проявяваше неудържимо желание да измие лицето му — обикновено когато той бе потънал в дълбок сън. Внезапно отваряше очи и осъзнаваше, че котката е обгърнала с лапички шията му, за да не му позволява да избяга, и облизва цялото му лице, от брадичката до челото, с грапавото си влажно езиче. Първите няколко пъти се опита да се отърси от нея, но още при първите му помръдвания тя помръдваше леко лапички и от тях се подаваха ноктите й. Той веднага схвана смисъла на този намек. Всъщност тези импровизирани измивания не му пречеха чак толкова и той се научи да ги изтърпява. Когато две същества създават общо домакинство, винаги се налагат някакви взаимни компромиси. Ако се изключеха няколко нейни лоши привички, Есмералда всъщност бе напълно поносима.
Макар вечната нощ, покриваща далечните северни земи, да бе заличила всякаква представа за понятието „ден“, Алтал бе убеден, че дневното им разписание по всяка вероятност повече или по-малко съвпада с часовете на изгревите и залезите в южните земи. Нямаше причини да мисли така, нито му бе възможно да провери истинността на предположенията си, но те му се струваха логични.
Неговите „дни“ преминаваха на масата. Пред него бе разтворена Книгата, а до нея бе клекнала Есмералда и го наблюдаваше. Разговорите им се свеждаха най-често до въпроси и отговори. Той попадаше на непознат символ и питаше: „Това какво значи?“, тя му отговаряше и той продължаваше да чете, докато не попаднеше на друг непознат символ. Пергаментовите листове в бялата кожена кутия не бяха подшити един към друг и Есмералда много се тревожеше, когато той объркваше подреждането им. „Стават съвсем безсмислени, когато ги разбъркаш“, неизменно му казваше сърдито в такива случаи.
— Много от тях и без това изглеждат безсмислени.
— Постави ги в реда, в който си бяха.
— Добре, добре, няма защо да махаш с опашка.
Тази негова реплика винаги предизвикваше шеговито скарване. Есмералда прилягаше на предните си лапи, присвиваше уши, повдигаше задната част на тялото си и започваше да маха с опашка. След това скачаше върху ръката му и я захапваше. Никога обаче не изваждаше ноктите си и макар и да ръмжеше сърдито, така и не го ухапа.
В такива случаи той реагираше, като със свободната си ръка старателно разрошваше козината й. Това очевидно не й бе приятно, тъй като после й отнемаше много време да се приведе в ред с помощта на езичето си.
Тъй като Есмералда бе котка, поне в момента, и имаше силно развито обоняние, настояваше Алтал да се къпе редовно, едва ли не непрестанно. До леглото им внезапно се появяваше огромна облицована с плочки вана с топла вода. Алтал, в началото с въздишка, ще не ще трябваше да стане и да започне да се съблича. По-късно установи, че му е по-лесно да се изкъпе, отколкото да спори с нея. След време кисненето в топла вода преди вечеря дори започна да му доставя удоволствие.
През тази зима в главата му се появи странна мисъл, предизвикана може би от непрестанния мрак. Все още не бе съвсем сигурен дали не е обезумял. Дали подобно на човека, който разговаряше с Бога, не бе пропуснал момента на смъртта си. Сега обаче допусна и друга възможност. Дали пък този момент не бе настъпил? Дали пък някъде в Хуле или в планините на Кагвер някой не се бе прокраднал зад него и не бе разцепил главата му с брадва? Ако бе станало много бързо, той въобще нямаше как да разбере тази работа и неговият призрак щеше да продължи пътя си. Тялото му може би лежеше някъде с разцепена глава, от която се стичаше мозък, а призракът му бе продължил пътя си към този Дом, без въобще да си даде сметка, че собственикът му е мъртъв. В такъв случай не Алтал се бе срещал с безумеца, който разговаряше с Господа, и не Алтал бе достигнал края на света и наблюдавал огъня на Бога. Всичко това го бе измислил неговият призрак. Този призрак бе стигнал до последното си местоназначение и сега щеше да остане заключен в тази стая с Есмералда и с Книгата за вечни времена. Ако тази теория бе правилна, той вече се бе оказал в отвъдния свят. А на всички е добре известно, че отвъдният свят е изпълнен с най-странни неща, така че няма никакъв смисъл да се удивляваш на стая, която е топла и добре осветена без помощта на огън, нито пък да започнеш да си казваш, че нещо е невъзможно, всеки път, когато станеш свидетел на странно явление. Работата бе ясна — той се бе озовал в собствения си задгробен живот.
