въпросът за наследяването на титлата му остана открит.
— И ще я наследите вие? Поздравявам ви, господин Алтал — каза Алброн.
— Нещата, уви, не са така прости, ваше височество — каза мрачно Алтал. — Имам още един братовчед, син на по-малкия брат на баща ми. С него се родихме в едно и също лято. В Ансу не разполагаме с надежден календар, така че не се знае кой от двама ни е по-възрастен.
— Заради такива неясноти избухват войни.
— Моят чичо аркхайнът също знае това, ваше височество. Заради това ни извика заедно с братовчед ми в своя замък и ни нареди съвсем недвусмислено да престанем да набираме войски и да сключваме съюзи. После ни разказа една история. Преди много години един от нашите прадеди притежавал много красива кама. По време на една от многото малки войни, които редовно избухват в Ансу, бил убит. След залез-слънце разбойниците, които се навъртат като лешояди около полесражението, отишли на бойното поле, за да ограбят труповете.
— Да, така е — съгласи се мрачно Алброн.
— Сигурен съм, че и вие сте били свидетел на подобни неща. Както и да е, един от тези мерзавци откраднал камата на нашия прапрапрадядо. Не била украсена със скъпоценни камъни, но била така изящно изработена, че мръсникът решил, че си заслужава да бъде открадната и продадена. Чичо ми каза и на двама ни, че ни предлага състезание. Щял да завещае титлата си на този от нас, който успее да открие камата и му я занесе.
Алтал въздъхна театрално и продължи.
— Оттогава посветих всичките си дни на това търсене. Просто няма да ми повярвате колко интересен може да е животът, когато с едно око търсите древен предмет, а с другото следите да не ви открият убийци.
— Убийци ли?
— Братовчед ми е доста ленив човек, ваше височество. Мисълта, че трябва да си губи времето да обикаля света в търсене на едно древно оръжие, определено не му се нрави. Очевидно е решил, че би му било много по-лесно да организира убийството ми, отколкото да се състезава с мен. Както и да е, преди време попаднах на човек, който ми разказа, че някога посетил вашата оръжейна. Беше почти сигурен, че е виждал там нож като този, който му описах.
Алтал погледна вожда. Очакваше историята, която току-що бе съчинил, да разпали неговото въображение. С удоволствие констатира, че не е сгрешил.
Княз Алброн се изправи и предложи:
— Нека се разходим до оръжейната, аркхайн Алтал.
— Все още не съм аркхайн, ваше височество — поправи го Алтал.
— Ще станете аркхайн, стига тази кама да е в оръжейната ми, господин Алтал. Вие сте човек с изящна реч и чувство за хумор, а това са качества на благородник. Колкото до вашия братовчед, той е жалък слуга. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да наследите титлата на чичо си.
Алтал направи дълбок поклон.
— Вие ми оказвате голяма чест, ваше височество.
— Малко не преигра ли? — попита гласът на Еми.
— Познавам жителите на Арум, Еми, така че знам какво точно трябва да им разказвам. Всъщност историята, която съчиних, много си я бива. Съдържа всичко: опасност от гражданска война, герой, злодей, плюс изпълнена с опасности битка. Какво повече й трябва на една приказка, за да бъде красива?
— Може би една капчица истина нямаше да й навреди.
— Не обичам да развалям красивите приказки с истини, Еми. Не смяташ ли, че по такъв начин бих изневерил на творческата си същност?
— Боже мой! — въздъхна тя.
— Довери ми се, малко котенце. Смятай, че ножът е вече в ръцете ми. Даже няма да ми се наложи да давам пари за него. Алброн направо ще ми го подари, че и дори ще ме благослови, отгоре на това.
Оръжейната на Алброн представляваше стая с каменни стени в дъното на замъка. Бе пълна с какви ли не мечове, брадви, пики, шлемове, ками и ризници.
— Това е моят оръжейник Ройд — каза Алброн на Алтал, като му представи набит мъж с фустанела и набола червена брада. — Опишете му ножа, който търсите.
— Дълъг е около половин метър, уважаеми оръжейнико — започна да обяснява Алтал на червенобрадия мъж. — Има и много странна форма, наподобява лавров лист. Върху острието му има рисунка. Доколкото успях да разбера, всъщност тя представлява надпис на древен език, който никой вече не разбира.
Ройд се почеса по главата.
— Аха! — рече след малко. — Сещам се. Значи, става дума за оня нож. Много красив, наистина, обаче прекалено елегантен за моя вкус. Самият аз предпочитам оръжия с по-делови вид.
— Значи е тук, така ли?
— Ами, доскоро беше тук. Младият Елиар, преди да тръгне на война в Треборея, се отби при мен. Хареса този нож и му го дадох.
Алтал погледна озадачено Алброн.
— Нима сте се скарали с някого в Треборея, ваше височество?
— Съвсем не. Става дума за сделка. Още от древни времена жителите на равнината постоянно се опитват да образуват съюзи с князете на Арум. Съюзи, при които ние си проливахме кръвта, докато печалбите оставаха за тях. Преди около петдесет години всички князе на Арум провели събор, на който решили да не сключват повече такива съюзи с жителите на равнината. Взело се решение, ако те наистина се нуждаят от войници, да си плащат за тях.
— Да си плащат?
— Това ни устройва, господин Алтал. По време на тези войни не се съюзяваме с никого, така че няма опасност да бъдем измамени при делбата на плячката. Отношенията ни с жителите на равнината вече са поставени на делова основа. Ако им трябват войници, трябва да си платят за тях, и то предварително. При това не приемаме ценни книжа или книжни пари. Плащат в злато, и то преди нашите мъже да тръгнат на война.
— Те как приемат това ваше решение?
— Доколкото разбрах, отначало надали възмутен писък до небесата. Князете на Арум обаче проявили твърдост, така че жителите на равнината или си плащат, или сами си водят войните.
Алброн се почеса замислено по брадичката.
— Жителите на Арум сме войнствени. Имало е времена, когато война между отделните родове е могла да избухне по най-незначителни поводи. Това обаче отдавна е приключило. От близо четиридесет години в Арум не са се водили войни.
Алтал се усмихна.
— Съвсем правилно. Защо трябва да подпалваш дома на съседа си за удоволствие, когато можеш да подпалиш Перквейн и Треборея срещу заплащане? Кой треборейски град ползува в момента услугите на младия Елиар?
— Ройд, не беше ли Кантон? — попита Алброн. — Не мога да ги запомня всичките. Понякога наши хора участвуват едновременно в няколко войни.
— Да, господарю — отвърна Ройд. — Тъй като на младия Елиар това му е за пръв път, ти го изпрати на една по-лека война, за да набере опит. Войната между Кантон и Остос се води от десет века и никой отдавна не я приема сериозно.
— В такъв случай очевидно ще трябва да отида в Кантон — рече Алтал. — Всъщност това ще ми дойде добре.
— Така ли? Защо? — попита Алброн.
— Треборея е равнинна страна без гори. Не искам да ви обиждам, ваше височество, но в Арум има прекалено много дървета за моя вкус.
— Не обичате ли дърветата?
— Не и когато зад всяко от тях могат да се крият убийци, изпратени от братовчед ми. Знам, че равнинните и обезлесени страни са скучни, обаче малко скука може би ще се отрази добре на нервите ми. В последно време бяха опънати като лък. Как изглежда Елиар?
