отдавна. Порови се из паметта си и се опита да се сети колко години бе прекарал тук, в Дома. Поради някаква неизвестна причина не успя да го направи.
— Откога съм тук, Еми? — попита другарката си.
— От доста време. Защо питаш?
— Просто от любопитство. Вече не мога да си спомня времената, когато не бях тук.
— В този Дом времето не означава нищо, приятелю. Ти си тук, за да се учиш, а някои от нещата, написани в Книгата, са много трудни. На твоя разум му потрябва много време, за да ги разбере. Когато се сблъсквахме с такива неща, обикновено карах очите ти да заспиват, докато разумът ти оставаше буден. Така бе по-спокойно. Ти спореше с Книгата, не с мен.
— Не знам дали съм те разбрал добре. Да не би да искаш да кажеш, че е имало случаи, когато съм спал седмица или повече?
Тя му отвърна с надменния поглед, който винаги го дразнеше.
— Месец? — попита той с колебание.
— Повече — каза тя.
— Да не би да си ме приспивала за цели години? — почти изкрещя той.
— Спането ти се отразява добре, мили. Най-хубавото е, че не хъркаш.
— За колко време си ме приспивала, Еми? Колко време съм изкарал с теб?
— Достатъчно, за да се опознаем добре.
След това продължи с една от добре познатите му страдалчески въздишки.
— Алтал, време е да се научиш да се вслушваш в това, което ти говоря. В този Дом ти задели немалко време, за да се научиш как да четеш Книгата. Истински много време обаче ти отне усвояването на умението да я разбираш. Все още не си приключил това, но краят му вече се вижда.
— Това какво означава? Че съм много стар ли? — Алтал хвана кичур от косата си и го премести пред очите си, за да го види. — Не може да съм чак толкова стар! Косата ми дори не е побеляла.
— Защо пък трябва да е побеляла?
— Не знам. Просто знам, че когато човек остарее, косата му побелява.
— Е, Алтал, работата е там, че не си остарял. В този Дом нищо не се променя. Ти си на същата възраст, на която бе в деня, когато дойде тук.
— А ти? И ти ли си на същата възраст?
— Не го ли казах току-що?
— Ако си спомням добре, веднъж ми каза, че не винаги си била тук.
— Така е. Преди много време бях другаде, но после дойдох тук, за да те посрещна.
Тя хвърли поглед през рамо към планинските върхове, които се виждаха от южния прозорец и каза:
— Когато дойдох тук, тези планини още ги нямаше.
— Аз пък си мислех, че планините са вечни.
— Нищо не е вечно, Алтал. С изключение на мен, разбира се.
— Светът ще да е бил много различен в дните преди да се появят тези планини — каза той. — Къде са живели хората тогава?
— Никъде. Тогава нямаше хора. Имаше други създания, но те измряха. Бяха изпълнили предназначението си и Дейвос им позволи да изчезнат. Обаче все още му липсват.
— Открай време говориш за Дейвос така, сякаш го познаваш лично.
— Вярно е, с него се познаваме много добре.
— Как се обръщаш към него, когато разговаряте? „Дейвос“ ли му казваш?
— Понякога. Когато обаче искам да привлека вниманието му, му казвам „братко“.
— Да не би да си сестра на Бога? — удиви се Алтал.
— В известен смисъл — да.
— Не смятам, че имам желание да те разпитвам повече по този въпрос, Еми. Да се върнем към това, за което говорехме. Колко време съм изкарал тук? Назови ми някакво число.
— Миналата седмица се навършиха две хиляди четиристотин шестдесет и седем години.
— Просто си измисляш, нали?
— Не. Защо да го правя?
Той преглътна.
— Излиза, че някои от тези дремки са били доста по-продължителни, отколкото си мислех. В такъв случай не съм ли най-старият човек на света?
— Не съвсем. Един мъж, казва се Генд, е доста по-стар от теб.
— Генд? Не ми се стори да е толкова стар.
Зелените й очи се разшириха.
— Ти познаваш Генд, така ли?
— Разбира се, че го познавам. Именно той ме нае да дойда тук и да открадна Книгата.
— Защо не ми каза? — почти изкрещя тя.
— Сигурно съм ти го казал.
— Не си. Работата е там, че не ми го каза. Глупак! Пропуснал си да ми кажеш това през последните две хилядолетия и половина!
— Еми, успокой се. Няма да стигнем доникъде, ако не се отърсиш от тази истерия.
После я изгледа спокойно и продължително.
— Струва ми се, че вече е време да ми обясниш какво точно става тук, Еми. И много те моля да не отклоняваш въпроса ми с обяснението, че няма да те разбера или че още не съм готов да осмисля някои неща. Искам да знам какво става тук и защо е толкова важно.
— Не разполагаме с време за такива обяснения.
Той се отпусна на пейката.
— В такъв случай ще трябва да го намерим, малко мое котенце. От доста време се отнасяш с мен като с домашно животинче. Не знам дали си забелязала, но нямам опашка. А и да имах, нямаше да я размахвам всеки път, когато ми щракнеш с пръсти. Не си успяла да ме опитомиш напълно, Еми. Заявявам ти съвсем ясно, че няма да правя нищо повече, докато не ми обясниш какво точно става тук.
Погледът й се изпълни с хлад.
— Какво точно искаш да знаеш?
Гласът й бе почти недружелюбен.
Той сложи ръка върху Книгата.
— Не знам. Защо не започнеш от самото начало? После ще продължим по-нататък.
Тя не откъсна поглед от него.
— Нека си спестим големите и страшни тайни, Еми. Започвай да говориш. Ако нещата са наистина толкова сериозни, за каквито ги намираш, бъди сериозна и ти.
— Всъщност може би вече си в състояние да разбереш какво става — съгласи се тя. — Какво знаеш за Дейва?
— Това, което е написано в Книгата. Преди да дойда тук въобще не бях чувал за него. Предполагам, че е много сърдит на Дейвос. Той, от своя страна, изглежда, съжалява, че Дейва изпитва такива чувства към него, обаче е решил да продължава да върши това, с което се е заел, независимо дали то се харесва на Дейва, или не. Вероятно понеже се чувствува длъжен да го направи.
— Това е едно доста свежо тълкувание — каза тя и известно време се замисли над чутото. — Замисля ли се, откривам в него доста истина. Ти всъщност даваш ново определение на схващането за зло. Според теб злото е просто несъгласие относно състоянието на нещата. Дейвос смята, че трябва да бъдат едни, а според Дейва трябва да бъдат други.
— Струва ми се, че преди малко казах точно това. Спречкването между тях е било предизвикано именно във връзка с направата на съществуващите неща, нали?
— Думите ти биха могли да се приемат и като опростенчество, обаче са доста близо до истината. Дейвос създава неща, защото трябва да ги създаде. По-рано светът и небето не бяха завършени. Дейвос разбра това, но Дейва не се съгласи с него. Когато Дейвос сътворява неща, за да придаде на небето и света завършен вид, той ги променя. Дейва смята, че това е нарушение на естествения ред на нещата. Той не иска те да се променят.
