обърна внимание, е, че всичко е взаимно свързано. Нищо не трябва да се разглежда единствено само по себе си. Елиар навярно е някакъв груб и необразован варварин от селата на Арум. Факт е обаче, че именно той е взел Ножа, който ни интересува, от оръжейната на Алброн. Възможно е това да е било само прищявка, но така или иначе ще трябва да го проверим. Ако той не успее да прочете текста, написан върху острието, ще го потупаме по главата и ще му кажем да се прибере у дома. Ако обаче успее, ще трябва да дойде с нас.
— Представи си, че знае толкова, колкото знаех аз преди да вляза в Дома. Тогава не можех да прочета дори собственото си име.
— Не съм забравила. Дали той знае, или не знае да чете в случая не е важно. Ако е един от избраниците, ще разбере смисъла на текста.
— Как ще можем да сме сигурни, че го е разбрал правилно?
— Ще разберем, повярвай ми.
— Защо не ми обясниш за какво става дума? Кажи ми какво пише върху острието.
— Различни неща. Всеки, който ги прочете, ще ги възприеме по различен начин.
— Еми, не мога да открия никакъв смисъл в това, което ми казваш. Една дума е неизменна, нали? Всяка дума си има съвсем конкретен смисъл.
— Думата „дом“ има ли конкретен смисъл?
— Разбира се. Означава мястото, където човек живее. Или мястото, където се е родил.
— В такъв случай смисълът на тази дума ще е различен за всеки отделен човек, не си ли съгласен?
Той се намръщи.
— Не се вълнувай от това, приятелю. Думата, изписана върху острието на Ножа, е заповед. На всеки един от хората, които трябва да открием, заповядва нещо различно.
— В такъв случай думата не може да бъде само една.
— Не съм казала, че е само една. Всеки обаче ще я прочете по различен начин.
— В такъв случай тя променя ли се?
— Не. Неизменна е. Самото изписване е неизменно. Различен е единствено прочитът.
— Не мога да проумея нищо, Еми.
— Не е и необходимо, Алти. Нещата ще ти станат по-ясни, след като Ножът се окаже в ръцете ни. Нашият проблем сега е как да отнемем Ножа от Андина. И Елиар, разбира се.
— Струва ми се, че вече открих решение на този проблем, Еми. Просто ще ги откупя.
— Ще ги откупиш?
— Да, ще й дам пари, за да ми ги даде.
— Алтал, Елиар е човек. Хората не се купуват.
— Грешиш, Еми. Елиар е военнопленник, а това ще рече, че сега е роб.
— Това е отвратително.
— Права си, но такъв е животът. Ще ми се наложи първо да ограбя неколцина богаташи, тъй като за Елиар и за Ножа ще ми потрябва доста злато. Ако сержант Халор се окаже прав относно намерението на ариа Андина да убие Елиар по най-жесток начин, ще ми трябват купища злато.
— Може би си прав — промърмори Еми. — А може и да не си. Може би ако използуваме Книгата както трябва, тя ще ни го продаде с най-голямо удоволствие.
— Еми, повярвай ми, наистина ще ни потрябват купища злато. И друг път съм попадал на отмъстителни жени. Ако сержант Халор е прав, точно сега кръвта на Елиар много ще й се услади. Значи първо ще трябва да открия дома на някой богаташ. После ще го ограбя и след това ще отидем при Андина.
— Алтал, има и други начини за сдобиване със злато.
— Известни са ми. Например копането на земята. Не горя от желание да копая. По планинските склонове на Кагвер съм виждал много изкопани дупки. Както са ми казвали, шансът да се открие дори и люспа злато в тях е едно към сто.
— Бих могла да увелича тази вероятност.
— Дори и при това положение не искам да копая. От копаенето ме заболява гърбът.
— Това е, защото си се обездвижил. Добре, да продължим по пътя си. Ще изминат няколко дни до момента, когато ще трябва да копаеш.
— В низините няма злато, Еми.
— Има, стига да знаеш къде да го търсиш. Хайде, пришпорвай коня.
През следващите няколко дни продължиха на юг през прегорелите от слънцето ниви на Перквейн. Три дни след срещата със сержант Халор Алтал спря коня и слезе.
— Защо спираме? — попита Еми.
— Защото конят е преуморен. Ще се разходя малко, докато си почине. — Алтал огледа нивите и каза: — Никак не я бива.
— Какво имаш предвид?
— Реколтата. Както я гледам, тази година едва ли ще си струва да се жъне.
— Това е заради сушата. Почти не вали.
— Би трябвало да се доближим до брега, Еми. Там винаги вали.
— Сега бреговата линия е далеч от мястото, където е била някога, приятелю. Не си ли спомняш, че разговаряхме за това в Дома? С всяка година ледовете сковават все по-голяма част от водата на света. Именно това причинява сушата и спадането на морското равнище.
— Можем ли да променим нещата?
— Какво искаш да кажеш?
— Можем ли да стопим ледовете, за да се върне светът в предишното си състояние?
— Защо хората винаги искат да променят естествения ход на нещата?
— Когато нещо се повреди, поправяме го и толкоз.
— Какво те наведе на нелепата мисъл, че светът се е повредил?
— Не е такъв, какъвто беше, Еми. От наша гледна точка това значи, че е повреден.
— Кажи ми сега кой от двама ни разсъждава като Дейва?
— Пресушаването на океаните и превръщането на света в пустиня не го прави по-добър, Еми.
— Промяната не означава непременно подобрение, Алтал. Промяната си е просто промяна. Изразите „по-добре“ и „по-лошо“ са измислени от човека. Светът непрестанно се променя и никакви оплаквания не могат да попречат на това.
— Бреговата ивица не би трябвало да се променя — повтори заинатено Алтал.
— Можеш да й наредиш да престане да се променя, ако желаеш. Тя може и да те послуша, но на твое място не бих се обзаложила, че ще стане така.
Еми се огледа и каза:
— Утре ще стигнем до мястото, което ни трябва.
— Нещо специално ли търсим?
— Да. Мястото, където ще трябва да се потрудиш, за да си изкараш хляба.
— Това ми звучи противоестествено.
— Но ще ти се отрази добре, любов моя: чист въздух, физически упражнения, здрава храна…
— По-скоро бих предпочел отрова.
Прекараха вечерта в една рядка горичка и призори отново се отправиха на път.
— Ето го — каза Еми след около два часа.
— Кое?
— Мястото, където ще положиш малко честен труд.
— Бих се радвал да престанеш да ми натякваш това — отвърна Алтал. Огледа се и видя малка могила в средата на отдавна изоставена нива. Бе покрита с рядка изсъхнала трева. — Това ли е?
— Да, това е.
— Откъде разбра, че е точно това? Досега минахме покрай десетки такива могили.
— Тази не е обикновена. Това са развалините на древна къща, покрити с пръст.
— Кой я е покрил с пръст?