Ако обобщеше всичко обаче, този задгробен живот не бе чак толкова лош. Не студуваше, бе добре нахранен и си имаше Есмералда за компания. Е, наистина нямаше да е зле от време на време да се появи медовината на Набжор или някоя от сестрите на момичето с палавите очи от неговото заведение, но с течение на времето тези неща започнаха да му се струват все по-маловажни. Алтал бе слушал някои доста ужасяващи неща за задгробния живот, обаче нямаше никакви признаци, че положението му ще се влоши. Реши, че трябва да свикне с мисълта, че е мъртъв. Изразът „да свикне да живее с тази мисъл“ за случая бе съвсем неподходящ. Единственото, което го измъчваше, бе абсолютната невъзможност да издири човека, който го бе убил. Тъй като сега бе нематериален призрак, нямаше да може да насече този мръсник на парчета. После обаче съобрази, че би могъл да се явява като привидение на неизвестния нападател и че това дори ще е по-добре, отколкото просто да го заколи.
Замисли се дали ще му е по силите да убеди Есмералда да се съгласи с този му замисъл. Можеше да й обещае, че след като изтормози убиеца си до смърт, ще се върне при нея в техния съвместен задгробен живот. Бе обаче почти сигурен, че тя няма да повярва на обещанията на призрака на човек, известен с безкрайните си лъжи. След като обмисли по-внимателно идеята си, реши да не я споделя със своята космата съжителка.
После обаче над покрива на света отново изгря слънцето и заедно с него изчезнаха и подозренията му, че е мъртъв. Продължителният мрак добре пасваше на разбиранията му за задгробен живот, обаче завръщането на слънцето го накара да повярва, че е жив.
Вече се справяше доста добре с Книгата, която започна да му се струва все по-интересна. Една мисъл обаче се загнезди в главата му и един пролетен следобед той сложи ръце върху Книгата и погледна Есмералда — тя лежеше на масата и се правеше, че спи.
— Кое е истинското му име? — попита Алтал.
Тя сънено отвори зелените си очи.
— Чие име?
— Името на този, който е написал Книгата. Никъде в нея не се казва открито кой е той.
— Той е Бог, Алтал.
— Да де, знам. Но кой именно бог? Всяка страна, която съм посещавал, си има собствен бог. Или собствени богове. И всичките си имат различни имена. Да не би да е Хердос, богът на народите на Векти и Плаканд? Или Апвос, богът на Екверо? Как всъщност се казва?
— Дейвос, естествено.
— Дейвос? Богът на медите?
— Разбира се.
— Есмералда, медите са най-глупавият народ на света.
— Това каква връзка има с името на Бог?
— Човек би могъл да очаква, че хората, които се кланят на истинския Бог, са по-свестни.
Тя въздъхна.
— Бог е само един, Алтал. Не успя ли да го разбереш досега? Народите на Векти и Плаканд го наричат Хердос, защото за тях най-важни са стадата им от говеда и овце. Народът на Екверо го нарича Апвос, защото поминъкът му е свързан най-вече с езерата. Колкото до медите, те са най-древният народ в тази част на света. Донесли са името на Бог със себе си още при идването си тук.
— Откъде са дошли?
— От юг, след като се научили да сеят пшеница и да отглеждат овце. След като поживели известно време в Медио, се разпръснали из другите места, а след време тамошните жители променили името на Бога.
Котката се протегна, прозина се и предложи:
— Нека вечеряме с риба.
— Риба ядохме снощи. И по-предната вечер.
— Какво от това? Аз много обичам риба. Ти не обичаш ли?
— Е, обичам. Малко ми поомръзна обаче, след като от три седмици ядем риба три пъти дневно.
— Тогава сам си приготви вечеря.
— Чудесно знаеш, че все още не ми е по силите да направя това.
