— Нали няма да имаш нищо против, ако аз си поспя малко по-дълго?
— Ни най-малко, Еми. Просто се намести удобно в качулката и спи.
Когато той стана, тя се размърда в качулката и след леко мъркане заспа пак.
Събуди се обаче внезапно, тъкмо в момента, когато Алтал пришпори новия си кон в галоп.
— Трябваше да се сетя — промърмори тя.
— Еми, нали сме се отправили на свещен поход? — реши да се оправдае той с благородни подбуди. — След като сме тръгнали да спасяваме света, не е ли редно и другите хора да ни подпомогнат мъничко?
— Алтал, ти смяташ ли някога да се промениш?
— Вероятно няма да се променя, Еми. Сега най-добре си поспи. Всичко е наред.
Вече се придвижваха по-бързо. Само два дни след като Алтал се сдоби с коня, напуснаха Кагвер и навлязоха в обширните гори на Хуле.
В тези гори вече се бяха появили селища и това раздразни Алтал. Хуле по начало трябваше да си остане пустош, но ето че се бяха появили малки опърпани човечета, които замърсяваха гората с присъствието си. Селищата бяха сиромашки — колиби, вдигнати направо в калта и заобиколени от купища нечистотии. Сами по себе си бяха неугледни, не ще и дума, обаче Алтал се възмути най-вече от пъновете. Проклетите пришълци бяха започнали да изсичат дърветата.
— Цивилизация! — промърмори той презрително.
— Какво? — попита Еми.
— Започнали са да изсичат дърветата, Еми.
— Тази дейност е присъща на хората, приятелю.
— Искаш да кажеш, на хорицата. На малките човечета, които се страхуват от мрака и откриват начини да говорят за вълци, без да произнесат думата „вълк“. Хайде да се махаме оттук. Гледката на това сметище ми разваля настроението.
Докато пътуваха на юг, минаха покрай още няколко подобни селища, при което мнението на Алтал за обитателите им не стана по-добро.
Настроението му се подобри, когато започнаха да изкачват хълмовете на Арум. Бе уверен, че колкото и да се цивилизоват хората, едва ли могат да успеят да унищожат и самите планини.
Продължиха на юг. След два дни, когато започна да се свечерява, Алтал се отби от пътя и започна да подготвя място за нощувка на една малка поляна.
— Бихме ли могли да си хапнем риба, приятелю? — попита Еми, след като той накладе огъня.
— Мислех си за говеждо.
— Говеждо ядохме снощи.
Той понечи дай отговори, но вместо това се разсмя.
— Не сме ли водили и по-рано подобни разговори? Доколкото си спомням, спорехме с часове дали си струва да се вечеря едно и също по цяла седмица.
— Тогава беше различно.
— Права си, мила. Добре, щом желаеш риба, ще имаме риба за вечеря.
Тя започна да мърка в радостно очакване.
През нощта Алтал спа добре. Непосредствено преди зазоряване обаче внезапно се събуди. Един полузабравен инстинкт го предупреди, че наблизо се таи опасност.
— Някой се е запътил насам, Еми — предупреди я той.
Зелените й очи веднага се разтвориха и той почувствува бързите й мисли. След това тя засъска.
— Какво има? — попита той.
— Това е Пехал! Пази се, Алтал, той е много опасен!
— Нали той беше един от хората на Генд?
— По-точно би било да кажеш, че е едно от животните на Генд. В Пехал не е останало почти нищо човешко. Сигурна съм, че ще се опита да те убие.
— Мнозина са се опитвали да го направят, Еми — отвърна той. Измъкна се изпод наметалото и посегна към копието си.
— Не се опитвай да се биеш с него, Алтал. Той е пълен дивак и е много жесток. Ще се опита да отклони вниманието ти с приказки, за да те подмами в обсега на меча си. Предполагам, че и без това си търси закуска.
— С хора ли се храни? — възкликна Алтал.
— Това е една от най-милите му привички.
— Струва ми се, че знам как да го задържа на разстояние — каза Алтал и се усмихна.
Чу се пукот на счупени съчки и Алтал се скри зад едно дърво.
Човекът бе огромен, а скотското му лице бе лишено от човешки черти. Пробиваше си път през гората, като размахваше огромен меч, който очевидно не бе направен от бронз.
— Къде си? — изрева с груб животински глас.
— Нейде тук — отвърна Алтал. — Според мен не би трябвало да се доближаваш повече.
— Покажи се!
— Защо?
— Защото искам да те видя!
— Не съм чак толкова привлекателен.
— Покажи се! — изрева повторно звярът.
— Е, щом си рекъл, ще се покажа — отвърна любезно Алтал, излезе иззад дървото и се вгледа внимателно в тежко въоръжения дивак. След това каза „деу“.
Дивакът се извиси във въздуха и изрева от изненада.
— Това е само малка предпазна мярка, приятелю — поясни възпитано Алтал. — Струва ми се, че тази сутрин не си в настроение. Може би храносмилането ти не е наред.
— Свали ме на земята!
— И защо? Там си си добре.
Оскотелият дивак заразмахва меча си, сякаш се опитваше да разруши това, което го държеше във въздуха.
— Нали няма да възразиш, ако го огледам? — попита Алтал, протегна ръка напред и каза „гвем“.
Огромният меч се измъкна от ръката на великана и послушно полетя към Алтал.
— Бива си го! — каза той, след като претегли с ръката си тежкото оръжие.
— Върни ми го!
— Съжалявам. На теб и без това няма да ти трябва повече.
Алтал забучи тежкия меч в земята и след това прибра и камата и кесията на скота.
Пехал започна да реве, дивашкото му лице се разкриви от гняв.
Алтал отново повдигна ръка и повтори „Деу“.
Пехал се издигна на още десетина метра във въздуха. Лицето му побеля, очите му се разшириха и той престана да мърда.
— Каква е гледката оттам? — попита Алтал. Цялата тази история започна да му доставя удоволствие. — А дали пък не би искал да огледаш света от малко по-голяма височина? От няколко километра, да кажем? Само пожелай и веднага ще го изпълня.
Пехал го погледна с очи, изпълнени с внезапен ужас.
— Разбрахме ли се, приятелю? — попита Алтал. — Когато видиш отново Генд, предай му много здраве от мен и му кажи да престане с тези игрички. Вече не работя за него, така че няма право на никакви претенции към мен.
Алтал взе новите си придобивки. Кесията прибра в джоба си, измъкна новия си меч от земята и го удари с дръжката на камата. Мечът изкънтя. Той прокара пръст по острието. Изглеждаше много по-остър от бронзовия.
— Много мило — промърмори Алтал, после погледна Пехал.
— Искам да ти изразя моята благодарност, приятелю — каза му с насмешка. — В замяна за тези дарове мога да ти дам старото си оръжие. Тъй като си много по-благороден от мен, едва ли ще ми се разсърдиш.
Захвърли бронзовите си оръжия на земята и каза:
