— За възнаграждение ли?
— Аз не работя безвъзмездно, Еми. Това би било непрофесионално.
Алтал продължи по моста, стиснал копието си.
— Предполагам, че ще поискаш злато — рече тя насмешливо.
— Може и злато, не ще и дума. Все пак бих предпочел да ми се заплати с любов. Тя не може да се преброи и вероятно поради това е по-ценна от златото.
— Объркваш ме, Алтал.
— Такава беше целта ми.
— Да не си решил да ме дразниш?
— Аз да те дразня? Аз да си позволя подобно нещо спрямо теб?
Стигнаха края на моста и Алтал спря. Вслуша се внимателно с надеждата да чуе воя на пратеника на Генд, но гората и планината бяха безмълвни.
— Сигурно му е омръзнало да ни чака — каза накрая.
— Може би си прав. — Гласът й издаваше известно съмнение.
Той се извърна, за да погледне за последен път Дома, но него вече го нямаше.
— Ти ли направи това? — попита Алтал.
— Не. Той сам се грижи за себе си. Когато ти се появи тук, успя да го видиш, защото именно това се очакваше от теб. Не бе предвидено други очи да могат да го виждат, затова и остана невидим за тях — каза тя. — Време е да тръгваме за Арум, приятелю.
След тези думи се намести удобно в качулката на наметалото му и заспа.
През този ден изминаха около двадесет и пет километра, като вървяха по ръба на пропастта, която Алтал все още продължаваше да възприема като край на света, макар на север от нея вече да стърчаха върховете на ледници. Наближи вечерта и двамата се подслониха в горичка хилави дръвчета. Алтал накладе огън, а Еми му съобщи думите, които ги снабдиха с хляб и печено пиле.
— Не е зле — рече тя, като отхапа късче пилешко месо. — Не е ли все пак малко по-препечено, отколкото трябва?
— Досега не съм се произнасял критично за твоите ястия, Еми.
— Не те критикувах, просто изказах предположение.
Той се облегна на едно дърво и опъна крака към огъня.
— Има нещо, което бих искал да споделя с теб, Еми — каза след известно колебание. — Непосредствено преди Генд да ми възложи кражбата на Книгата, късметът ми съвсем ме бе напуснал. Може би сега вече всичко е наред, обаче тогава нищо не се получи така, както го бях замислил.
— Да, знам. Ако питаш мен, поставянето на книжни пари в касата на Друигор не бе лишено от хумор, не си ли съгласен?
Той я погледна.
— Това ти ли го направи? Ти ли си причината за този мой лош късмет?
— Естествено. Ако късметът ти не се бе отвърнал от теб, ти въобще нямаше да се замислиш върху предложението на Генд. Не съм ли права?
— Добре, а преди това да стане, твое дело ли беше добрият късмет, с който бях известен?
— Естествено, че бе мое дело. Ако дотогава не ти беше вървяло, как щеше да разбереш после, че късметът ти е обърнал гръб?
— Еми, да не би да си богиня на съдбата?
— Това го върша между другото, приятелю. Всички ние си играем с късмета на някои хора. Това е начин да ги накараме да бъдат сговорчиви.
— Значи дълги години съм те боготворял.
— Знам, и това ми бе много приятно.
— Почакай малко — възрази той. — Ако съм запомнил добре, ти ми каза, че не ти е било известно, че именно Генд ми възложи да открадна книгата. След като през цялото време си била кацнала на рамото ми и си се забавлявала с моя късмет, как можеше това да не ти е известно?
— Алтал, не съм била чак толкова близо до теб. Знаех, че някой ще ти възложи да откраднеш Книгата, но не ми бе известно, че това ще е самият Генд. Предполагах, че той ще се опита да ти възложи това чрез някой от подчинените си. Арган или Хном например. Сигурна съм, че нямаше да изпрати Пехал.
— Кои са те?
— Те са слугите на Генд. Сигурна съм, че ще се запознаеш с тях преди всичко това да приключи.
— Знаеш ли, че в Екверо ти насмалко не ме уби? Някои от стрелите прелетяха съвсем близо до мен, когато бягах през градината на Квесо.
— Но не те улучиха, нали? Приятелю, нямаше да позволя да ти се случи нищо лошо.
— А книжните пари са твоя измислица, нали? Човек трудно би повярвал, че хартията може да струва нещо.
— Тази идея съществува доста отдавна. Хората, занимаващи се с покупки и продажби, си разменят малки бележки. Тези бележки всъщност са обещания за бъдещо плащане и не са толкова тежки и неудобни като златото. Идеята я осъществиха жителите на Магу.
— Ти ли накара Гости Големия търбух да ме излъже за съдържанието на касата си?
— Не. Това вероятно е дело на Генд. Той имаше не по-малко основания от мен да се лишиш от късмета си.
— Виждам, че нямам причини да се чудя защо тогава въобще не ми провървя. И двете воюващи страни са имали интерес да се лиша от късмета си.
— Не ти ли е приятно, че си бил предмет на такова голямо внимание?
— Да смятам ли, че отново съм се сдобил с късмет?
— Разбира се, Алтал. Отсега нататък твоят късмет съм аз и ще те обичам безкрайно. Разбира се, докато правиш точно това, което ти казвам.
И погали бузата му с топлата си лапичка.
След няколко дни достигнаха изсъхналото дърво.
— Още ли е тук? — учуди се Алтал.
— Да, приятелю. Използуваме го като ориентир.
На това място завиха на юг и около седмица вървяха през Кагвер. В един късен следобед видяха бедно селце, сгушило се в съседната долина.
— Какво ще кажеш, Еми? — попита Алтал. — Дали не си заслужава да се отбием там и да си поговорим с местните хора? От доста време съм изгубил допир със света, така че може би не би било зле да проверя какво става в него.
— Нека не оставяме спомени за нашето преминаване, приятелю. Генд има очи и уши навсякъде.
— Права си — съгласи се той. — Нека в такъв случай преспим тук. Утре преди изгрев ще заобиколим селцето.
— Алтал, не ми се спи.
— Оставаше и да ти се спи. Ти и без това спиш по цял ден. Аз обаче през това време вървя и сега съм уморен.
— Добре, добре. Дай в такъв случай малко почивка на клетите си малки крачета.
Алтал в действителност не бе чак толкова уморен. В селото обаче имаше нещо, което веднага привлече вниманието му — в южната част имаше заградено място, където се разхождаха коне, а на самата ограда бяха закачени няколко седла. До Арум оставаше още много път, който с езда можеше да се измине по-лесно и по-удобно, отколкото пешком.
Реши да не занимава Еми с плана си. Можеше да открадне кон, без да се нуждае от ничия помощ. Или коментар.
Погрижи се за вечерята и след като се нахраниха, се сгушиха под наметалото му и се унесоха в сън.
— Какво си решил? — попита го безмълвно заспиващата Еми, след като разбра, че е решил да тръгне отново на път малко след полунощ.
— Реших, че ще е разумно да станем рано и да заобиколим селото преди жителите му да са се събудили. Пътуването през нощта е най-добрият начин да не бъдеш забелязан.
