— На вид е жилав — започна червенобрадият оръжейник. — Само на петнадесет години е, така че още расте. Ако остане жив, по всяка вероятност ще стане впечатляващ воин. Не изглежда прекалено умен, но може би ще поумнее. Изпълнен е с ентусиазъм и се смята за най-великия воин на земята.
— В такъв случай ще е добре да побързам — каза Алтал. — Младият Елиар, изглежда, е от хората, които са препълнени догоре с преливаща смъртност.
— Красиво го казахте, господин Алтал — рече с възхищение Алброн. — Такава характеристика би могла да се даде на почти всеки юноша в Арум.
— Това обаче се отразява добре на бизнеса, нали, княже?
— Естествено — доволно отвърна Алброн. — За такива младежи по правило искам двойна цена.
На следващата сутрин Алтал и Есмералда напуснаха замъка на Алброн и се отправиха на юг.
— Знаеш ли пътя за Кантон? — попита го Еми, когато навлязоха в едно дефиле.
— Разбира се, Еми. Известни са ми поне по няколко пътища до всеки град на света.
— Сигурно и по още няколко, по които да се измъкнеш?
— Естествено. При моята професия е добре да умееш да се измъква бързо.
— Да бе.
— Дръж се възпитано, Еми. Къде трябва да отидем, след като вземем Ножа от Елиар?
— Нямам представа.
— Какво?!
— Успокой се, Алтал. Това ще разберем от текста върху Ножа.
— Бях останал с чувството, че от думите, изписани върху Ножа, ще разберем кои са ни необходимите хора.
— Прав си, но ще разберем и други неща. Текстът върху острието е много сложен, приятелю, и при това се променя в зависимост от обстоятелствата. От него ще разберем къде да отидем, кого да открием и каква да бъде следващата ни стъпка.
— Говориш така, сякаш става дума за Книгата.
— В известен смисъл си прав. Книгата обаче, за разлика от Ножа, не се променя. Да вървим, Алтал, че ни чака дълъг път.
Спуснаха се в равнината на Перквейн и след около седмица стигнаха Магу. От последното посещение на Алтал в Магу бяха настъпили много промени, обаче древният храм все още продължаваше да бъде най- забележителната сграда в града. Когато минаха покрай него, Алтал бе удивен от реакцията на Еми. Както винаги, тя пътуваше в качулката на наметалото му. Когато видя храма, присви уши и изсъска.
— Това пък защо? — попита той.
— Ненавиждам тази сграда! — отвърна раздразнено тя.
— Защо?
— Защото е гротескна!
— Малко е претенциозна на вид, наистина, обаче не се отличава много от другите храмове, които съм виждал.
— Алтал, имам предвид не сградата, а статуята в нея.
— Да не би да имаш предвид статуята с многото гърди? Та това е просто местната богиня, Еми. Не би трябвало да я възприемаш толкова сериозно.
— Възприемам я съвсем сериозно, Алтал!
Той усети лошото й настроение и бързо се извърна. Изведнъж му дойде нещо наум и реши да надникне в тази част от разума й, която тя бе обявила за лична и забранена за пришълци. Остана изумен от откритието си.
— Всъщност това наистина ли си ти? — възкликна удивено.
— Не ми се говори по този въпрос, Алтал!
— Значи ти си Двейя? Прав ли съм?
— Браво. Дори успя да произнесеш името правилно.
Тонът й бе язвителен. Тя определено не бе в добро настроение.
— Защо досега не ми каза коя си в действителност?
— Не е твоя работа коя съм.
— Ти в истинския си облик така ли изглеждаш?
— Питаш ме дали приличам на свиня за разплод? Или на цяло стадо свине?
— Не, не, имах предвид лицето ти, а не тези допълнителните… — той се запъна, тъй като не успя да открие дума, която да не прозвучи обидно.
— И в лицето няма прилика.
— Богиня на плодородието? Че какво общо има плодородието с нашите занимания?
— Би ли формулирал въпроса си другояче, докато все още си здрав и читав?
— Не, може би ще е по-добре да не го задавам.
— Мъдро решение.
Излязоха от Магу. Алтал все още се опитваше да осмисли откритието си. Всъщност нещата започнаха да се избистрят.
— Еми, не ми се сърди, но бих искал да си изясня някои работи. Нали нямаш нещо против? Дейвос създава нещата, нали така?
— И какво от това?
— Значи първо ги създава, а след това се заема със създаването на други неща. Тези, които вече е сътворил, предава на теб. Ти пък се грижиш за оцеляването им, като им осигуряваш потомство.
После му дойде наум друга мисъл.
— Нали заради това мразиш Дейва толкова силно? Той иска да разруши всичко, сътворено от Дейвос, докато ти искаш да го запазиш. Случайно ли е, че имената и на трима ви започват с един и същ звук? Дейвос, Двейя и Дейва? Означава ли това, че ти си сестра и на Дейвос, и на Дейва?
— Нещата са малко по-сложни, Алтал, макар и да се доближаваш до ръба на истината. Виж, на пътя има някакви хора.
— По-добре се скрий в качулката, докато разбера кои са — каза Алтал.
Когато ги доближиха, Алтал видя, че са с фустанели. Мнозина бяха омотани с кървави превръзки, други се придвижваха с помощта на импровизирани патерици.
— От Арум са — промърмори Алтал. — От шарките на фустанелите им се вижда, че са от племето на Алброн.
— Какво правят тук, в Перквейн?
— Нямам представа, Еми. Ей сега ще ги попитам.
Алтал се доближи с коня си до ранените.
Човекът, водещ групата им, бе висок, строен и тъмнокос. Главата му бе увита с окървавен бинт, а на лицето му бе изписано раздразнение.
— Както виждам, господа, сте доста далеч от дома — каза Алтал вместо приветствие.
— Сега се опитваме да се доближим до него — отвърна мъжът.
— Вие сте от рода на Алброн, нали?
— Откъде разбра?
— От шарките на фустанелите ви, приятелю.
— Нямаш вид на арумец.
— Наистина не съм арумец, но познавам обичаите ви. Май сте си имали неприятности?
— Така е. Княз Алброн ни изпрати да воюваме като наемници в Треборея. Мислехме си, че става дума за обикновена спокойна малка война, а пък тя излезе изпод контрол.
— Да не би да става дума за разправиите между Кантон и Остос? — попита Алтал и усети как стомахът му изстива.
— Значи знаеш за тази война?
— Ние съвсем наскоро гостувахме на княз Алброн.
— Ние?
— Аз и котката ми — обясни Алтал.
