всички се изпонапили и заспали, Алтал се промъкнал в стаята и откраднал всичкото злато на Гости, до последната монета. Според преданието му се наложило да открадне цели двадесет коня, за да успее да го отнесе.
— Това е много злато.
— Така е. Предполагам, че с течение на времето разказвачите са допуснали известно преувеличение. Нищо чудно в стаята да не е имало чак толкова много злато.
— Сигурен съм, че си прав, Дегрур. Аз пък веднъж слушах легенда за човек, който бил голям като планина.
— Имам работа в замъка — каза Дегрур. — Защо не дойдеш с мен, за да те представя на нашия вожд? Вярвам, че ще му е приятно да се запознае с човек, който се казва Алтал.
— Навярно, за да ме държи под око. Виждам, че тук името ми би могло да събуди известни подозрения.
— Не се безпокой, приятелю. Никой вече не вярва в тези стари легенди.
— Дано да си прав.
— Ще се разтревожиш ли, ако ти кажа, че от качулката на наметалото ти наднича една котка?
— Не. Знам, че е там. Дойде при мен в планината, докато си почивах. Вероятно, за да краде храна. Допаднахме си обаче и от известно време пътуваме заедно. Как се казва вашият вожд?
— Алброн. Млад е, но според нас се справя добре с работата си. Баща му, Баскон, прекарваше по- голямата част от времето си, потопил глава в най-близката бъчва с бира. Един пиян родов старейшина нерядко допуска грешки.
— Защо, какво стана с него?
— Една нощ се напи до козирката, качи се на най-високата кула в замъка и предизвика Бога на двубой. Някои говорят, че Бог го бутнал от кулата, но според мен просто не е успял да запази равновесие. Падна в двора и се уби.
— Е, всички ще умрем.
Влязоха в двора на каменния замък. Алтал забеляза, че е павиран така, както бе павиран дворът на Дома на края на света. Дегрур го поведе по стълбище, водещо към масивна врата. Влязоха и се озоваха в осветен с факли дълъг коридор, водещ към столовата.
Там разположили се около дълга маса брадати мъже закусваха от дървени чинии. Алтал се огледа. Мрачните каменни стени бяха украсени с бойни знамена и оръжия. Цепениците, горящи в камината, пукаха весело. Каменният под очевидно бе пометен тази сутрин, а в ъглите на помещението не се криеха кучета, ръфащи кокали.
— Чистотата наистина е хубаво нещо — промърмори одобрително Еми.
— Вероятно по принцип си права, но едва ли е чак толкова важна — отговори той.
В най-далечния край на масата седеше мъж с фустанела, умни очи и бръснато лице.
— Княже — рече му Дегрур. — Този пътник преминава през нашите земи. Реших, че може би ще пожелаеш да го видиш, тъй като е много известен.
— Така ли? — попита старейшината на рода.
— Всеки го знае, господарю. Казва се Алтал.
— Шегуваш се!
Дегрур вече се хилеше.
— Поне на мен така ми каза, княже Алброн. Разбира се, може и да ме е излъгал, за да приспи бдителността ми.
— Това ми звучи безсмислено, Дегрур.
— Княже, та аз съвсем преди малко се събудих. Трябва ли в такъв момент да търсиш смисъл в думите ми?
Алтал направи крачка напред и елегантно се поклони.
— За мен е чест да се запозная с вас, княже Алброн. Виждам, че от деня на последното ми идване тук са настъпили значителни подобрения — добави, след като огледа помещението.
— Идвали сте тук и по-рано, така ли? — рече Алброн и присви вежда.
— Да, преди доста време. Тогавашният вожд държеше в гостната си прасета. Прасенцата са наистина мили животинчета, добри към майките си и така нататък, обаче ми е трудно да ги възприема като домашни любимци. Пък и гостната едва ли е най-подходящото помещение, където да се отглеждат. Освен ако човек не държи месото, с което се храни, да е наистина съвсем прясно.
Алброн се засмя.
— Наистина ли се казвате Алтал?
Алтал въздъхна с престорена скръб.
— Уви, княже Алброн, това е моето име — отвърна театрално. — Бях предположил, че вашият род вече ме е забравил. Славата си има и своите неудобства. Не мислите ли така, княже? Както и да е, след като ужасната ми тайна вече е разкрита и ми се струва, че в момента не сте зает, бихме могли да си поговорим делово. Откакто за последен път бях тук, успя ли вашият род да събере достатъчно злато, за да ви обера повторно?
Старейшината Алброн примига, после избухна в смях.
— Щом вече знаете ужасната ми тайна, няма смисъл да го увъртам — продължи Алтал. — Кой според вас би бил най-подходящият момент да ви ограбя? Знаете, че подобни действия често са съпроводени от крясъци, суетня, потери и други подобни неща. Обирът може да бъде много досадно занимание.
— Изглеждате много добре за възрастта си, господин Алтал — отбеляза старейшината с усмивка. — Според приказката, която научих още в детството си, вие сте ограбили Гости Големия търбух преди почти три хиляди години.
— Толкова много? Боже мой, как лети времето!
— Защо не закусите заедно с нас, господин Алтал? — покани го Алброн. — След като така или иначе сте решили да ме лишите от всичкото ми злато, ще ви трябват няколко десетки коня, за да отнесете плячката. Бихме могли да обсъдим този въпрос по време на закуска. Разполагам с няколко излишни коня, някои от които дори са запазили всичките си четири крака. Вярвам, че бихме могли да ги спазарим. Нали сте съгласен, че желанието ви да ни ограбите не бива да пречи на съвместния ни бизнес?
Алтал се засмя и се присъедини към групата хранещи се мъже. След като си побърбориха и се нахраниха, младият княз предложи на Алтал халба, пълна с течност, наречена „бира“.
— Внимавай — промърмори гласът на Еми.
— Не би било възпитано да откажа, Еми — отвърна й безмълвно Алтал, надигна халбата и отпи.
Наложи му се да използува цялото си самообладание, за да не изплюе ужасната течност на пода. Съвсем друго си бе хубавата медовина. Течността, която му предложи Алброн, бе толкова горчива, че Алтал насмалко не се задави.
— Предупредих те — прозвуча самодоволният глас на Еми.
Алтал внимателно остави халбата на масата.
— Гостуването при вас е много приятно, княже Алброн, но бих искал да ви задам един въпрос.
— Какъв? Откъде точно да избягате, след като ме ограбите?
Алтал се засмя.
— Съвсем не, ваше височество. Ако бях наистина онзи Алтал, щях да съм планирал бягството си още преди да дойда тук. Както вероятно сте забелязали по дрехите ми, не съм от Арум.
— Предположих това, господин Алтал.
— Дойдох откъм изтока, от Ансу. От няколко години се опитвам да открия една вещ.
— Нещо ценно ли е?
— За другиго едва ли, но на мен ми е необходима, за да предявява претенции върху едно наследство. По-големият брат на баща ми е аркхайн на нашия район.
— Аркхайн?
— Това е благородническо звание, ваше височество, приблизително съответствува на вашата собствена титла. За нещастие моят братовчед, единственият син на чичо ми, преди няколко години влезе в спор с една мечка. Малко са мъжете, които излизат победители в такива спорове, тъй като в Ансу мечките са много големи и злонравни. Както и да е, моят братовчед загуби спора, и тъй като чичо ми няма други синове,
