— Да, Ножа.
— Кой нож? Този, с който ще убия Генд ли?
— Ще престанеш ли?
— Нали това е смисълът на цялата работа? Генд пречи на делата на Дейвос и заради това аз ще трябва да освободя света от него. Това занимание не ми е съвсем непознато, Еми. Правил съм го и преди. Аз съм преди всичко крадец, но извършвам и убийства, стига да са добре заплатени. Предположих, че точно това имаш предвид.
— Съвсем определено не!
— Решението е съвсем просто, Еми, и дори няма да ти се наложи да изцапаш малките си лапички. Ще отидем в Арум и ще приберем ножа. След това ще отидем в Некверос и аз ще прережа гърлото на Генд с него.
— Ножът няма такава функция, Алтал. Върху неговото острие е написано нещо. Има някои хора, които ще ни бъдат потребни. Ще можем да разберем кои са благодарение на това, че ще им е по силите да прочетат текста.
— Това не ти ли се струва малко странно? Защо по-добре не се свържеш с брат си и не го попиташ кои са тези хора? Той ще ти каже, и след това ще ги издирим.
— Не се действува така, Алтал. Обстановката се променя. Ако събитията се развият по един начин, ще ни трябват едни хора. Развият ли се по друг начин, ще са ни необходими други. Именно обстоятелствата ще определят кои точно хора ще ни бъдат необходими.
— Това какво означава? Че текстът върху острието на ножа ще се променя според обстоятелствата?
— Не, текстът няма да се промени, приятелю. Ще се промени прочитът му.
— Почакай малко. Нима текстът не се възприема по един и същ начин от всички?
— Разбира се, че не. Всеки, който прочете какъвто и да било текст, го разбира по свой начин. Когато ти погледнеш текста върху острието, ще съзреш определена дума. Други хора ще видят други думи. Трети въобще няма да съзрат думи — ще приемат знаците само като украса. Хората, които са ни нужни, ще видят дадена дума и ще я произнесат на глас.
— Откъде ще можем да разберем, че са я прочели правилно?
— Ще разберем, приятелю. Повярвай ми, ще разберем.
Зимата продължи още месец и нещо, след което една нощ от югозапад повя топъл вятър и веднага започна да стопява снега. Алтал, застанал пред южния прозорец, гледаше мътните кафяви поточета, които се стичаха от склоновете на кагверските планини.
— Ти ли направи това, Еми?
— Кое?
— Ти ли докара вятъра, който разтапя снега?
— Аз не се занимавам с климата, Алтал. На Дейвос не му е приятно, когато правим това.
— Ако не му кажем, може и да не забележи. И без това вече прибягваме до хитрости. С какво ще ни навреди още една малка лъжа? Може би си заслужава да поработим в тази насока. Ти ще ме учиш как да използувам Книгата, а пък аз ще те науча как да лъжеш, мамиш и крадеш.
И се ухили.
— Това съвсем не е смешно, Алтал! — отвърна тя възмутено.
— На мен ми беше приятно да го правя. Искаш ли да се обзаложим кой от нас пръв ще поквари другия?
— Не.
— Покварата е много забавно нещо, Еми. Сигурна ли си, че не искаш да я опознаеш?
— Престани!
— Добре, Еми. Помисли си все пак по въпроса и ако размислиш, кажи ми го.
През следващата седмица и двамата не бяха в особено добро настроение, тъй като им се наложи да изчакат отслабването на пролетното пълноводие. След като планинските потоци се прибраха в руслата си, двамата започнаха да се подготвят за път.
Той облече наметалото си и се огледа. После каза:
— Готов съм. Струва ми се, че това място ще ми липсва. Преди това не бях имал постоянен дом. Допускаш ли, че някой ден ще се върнем тук?
— Струва ми се, че да. Ще тръгваме ли?
Той я вдигна и разтвори качулката на наметалото си.
— Имаш ли нещо против да пътуваш там, Еми? След като излезем, ще е добре и двете ми ръце да са свободни.
— Добре — чу гласа й в главата си. Тя се покатери на рамото му и се настани в качулката. — Удобно е.
— Ще могат ли други хора да те видят, когато излезем?
— Ако желаем това — да. Ако не го желаем, няма да ме видят.
Той огледа извитата стена и видя, че Еми е върнала вратата на мястото й.
— Имаш ли въпроси? — попита тя.
Той усети разочарование в безмълвно произнесените думи.
— Ах, Еми, прощавай, как щях да пропусна!
Направи крачка назад и се престори, че е удивен.
— Изумително! — възкликна. — Някой е пробил дупка в стената! Дори я е запушил с врата! Представяш ли си!
В отговор тя изсъска в ухото му.
Той се засмя, отвори вратата и започна да слиза по стълбището.
— Не забравяй да загасиш лампата — каза й, докато слизаха.
На подвижния мост си спомни още нещо.
— Еми, когато ти кажа нещо, което според теб е маловажно, винаги се сърдиш. Има една работа, която искам да споделя с теб. Още когато идвах насам, някакво животно ме преследваше. Така и не го видях, но през цялото време го чувах.
— Какъв звук издаваше?
— Виеше, но не като вълк. През цялото време слушах воя му.
— Отчаяние ли изразяваше? Наподобяваше ли вика на човек, падащ от скала?
— Донякъде. Но воят определено не беше човешки.
— Да, и аз не вярвам да е бил човешки.
— Според теб дали не е трябвало да се скрия някъде и да го изчакам да се появи, за да го видя как изглежда?
— Едва ли е щяло да ти бъде приятно да видиш това същество. Според мен е някакво създание, на което Генд е наредил да те следи. Искал е да е сигурен, че си се отправил към мястото, където те е изпратил.
— През някой от близките дни ще си поговорим с Генд и по този въпрос. Дали това създание продължава да ни чака от другия край на моста?
— Напълно е възможно. Едва ли обаче бихме могли да му направим нещо.
— Мога да го убия.
— Не можеш. То е призрак. Убийството винаги ли е първият ти отговор на всеки проблем?
— Не на всеки. Мога обаче да убивам разни същества, включително и хора. При това не се просълзявам. Това е част от професията ми. Ако си върша работата добре, не ми се налага да убивам никого. Ако обаче нещата не се получат както трябва, как да ти кажа…
— Алтал, ти си ужасен човек.
— Знам. Нали затова ме нае?
— Аз да съм те наемала?
— Ти искаш нещо да се направи и искаш да го направя аз. Някой от тези дни ще трябва да си поговорим за възнаграждението ми.
