— В такъв случай, ще се задоволиш ли с това, което ще предложа аз?
— Пак ли риба? — попита той страдалчески.
— Прекрасна идея, Алтал! Как се радвам, че се сети!
В Книгата имаше много понятия, които Алтал не разбираше, така че с Есмералда прекарваха дълги вечери в разговори за тях. Голяма част от времето си посвещаваха на игри. Есмералда в крайна сметка беше котка, а котките са игриви. По време на игрите тя проявяваше престорена сериозност, която я правеше страшно очарователна. Котката запълни повечето празноти в неговия живот. Понякога по време на игрите правеше глупости и почти наподобяваше човешко същество. Алтал реши, че глупаци могат да бъдат само хората. Животните по правило изпитваха твърде голямо себеуважение, за да могат дори да допуснат, че могат да станат за смях.
Веднъж, когато се бе вглъбил в Книгата, с крайчеца на окото си забеляза леко движение и разбра, че котката се прокрадва към него. Когато не й обръщаше особено внимание, тя се развличаше, като му напомняше за съществуването си. Котката бавно се прокрадваше по полирания под, но той вече бе разбрал, че се е запътила към него, така че когато тя скочи, той се извърна и я улови във въздуха. Последва обичайната игра на сърдене, след което той я придърпа към себе си и я притисна до лицето си.
— Да знаеш само колко много те обичам, Еми!
Тя се отдръпна от лицето му.
— Еми? — изсъска. — ЕМИ!?!
— Това е присъщо на хората — опита се да й обясни. — Когато живеят дълго време заедно, си измислят гальовни имена.
— Пусни ме!
— Моля ти се, не се дръж глупаво.
— Еми!? Веднага ме пусни, инак ще ти издера ухото!
Той бе сигурен, че тя няма да го направи, но все пак я сложи на пода и я потупа по главата.
Тя се извърна, с прибрани уши и настръхнала козина, и изсъска.
— Еми, бива ли да се държиш така? — рече той с престорено удивление. — Направо съм изненадан от държането ти.
Котката го наруга и той вече се изненада истински.
— Май си ми сърдита, а?
Тя отново изсъска и той й отвърна със смях:
— Еми, Еми, Еми. — Каза го гальовно.
— Какво има, Алти, Алти, Алти? — отвърна тя презрително.
— Алти ли?
— Да, Алти! — каза котката, качи се на леглото и замълча.
Тази вечер той остана без вечеря, но и с чувството на победител. Вече бе разбрал как трябва да реагира спрямо котката, когато тя започне да се държи надменно. Щеше да е достатъчно да каже „Еми“, за да я накара да промени високомерното си изражение и да предизвика гнева й. Реши, че този похват може да му е от полза в бъдеще.
На другия ден сключиха примирие и животът се върна в нормалното си русло. Вечерта тя му устрои банкет. Стана му ясно, че по този начин му предлага да се помирят, така че не пропусна да похвали всичките поднесени ястия.
След като си легнаха, тя дълго близа лицето му. Накрая измърка:
— Ти вчера сериозен ли беше, когато ми каза това нещо?
— Кое нещо имаш предвид?
Котката присви уши.
— Каза, че ме обичаш. Сериозно ли го каза?
— А, това ли имаш предвид? Разбира се, че го казах сериозно. Въобще не беше необходимо да ме питаш.
— Не ме ли лъжеш?
— Нима смяташ, че съм способен на такова нещо?
— Разбира се, че си способен. Ти си най-големият лъжец на света.
— Благодаря ти за тези думи, мила.
— Не ме ядосвай, Алтал — предупреди го тя. — В момента съм обхванала главата ти с четирите си лапи, така че се дръж добре с мен. Освен ако не желаеш лицето ти да се окаже на гърба ти.
— Ще се държа добре — обеща той.
— В такъв случай повтори го.
— Какво да повторя, мила?
— Знаеш какво.
— Добре, малко мое котенце, много те обичам. След тези думи чувствуваш ли се по-добре?
Тя отри лице в неговото и започна да мърка.
Сезоните отново започнаха да се редуват. Тук, на края на света, лятото бе кратко, а зимата — дълга. След като се смениха няколко пъти, миналото на Алтал започна да избледнява в паметта му. Дните му, посветени на борбата с Книгата, минаваха незабелязано. Започна да прекарва все по-голяма част от времето си, вперил поглед в сияещия купол, докато размишляваше над странните неща, които бе научил от Книгата.
— Какъв ти е проблемът? — запита веднъж раздразнено Есмералда, когато видя, че Алтал, макар да бе седнал на масата, дори не поглежда към Книгата. — Дори не си правиш труда да се престориш, че четеш.
Алтал положи ръка върху Книгата.
— Опитам се да осмисля нещо, което не разбирам.
— В такъв случай попитай мен — отвърна му тя с изпълнен с примирение глас. — Това не значи, че непременно ще ме разбереш, но все пак ще се опитам да ти го обясня.
— Знаеш ли, че можеш да бъдеш много язвителна?
— Разбира се, че знам. Правя го нарочно. Но ти въпреки това продължаваш да ме обичаш, нали?
— Предполагам, че да.
— Само предполагаш, така ли?
Той се засмя.
— Успях да те разсъня, нали?
Тя присви уши и изсъска.
— Дръж се добре — каза й той и я почеса зад ушите. После отново погледна смущаващия го текст. — Ако съм разбрал добре, тук е казано, че всички неща, създадени от Дейвос, имат еднаква ценност в неговите очи. Това означава ли, че за него един човек не е по-ценен от, да кажем, някоя песъчинка или буболечка?
— Не съвсем — отвърна котката. — Означава, че Дейвос не се замисля върху отделните части на това, което е сътворил. За него важно е цялото. Човек играе твърде малка роля в цялото творение и всъщност не се задържа тук за дълго време. Ражда се, живее и умира. Всичко това става за толкова кратко време, че планините и звездите въобще не забелязват неговото появяване.
— Много мрачна мисъл. Какво излиза — че ние не означаваме нищо? Че Дейвос няма да забележи отсъствието ни дори и след смъртта на последния от нас, така ли?
— Вероятно ще го забележи. Имало е и други живи същества, които днес не съществуват, но Дейвос ги помни.
— Защо в такъв случай е позволил да измрат?
— Защото са извършили всичко, за което са били предназначени. Заради това Дейвос им е позволил да изчезнат. Освен това, ако всичко, съществувало някога на този свят, продължаваше да съществува и днес, нямаше да има място за новите създания.
— Излиза, че това рано или късно ще се случи и с хората, така ли?
— Това не е съвсем сигурно, Алтал. Другите създания приемат света такъв, какъвто е, докато човекът го променя.
— А Дейвос напътствува ли ни, когато го променяме?
