— Една котка е твърде странен спътник — отбеляза стройният мъж, след това огледа измъчените си подчинени и нареди:
— Почивка! — Седна на тревата до пътя и каза: — Ако разполагаш с малко време, бих искал да чуя какво ни чака напред.
— Разбира се — каза Алтал и слезе от коня. — Между другото, казвам се Алтал.
Раненият воин го погледна удивено.
— Чисто съвпадение е — побърза да поясни Алтал. — Не съм оня Алтал.
— Въобще не допуснах това. Аз пък се казвам Халор. Аз съм Древен на остатъците от тази група.
— Не ми се виждаш чак толкова древен.
— „Древен“ в случая е треборейска титла, приятелю Алтал. Когато идваме в равнинните страни, за да водим войни вместо техните жители, приемаме титлите им. Когато съм си у дома, съм просто сержант. На път от планината попадна ли на групи въоръжени мъже?
— Не видях нищо извън обичайното, сержант Халор. Просто неколцина ловци. Според мен ще се приберете без никакви затруднения. Доколкото разбрах от вашия княз, родовете в южен Арум живеят в относителен мир помежду си. Какво се случи с теб и с хората ти?
— Преди половин година Алброн ни изпрати като наемници в Кантон. Както вече ти казах, предполагаше се, че става дума за една малка спокойна война. Мислехме, че от нас се очаква само да отидем в местностите, където могат да ни видят войските на Остос, да размахаме мечове и брадви и да надаваме бойни викове. Въобще да вършим всички глупости, които очакват от нас жителите на равнината. Но слабоумният глупак, който заема трона на Кантон, ни заповяда да нахлуем в Остос.
При тези думи сержантът поклати възмутено глава.
— Не можахте ли да го убедите да не го прави?
— Опитах се, Алтал. Бог ми е свидетел, че наистина се опитах. Казах му, че сме твърде малко и че ще трябва да наеме поне десет пъти повече хора, преди да предприеме нашествие, обаче този глупак въобще не ми обърна внимание. Много е трудно да обясняваш военните дела на жител на равнината.
— И те ви разгромиха, ако съм разбрал добре?
— „Разгромиха“ е меко казано. Ако искаш да знаеш истината, направо ни смазаха. За нещастие, изненадахме жителите на Остос, когато прекосихме границата им.
— Защо „за нещастие“?
— Защото не бяха очаквали, че ще направим такова нещо, и ги сварихме неподготвени. Вследствие на това кантонският идиот се главозамая и ми заповяда да обсадя самия град Остос. Аз нямах достатъчно хора, за да образувам даже рехав обръч около града, но глупакът от Кантон не пожела дори да ме изслуша.
Алтал започна да ругае.
— Когато речникът ти започне да се изчерпва, ще можеш да чуеш от мен много нови неща за бившия ми работодател. През последните две седмици и половина се занимавам изключително с измислянето на нови ругателства специално за него. Виждам, че приемаш тази работа много присърце.
— Така е, и имам основания за това. От дълго време търся един младеж, който е под твоето командуване. Казва се Елиар. Да не би случайно да е сред ранените, които са с теб?
— Боя се, че не, Алтал. Предполагам, че отдавна е мъртъв. Освен ако малката дивачка от Остос не продължава и сега да го реже на малки парченца.
— Какво се случи?
— Елиар се включи много въодушевено в тази война. Знаеш как се държат младите, когато за пръв път отиват на война. Владетелят на Остос — титлата му е „арио“ — бе наредил на войските си винаги при сблъсък с нас да се оттеглят. Елиар и още неколцина от нашите новобранци решиха, че насреща си имат страхливци, а не мъже, ръководени от умен водач. Когато стигнахме стените на града, жителите му просто затвориха портите и ни призоваха да се опитаме да влезем, ако можем. Нашите ентусиазирани новобранци с пяна на уста настояха да им разреша да се опитат да щурмуват стените. Най-много шум вдигаше Елиар, така че му възложих командуването и му наредих да щурмува портата. Исках да видя колко от хората му ще бъдат убити.
— Доста грубо се изразяваш.
