващите си мисли, за да я опази от ужаса на това, което току-що бе сторила.
Русокосият Арган не разбираше какво става и това бе изписано на лицето му.
От олтара се разнесе гласът на Богинята Двейя, и този глас бе изпълнен със строгост.
— Арган, слуга на Генд, самото ти присъствие осквернява моя свят храм.
Това, което доскоро беше било мрамор, се бе превърнало в топла плът. Величествената Двейя се надвеси над Арган.
Той бе така объркан, че не можеше да помръдне.
Гласът на Богинята отново се разнесе из храма.
— Ти бе изхвърлен от църквата, Арган. Всички храмове станаха недостъпни за теб, защото си нечист. Сега ще трябва да почистя това свято и благочестиво място от твоята поквара.
Божествената Двейя разгледа отрепката, която продължаваше да трепери пред нея, присви устни и добави:
— Няма да е много трудно. Ти си само прах, отлъчен от църквата жрецо, а прахът се чисти лесно.
После вдигна ръка, сякаш повдигаше нещо незначително.
И русокосият Арган, слугата на Генд, се издигна и увисна във въздуха пред Богинята, която го бе съдила и го беше намерила за виновен. После постепенно се изпари и във въздуха останаха да висят само блестящи прашинки, запазили формата му.
— Ела при прозореца, Бейд — каза Алтал. — Той е твой. А може би ти и прозорецът сте едно цяло. Не съм съвсем сигурен, тъй като видението на Еми бе доста сложно.
Бейд, побледнял и треперещ, отиде при Алтал до прозореца и попита смирено:
— Какво трябва да направя, Божество?
— Просто отвори прозореца, Бейд — каза Двейя. — Храмът трябва да се проветри.
Бейд послушно отвори прозореца. Нахлу силен вятър и зафуча около раменете му.
Блестящите прашинки, в които се бе превърнал Арган, бяха пометени. От слугата на Генд остана само бледото ехо на неговия отчаян вик, което се смеси с Песента на Ножа.
Лицето на Двейя излъчваше задоволство.
— Сега храмът ми отново е чист и неопетнен — рече тя.
Песента на Ножа се разнесе с неописуема красота и благослови светото място.
СЕДМА ЧАСТ
Гер
Глава 41
Останал сам в кулата на Двейя, Алтал наблюдаваше началото и края на искрящия огън Господен отвъд края на света със смесица от разсеяност и изумление. Доколкото бе успял да разбере, огънят Господен не служеше за нищо полезно, но затова пък бе приятен за гледане. Наблюдаването на неговите игриви движения в северното небе бе разтоварващо, а в момента Алтал наистина се нуждаеше от разтоварване.
Лишено от червените раса на Арган, селското въстание се бе провалило. Бейд с изненадваща и неприсъща му бързина назначи своите жреци на важни длъжности. Склонността му да мъдрува болезнено и продължително над всяко решение бе започнала да отслабва и той започна да се справя грубо с всеки, който му противоречеше, сякаш бе по-младо копие на екзарх Емдал. В самото начало перквейнската аристокрация прие Бейд като свой закрилник, обаче той й помогна бързо да се отърси от това заблуждение и благородниците с удивление установиха, че жреците със сиви раса не могат да бъдат нито подкупени, нито сплашени.
Когато зимата започна да отстъпва мястото си на пролетта, перквейнските благородници започнаха да разбират, че последната дума има екзарх Бейд. Наближи време за сеитба и селяните дадоха ясно да се разбере, че нито едно зърно няма да докосне земята без разрешението на екзарх Бейд. Той пък не даваше признаци да има нагласа за даване на такова разрешение.
В южен Перквейн дойде пролетта и благородниците от този район започнаха да се тревожат все повече и повече, като виждаха как владенията им остават неизорани и незасети. Призивите им към екзарх Бейд да даде разрешение ставаха все по-изпълнени с паника.
Бейд отговори на тези призиви с някои „предложения“.
Когато ги чуха, благородниците се възмутиха.
Бейд не каза нищо и реши да ги изчака да размислят. Лейта духовито окачестви поведението му като „печелене на време по бейдски“.
Пролетта напредваше и „предложенията“ на Бейд прераснаха в „условия“. Един по един благородниците в южен Перквейн започнаха да капитулират. Подпомогнат от пролетта, Бейд измъкна отстъпка подир отстъпка от паникьосаните аристократи. Оттам потегли на север, като използуваше настъпващата пролет като боен кон и побеждаваше всичко, оказало се на пътя му. Някои от най-надменните благородници окачествиха условията на Бейд като „нагли“. На това Бейд отвръщаше с усмивка и имаше грижата тези благородници да се превърнат в назидателен пример за останалите. Скоро стана съвсем ясно, че когато екзарх Бейд казва „окончателно предложение“, то е именно окончателно. През тази година доста имения в централен Перквейн останаха незасети.
След няколко седмици Бейд престана да се опитва да обяснява своята способност да бъде на три или четири места едва ли не едновременно. В началото на лятото вече почти всички в Перквейн се отнасяха с боязън към „светия Бейд“. Благородниците не харесваха начина, по който той нарушаваше „естествения ред на нещата“, обаче внимаваха да не изразят видимо неодобрението си.
— Важното е да се свърши работа — каза Алтал на глас.
— Какво става, татко? Започнахме да си говорим сами, така ли? — попита Лейта от вратата до стълбището.
— Просто разсъждавам на глас — отвърна той.
— Не мислиш ли, че ако всички правят така, ще остана без работа? Да не забравя, Двейя каза, че е време за вечеря — каза Лейта кротко.
Алтал я погледна и попита:
— Все още ли те измъчва това, което стана в Магу?
— То трябваше да се направи — отвърна тя и вдигна рамене. — Просто не ми се искаше да го направя тъкмо аз.
— След време ще ти мине, Лейта — увери я Алтал.
— Сигурно. Обаче от това не се чувствувам по-добре точно сега — отвърна тя. — Хайде да слезем в столовата. Знаеш, че Двейя се сърди, когато закъсняваме.
— Знам — каза той и тръгна с нея по стълбището. — Бейд успя ли да си поспи? Изглеждаше съвсем измъчен, когато се върна тази сутрин от Магу.
— Почина си — отвърна тя. — Не знам дали е спал. Сега умът му е зает с много неща.
