вратата.
— Защо се забави? — прошепна Генд.
— Исках да се уверя, че не е останал нито един буден — отвърна Алтал. — Хайде, да се залавяме за работа.
Тръгнаха по коридора и след малко изкачиха трите стъпала, водещи към съкровищницата. Двамата стражи лежаха неподвижно пред входа на стъпалата и хъркаха.
— Да ги убием ли? — попита Генд.
— В никакъв случай — отвърна категорично Алтал. — Убитите винаги привличат вниманието, а това е последното, което ни трябва. След като откраднем златото, ще заключа и съкровищницата ще изглежда така, както е изглеждала винаги. Ако извадим късмет, ще се сетят да надникнат в нея чак след два-три дни, така че ще разполагаме с достатъчно време.
— Умно — каза Генд с възхищение.
— Радвам се, че одобряваш действията ми — каза Алтал, изкачи трите стъпала и огледа ключалката.
— Ще се справиш ли? — попита нервно Генд.
— С такава ключалка ще се справи дори Гер — отвърна надуто Алтал, измъкна от ботуша си дълга бронзова игла, бръкна с нея в ключалката и се чу шумно щракане.
— Готово — каза Алтал и открехна тежката врата. — Влез. Аз после ще затворя.
Генд се шмугна през отворената врата.
Алтал извади факлата, поставена в бронзов пръстен до вратата, и го последва. Огледаха съкровищницата. До стената бяха подпрени торби, направени от животински кожи.
— Това ще ни отнеме доста време — каза Генд.
— Не ми се вярва — отвърна Алтал. — Дори и немарлив човек като Гости няма да остави мед и злато на едно място.
После пъхна факлата в една халка на стената, отиде до една от торбите и я разтърси.
— Медни монети.
— Как позна?
— По звука. Медните монети дрънчат по-различно от златните. Звукът на златото е по-мелодичен — каза Алтал и продължи да проверява торбите.
— Готово — каза след малко доволно. — Тази е напълнена с пясък и тежи много повече от другите.
— С пясък ли?
— Златотърсачите нямат нито оборудване, нито време и желание да разтопят златото и да го направят на кюлчета. Така че плащат таксата за моста в пясък. С монети плащат онези, които идват от другата страна. — После развърза торбата, бръкна и извади шепа жълти песъчинки. Разтвори ръка и песъчинките се изсипаха обратно в торбата като светещ златен дъжд. — Красиво е, нали?
Генд бе сякаш парализиран. Очите му горяха по-силно отпреди.
— Помогни ми да ги сортираме — каза Алтал. — Глупаво ще е да вземем по погрешка торба с медни монети.
— Веднага — каза Генд.
Сортирането на торбите им отне около четвърт час.
— Това май е всичко — каза Алтал. После замислено претегли на ръка една от торбите и каза:
— Тежи около тридесет кила.
— Какво от това? — попита Генд.
— Разполагаме с четири коня, съдружнико. Ако хората на Гости се събудят рано и започнат да ни преследват още от сутринта, ще е добре нашите коне да могат да бягат като подплашени кошути. Не вярвам да е разумно да натоварим по повече от две торби на кон. Впрочем, на коня на Гер бихме могли да натоварим и четири, но това после би могло да ни скара. Да взимаме осем торби и да се махаме.
— Но тук има почти двадесет торби! — протестира Генд.
— Ти вземи колкото торби искаш, Генд, обаче тежестта им ще те забави. Ако те заловят хората на Гости, няма да имаш възможност да похарчиш и стотинка от златото си.
— В конюшнята има още много коне.
— Там е работата, че липсващите коне привличат вниманието почти толкова, колкото и мъртвите пазачи. Ако започнем да убиваме хората на Гости и да му крадем конете, можем да се простим с този свят. Предпочитам да пътувам с по-малко злато, но да остана жив, а какво ще решиш ти си е твоя работа.
— Прав си — отвърна Генд с нескрито съжаление и въздъхна тежко.
— Златните монети са в отделни торби — каза Алтал на своя дългокос съучастник. — Те са за предпочитане пред торбите с пясък. Монетите се пласират лесно, докато пясъкът би трябвало да го претопяваме в кюлчета, а в това занимание не ме е бивало никога. — Отиде до вратата и надникна в коридора. — Чисто е. Да се измъкваме. Ще оставим торбите в кухнята, аз ще затворя вратата и ще я заключа. После ще отнесем плячката в плевника. Не вярвам в цялата крепост да е останал дори един буден човек, но нека за всеки случай се движим в сенките.
— Добре — каза Генд. — Да почваме.
Всеки взе по две тежки торби, бързо тръгнаха по коридора и ги оставиха в кухнята. После се върнаха в съкровищницата и взеха по още две торби. Алтал остави своите на горното стъпало и каза:
— Ти тръгвай, ще те настигна след малко.
— Какво ще правиш?
— Ще подредя всичко така, че да не личи, че сме влизали. Така, че дори и Галбак да не разбере, че нещо е разместено, ако рече да надникне. Ако извадим късмет, може да разбере, че Гости е обран, чак след седмица.
— Хитър си, Алтал — каза с възхищение Генд. — Гледай обаче да не се бавиш много.
После тръгна към кухнята. Алтал се върна в стаята и затвори вратата. Бързо развърза няколко торби с медни монети и ги изсипа на пода. Изсипа върху тях и съдържанието на една от торбите със златен пясък и после обърна масата.
— Готово — каза доволно. После излезе, сложи факлата на мястото й и внимателно заключи вратата.
— Бързо се справи — каза Генд, когато Алтал влезе в кухнята.
— Когато се налага, мога да бъда и бърз — отвърна Алтал. — Ако Галбак отвори утре съкровищницата, ще види точно това, което искам да види. Да вървим в плевника. Добре ще е по изгрев слънце да сме далеч оттук.
— По последното нямам възражения — отвърна Генд.
Двамата отново взеха по две тежки торби и излязоха през кухненската врата.
— Защо се забавихте толкова? — тихо попита разтревоженият Гер, когато влязоха в конюшнята. — Щях да полудея!
— Какво стана?
— Лошо, Алтал.
— Говори по-тихо! — изсъска Генд. — Какво се е случило?
— Ей това — каза Гер и посочи една неподвижна фигура до вратата на конюшнята. — Това е Хном, ако вече не си го познал. Тъкмо когато бяхме оседлали конете и ви чакахме, дойде един пиян арумец — мърмореше, че щял да скача от купата. Хном се опита да му пробута някаква лъжа, за да обясни защо сме тук. Арумецът обаче бе твърде пиян, очевидно реши, че искаме да скачаме преди него, и удари Хном по главата с ей онова ведро. После се покатери на купата и скочи. Не падна обаче там, където трябваше, и май си счупи врата. Не ми дойде наум друго, освен да го покрия със сено. Мисля, че Хном диша, но не мога да го свестя. Какво ще правим?
— Отвори задната врата — каза му Алтал. — С Генд ще отидем да приберем останалото злато. Ще решим какво да правим с Хном, когато се върнем.
По пътя към кухнята Генд не престана да бълва ругатни.
— Тъпа работа! — обобщи накрая.
— Ще го полеем с вода — каза Алтал. — Ако и това не го свести, ще го вържем на седлото и ще водиш коня му. Не можем да си позволим да го оставим тук. Галбак ще измъкне истината от него само за минута.
