— Така е. Рано или късно обаче ще трябва да се научи как да прехвърля правомощията си на други. Човек не може всичко да свърши сам.
— Все още не е успял да разбере това — отбеляза Лейта.
— Жалко, че го няма сержант Халор — каза Алтал. — Той щеше да му го обясни.
— Няма да споделя тази твоя мисъл пред Двейя, татко. Когато Халор си тръгна, тя му даде някои съвсем конкретни указания, свързани с майката на Елиар. Ако я помоля да го върне тук, това няма да й хареса.
— А пък аз се чудех защо той си тръгна така бързо.
— Вече знаеш защо. На твое място не бих се бъркала в тази работа.
— По този въпрос ще позволя да ме напътствуваш ти — каза той шеговито.
— Престани, моля те!
За вечеря Двейя бе приготвила печен бут. Както винаги, бе изключително вкусен. Доколкото Алтал бе успял да установи, в Дома нямаше кухня — очевидно Двейя не се нуждаеше от кухня.
Екзарх Бейд все още изглеждаше изтощен от събитията в Перквейн. Алтал обаче реши да не му дава съвети — Вейд трябваше да свикне сам да взима решения.
Гер излапа вечерята си набързо, както обикновено, и сега шаваше в стола си, но не ставаше от масата, тъй като бе чудесно запознат с въведеното от Двейя желязно правило никой да не става, докато всички не са приключили вечерята.
Алтал нямаше какво да прави, така че отмести чинията си и се порови в спомените си, като потърси в тях нещо, което да развлече Гер.
— Гер, разказвал ли съм ти случката с моето наметало с вълчи уши?
— Не си спомням. Интересна ли е?
— Всичките ми истории са интересни, Гер. Би трябвало досега да си разбрал това.
— Истинска случка ли е, или е една от приказките, които съчиняваш в движение? Предпочитам истинските случки, макар че и измислените ти истории си ги бива.
— Нима можеш да отличиш едните от другите, Гер? — попита Лейта. — Когато Алтал започне да разказва, думите му винаги те увличат.
— Разкажи, Алтал — помоли Гер.
— Всичко това се случи много, много отдавна — започна Алтал. — Това стана още преди да съм чул за Дома на края на света, за Книгите и за много други неща, които се случиха по-късно. Бях решил да огледам равнинните страни, за да се запозная с цивилизацията, и, което бе още по-важно, с богатите хора, живеещи в цивилизования свят. В онези времена проявявах голям интерес към богаташите.
— Да не би да говориш за онези времена, когато са те гонили кучета и си зарязал книжните пари?
— Точно за тях става дума. Както можеш да предположиш, не бях в особено добро настроение, когато напуснах цивилизования свят и се отправих за Хуле. Нито едно от начинанията ми в равнината не приключи така, както ми се беше искало, така че, меко казано, не бях в добро настроение.
Алтал погледна разсеяно останалите и забеляза, че не само Гер се е заслушал в думите му. Беше му приятно да установи, че не е изгубил умението си на разказвач.
— Както и да е, за да стигна до Хуле, трябваше да прекося Арум — продължи той. — Това не ме смущаваше, тъй като винаги се бях разбирал добре с арумците. Беше лято. Тъкмо се изкачвах по хълмовете на южен Арум, когато забелязах една крайпътна кръчма. Реших да се отбия в нея и да изпия една-две чаши хубава медовина — хората от равнините не знаеха как да приготвят медовина. Единственото, което пих там, бе вино, а то оставя кисел вкус. Виното ми се струваше почти толкова неприятно, колкото нещата, които бях преживял.
— Ще започнеш ли да говориш по същество, Алтал? — прекъсна го Двейя.
— Разказвам за мое собствено преживяване, Еми — отвърна той. — Ще го разкажа така, както трябва да се разкаже. Ти впрочем не си длъжна да ме слушаш.
— Добре, Алтал, продължавай — каза тя нетърпеливо.
— Добре, Еми — отвърна й любезно той. — Та, Гер, така или иначе в кръчмата се видях с един доста пийнал мъж, който започна да разказва за един племенен вожд, уж най-големия богаташ в Арум. В началото не му обърнах особено внимание, тъй като в Арум винаги се разпространяват слухове поне за четиридесет или петдесет такива богаташи.
