— Някой от тези дни ще трябва пак да си поиграем. Сигурен съм, че днешният ще ти се стори много приятен.
— Да не би да си решил да го оставиш там горе? — попита с укор Еми.
— Е, тази нощ ще залезе едновременно със слънцето. Или ако не точно тази нощ, то следващата. Или по-следващата. Не е ли по-добре да закусим и да продължим пътя си?
Тя се опита да сдържи смеха си, но без особен успех.
— Ужасен си!
— Всичко това не ти ли се струва забавно? Наистина ли този глупак е един от най-добрите служители на Генд?
— Генд използува Пехал, когато трябва да се демонстрира груба сила и диващина. Другите са много по-опасни.
— Добре, че е така. Иначе може да ни налегне скука — каза Алтал, после извади камата и я огледа. — Какъв е този метал?
— Хората го наричат стомана. Научиха се да го произвеждат преди около хиляда години.
— Точно тогава бях зает. Навярно заради това съм пропуснал да го видя. От какво се добива?
— Нали си виждал червените скали на Плаканд?
— Разбира се. Целият Плаканд е почервенял от тях.
— Те съдържат метал, наречен желязо. Хората съумяха да го извлекат от тези скали едва когато се научиха да кладат по-горещи огньове. Желязото е по-твърдо от бронза, но е крехко. За да могат от него да се произвеждат оръжия и сечива, трябва да му се добавят други метали.
— Да разбирам ли, че напълно е заменило бронза?
— Почти напълно, да.
— Вероятно е по-качествено от бронза, но не е така красиво. Този сив цвят ми действува потискащо.
— Цветът има ли някакво значение?
— Въпрос на естетика, Еми. По начало се стремим да изпълваме живота си с красота.
— Не мога да съзра никаква красота във вещ, замислена за убийството на хора.
— Във всичко има красота, Еми. Просто трябва да знаеш как да я откриеш.
— Ако ще ми изнасяш проповеди, по-добре да се свия на кълбо и да заспя.
— Прави каквото искаш, Еми. Да не забравя: знаеш ли у кой от родовете на Арум се намира ножът, който търсим? Ако се наложи да претърсим всички хора в тези планини, това би ни отнело доста време.
— Знам къде е, приятелю. Ти вече си бил там. Дори се ползуваш с известност в рода, който притежава Ножа.
— Аз ли? Та аз се стремя да избягвам известността по всякакви начини!
— Интересно защо. Нали не си забравил пътя към селото на Гости Големия търбух?
— Там ли се намира Ножът?
— Да. Притежание е на сегашния вожд на рода. Той няма представа откъде го има и не разбира неговата стойност. Заради това го държи в помещението, където е складирано и останалото му оръжие.
— Това съвпадение ли е? Имам предвид факта, че ножът е в дома на Гости.
— Вероятно не.
— Би ли ми обяснила защо?
— Не. Не знам защо, но думата „съвпадение“ винаги предизвиква спорове от религиозно естество.
През следващите няколко дни вървяха по пътя, по който някога Алтал бе избягал от Гости. Най-сетне стигнаха прохода над каньона, разположен над селото на Гости. Сега на мястото на дървената крепост се издигаше голям каменен замък. Някогашният паянтов мост, послужил за източник на оскъдните приходи на Гости, бе заменен от голям каменен мост с няколко арки. Алтал пришпори коня си, отклони се от пътя и се върна в гората.
— Няма ли да се спуснем? — попита Еми.
— Вече почти се е стъмнило, Еми. Нека да го направим утре сутрин.
— Защо?
— Защото инстинктът ми говори, че така трябва. Нали не възразяваш?
— Добре, добре — отвърна му тя с пресилен сарказъм. — В края на краищата трябва да се доверяваме на инстинктите си, нали?
— Дръж се възпитано — промърмори Алтал, слезе от коня, отиде до края на горичката и отново огледа селището около замъка. Нещо му се стори странно. — Защо всички мъже са облечени с поли?
— Това не са поли, а фустанели, Алтал.
— Полата си е пола, Еми. Защо не харесват панталоните? Като моите, например?
— Защото предпочитат фустанелите. Не повеждай обаче с тях разговори за облеклото им. Запази собственото си мнение за себе си.
— Слушам, госпожо. Какво ще желаете за вечеря? Предполагам, риба?
— Ако не ви затруднява.
— А ако ме затрудни?
— По-добре ще е да не те затрудни.
Глава 8
На следващата сутрин Алтал и Еми се събудиха рано, но изчакаха да мине известно време и селяните да се пораздвижат. После Алтал пое по пътеката надолу.
Стигнаха до селището тъкмо в момента, когато някакъв мрачен мъж с мръсна фустанела излезе от една от къщите до стената на замъка. Протягаше се и се прозяваше, но когато Алтал го доближи, очите му внезапно се изпълниха с тревога.
— Ти си чужденец — каза мъжът.
— На мен ли говориш? — попита невинно Алтал.
— Щом не живееш тук, значи си чужденец, нали?
Алтал се огледа и каза:
— Странна работа, изглежда, си прав. Не е ли още по-странно това, че самият аз не го бях забелязал?
Подозрителността в погледа на мъжа отслабна и той се засмя.
— Нещо смешно ли казах? — попита Алтал и си придаде невинно изражение.
— Веселяк си, както виждам.
— Старая се. Намирам, че малко веселие отслабва напрежението в моментите, когато се запознавам с някого. Така хората разбират, че не съм чужденец, а просто приятел, с когото се срещат за пръв път.
— Ще трябва да запомня тази приказка — отвърна мъжът и се ухили. — Как се казваш, приятелю, с когото се срещам за пръв път?
— Алтал.
— Това шега ли е?
— Не го бях замислил като шега. Защо, какво му е на името?
— Нашият род пази едно много старо предание за мъж на име Алтал. Да не забравя, казвам се Дегрур.
Човекът протегна ръка. Алтал се ръкува с него и каза:
— Приятно ми е. Кое е забавното в историята, свързана с другия Алтал?
— Ами, оказало се, че бил крадец.
— Наистина ли? Какво е откраднал?
— Доколкото си спомням, пари. Тогава старейшината на рода се казвал Гости Големия търбух. Бил най-богатият човек на света.
— Боже мой!
— Така било. Стаята, където Гости държал парите си, била препълнена догоре със злато. Именно тогава се появил онзи Алтал, който с шегите си успявал да разсмее даже и стените. Та една вечер, след като