— Това е единственият начин да се разбере дали един млад човек има качествата на командир. Елиар бе мило момче и останалите младежи му се подчиняваха. Това също е част от работата ми. Едно от задълженията ми е да следя хората с качества на водачи и да ги вкарвам в ситуации, при които те разкриват дали притежават, или не качествата на командири. Човешките жертви са част от цената, която неизбежно трябва да се плати за такава проверка. Накратко, Елиар и останалите хлапаци се устремиха през полето към стените на града, като надяваха писъци и крясъци, сякаш си мислеха, че от това те ще се сринат сами. Когато обаче бяха на около петдесет стъпки от портите, те се разтвориха и оттам излезе ариото на Остос. Бе решил лично да поведе войските си, за да даде урок по добри обноски на моите млади варвари.
— С ръцете си, предполагам — вметна мрачно Алтал.
— И с краката си. Първо стъпкаха моите момчета. Елиар се оказа в самия център на битката и се справяше доста добре. Поне до момента, когато се изправи срещу самия арио. Той пък по случайност бе въоръжен с брадва. Елиар замахна лудешки с меч към главата му, но той спря удара с брадвата си. Мечът му се счупи и аз реших, че с момчето е свършено. То обаче ме изненада, а вероятно още по-изненадан остана владетелят — Елиар захвърли остатъка от меча в лицето му, измъкна ножа си, нахвърли се върху него и започна да му нанася удари. Поне двадесетина, като при всеки удар му нанасяше рана, в която можеше да се провре ръка. Дотогава не бях предполагал, че тази декоративна кама може да бъде опасна, обаче тя наистина оставя много големи рани в човешкото тяло, стига човек да я използува както трябва. После хората на владетеля се нахвърлиха върху Елиар, взеха него и някои от другите младежи в плен и ги отведоха в града.
— А коя е жената, която спомена преди малко?
— Тя е дъщеря на покойния владетел. Девойка, която вероятно с гласа си може да реже стъкло от километър разстояние. Чухме я съвсем ясно, когато войниците й занесоха тялото на убития й баща. Чухме как заповяда на войниците да излязат от града и да ни накълцат на парченца. Не бях вярвал, че истински войници ще се подчинят на заповедите на жена, обаче Андина има глас, който не можеш да пренебрегнеш. Още продължава да кънти в ушите ми. Не вярвам някога да си чувал такъв глас. Оттогава изминаха две седмици и половина, обаче никак не бих се учудил, ако и сега продължава да крещи и да обяснява по колко метра от червата ни трябва да бъдат омотани около всяко дърво в околността.
— Андина ли се казва? — попита Алтал.
— Да. Хубаво момиче с хубаво име. Само дето мислите му са много грозни.
— Виждал ли си я?
— Да. Бе застанала на градската стена и наблюдаваше как войниците й се разправят с нас. При това размахваше във въздуха ножа на Елиар. Абсолютна дивачка, но днес е владетелка на Остос.
— Въпреки че е жена? — Алтал изрази недоумението си.
— Тя не е обикновена жена, Алтал. Направена е от стомана. Бе единственото дете на владетеля, така че сега навярно всички й се кланят и я величаят като „Ариа Андина“. Ако Елиар е извадил късмет, сигурно са го убили веднага. По-вероятно обаче е да е започнала да изрязва парченца от него със собствения му нож и да му нарежда да ги изяжда, докато го наблюдава. Не бих се учудил също и ако чуя, че е открила начин да изреже сърцето му и да го изяде, докато той е все още в съзнание и може да я гледа. Стой по-далеч от нея, Алтал. Изчакай да минат поне четиридесет или петдесет години, докато се поуспокои.
Глава 9
— Защо трябва да ни е грижа дали тя ще го убие, или не? — попита Алтал. — Нали нас ни интересува Ножът, а не някакво си хлапе от Арум?
— Алтал, кога ще се научиш да виждаш по-далеч от носа си?
В гласа й имаше повече снизхождение, отколкото желание да уязви.
— Престани да ми говориш така, Еми — отвърна й сопнато той.
— Съжалявам — извини се тя. — Разбирам, че думите ми не ти харесват. Това, на което искам да ти