— Вярно е, че в Арум често се говори на тази тема — потвърди Елиар.
— Признавам, че парите са доста интересна тема за разговор — каза Алтал. — В онзи момент обаче ме заинтересува повече наметалото от вълча кожа, което носеше този човек. В онези времена не бе нещо необичайно да видиш хора с дрехи, ушити от кожите на диви животни. Това конкретно наметало обаче бе доста странно. Този, който го бе ушил, бе оставил ушите на вълка и те стърчаха от качулката по доста забавен начин. Дори елегантен, ако щеш. Човекът с наметалото бе типичен арумски кръчмарски плъх: пиян, глупав и не особено чист. Човек като него определено не заслужаваше такава изящна дреха, така че реших да взема някои мерки.
— Досещам се какво си имал предвид — весело каза Гер.
— Не избързвай, Гер — смъмри го Алтал. — Та, както казах, човекът с наметалото и без това беше пийнал, така че го почерпих, за да се напие съвсем. Когато се стъмни, вече беше готов. Реших да приключим по-бързо, тъй че му предложих да излезем за малко на чист въздух. Той реши, че идеята ми е превъзходна, и излязохме от кръчмата. Навън пък се оказа, че той трудно се държи на краката си. Огледах се бързо, за да се уверя, че никой не ни наблюдава, ударих го един-два пъти по главата с дръжката на меча си и той падна.
Гер радостно се засмя.
— Това е наистина великолепна история, Алтал! Какво стана после?
— После се случи това, което хората от моя занаят наричат „прехвърляне на правото на собственост“. Първо смъкнах от него красивото си ново наметало, а после му прибрах и кесията. Вярно, че не бе особено тежка, но моята беше още по-лека. После проверих в какво състояние са обувките му. В никакъв случай не бяха нови, но моите пък бяха толкова протрити, че на слънчева светлина прозираха. След като прибрах новите си вещи, започнах да губя вкус към цивилизацията.
— И каква беше съдбата на това наметало? — попита Гер.
Алтал въздъхна тъжно.
— Наложи се да се откажа от него. Когато навлязох по-навътре в Арум, се сблъсках с нови хора, които ми разказаха същата история за споменатия племенен вожд.
— Нали още не си свършил? — попита оживено Гер. — Обичам истории като тази, които все не свършват.
— Повечето млади хора предпочитат именно такива истории — съгласи се Алтал. — А и мнозина, които не са чак толкова млади, също ги предпочитат. Някои истории имат начало, продължение и край. Други истории нямат край, защото са вечни.
— На мен ми харесват вторите — заяви Гер. — Какво стана след това?
— Как да ти кажа… Това, което стана после, може да се възприеме и като „съвпадение“. Но работата е там, че когато в нещо е замесена Еми, никога не може да се говори за съвпадения. Както се оказа, богатият племенен вожд, за когото ми бе разправял бившият собственик на наметалото, случайно беше вожд на рода на Алброн. Казваха му Гости Големия търбух и той бе собственик на мост, за чието ползуване се заплащаше. Въпросният мост беше нещо като златна мина. Поне така ми казаха посетителите на една малка крайпътна кръчма.
— Елиар, ти чувал ли си за този Гости? — попита Гер. — Щом някога е бил вожд на вашия род, би трябвало да са се запазили някакви спомени за него.
— Чувал съм, разбира се — отвърна Елиар. — Най-известната история, свързана с него, е тази, която сега разказва Алтал. Във всички наши предания Алтал е известен като разбойник. Разбира се, неговата версия може би няма да съвпадне с тази, която знам.
— Сега ще продължа — каза Алтал. — Та, където и да отидех в Арум, всички говореха само за несметните богатства на Гости. В кръчмата реших, че може би ще си струва да погостувам на този богат дебелак, за да проверя доколко са верни приказките за неговите богатства.
— Още тогава ли реши да го ограбиш? — попита с въодушевление Гер.
— Да. Реших, че ще го направя, ако ми се удаде възможност. Отидох в крепостта на Гости и със сладки
