— Астрологията е сърцевината на всяка религия — отвърна Бейд. — Дейвос е изписал нашата съдба върху звездите. Дълг на духовенството е да ги изследва, за да може да съобщи на хората словото Божие. Кой е твоят знак? Кога си роден?
— Роден съм много отдавна, Бейд — отвърна Алтал. — Не вярвам да ти бъде лесно да ми съставиш хороскоп, тъй като оттогава звездите много се измениха. Не само имената им бяха различни, но и хората, които тогава наблюдаваха небето, ги виждаха в съвършено други съчетания. Половината от Вълка тогава бе част от друго съзвездие, което тогавашните астролози наричаха Костенурката. Другата й част бе това, което днес наричат Глигана.
— Това е светотатство! — възкликна Бейд.
— Бейд, на твое място не бих се вълнувал от тези работи. Тези астролози отдавна измряха, така че днес няма да има кой да те обвини.
— Не това имах предвид.
— Разбрах де, но не си ли съгласен, че те биха възприели думите ми именно по този начин? Повярвай ми, Бейд. Върху небосвода наистина няма рисунки. Както ти казах, рисунките, образувани от звезди, ги съставяме самите ние. Това обаче и ти вече си го разбрал, нали? Заради това именно имаш проблеми с вярата си. Иска ти се да повярваш, че там горе наистина са изобразени Вълк, Глиган и Дракон, обаче когато погледнеш, не ги съзираш. Не е ли така?
— Старая се — почти проплака Бейд. — Старая се с все сили, обаче не мога да ги открия.
— Всички събития вече са преподредени, Бейд. Вече няма да ти се налага да поглеждаш към небесата, защото Елиар разполага с Ножа на Дейвос. Той ще ни каже къде трябва да отидем.
— Ще напуснем ли Авес?
— Сигурен съм, че ще трябва да го направим. Че ще ни чака дълъг път.
— Губиш си времето, Алтал — рече гласът на Еми в главата му. — По-добре ще е с Бейд да поговорите за звездите по време на обратното пътуване до Остос.
— Остос? Та нали вече бяхме там?
— Знам. Сега ще трябва да се върнем.
— Ти сега с Еми ли разговаря? — попита Елиар. — В Остос ли трябва да ходим? Не мога да се върна там, Алтал. Направя ли го, Андина ще нареди да ме убият.
— Проблем ли има? — попита Бейд. Гласът му изразяваше недоумение.
— Току-що научихме маршрута си. На Елиар не му харесва.
— Защо? Нещо важно ли съм пропуснал?
— Еми току-що ми каза, че трябва да отидем в Остос.
— Боя се, че все още не ми е ясно коя е тази Еми.
— Еми е пратеник на Дейвос. Всъщност нещата са по-сложни, но нека засега не ги усложняваме допълнително. Дейвос съобщава на Еми какво трябва да се направи. Тя го съобщава на мен, а аз го предавам на вас.
— Какво излиза? Че изпълняваме заповедите на една котка? — попита изумено Бейд.
— Не. Изпълняваме нарежданията на Бога. За това обаче е по-добре да поговорим по време на пътуването до Остос. Еми настоява да тръгнем незабавно.
Алтал се огледа и добави:
— Нека нахвърляме малко камъни върху този мъртвец, за да не бие толкова на очи. После ще приберем нещата ти и ще ти купя кон. Ще трябва да отпътуваме още на зазоряване.
Затрупаха тялото и се отправиха към развалините в северния край на Авес.
— Коя е тази Андина, която спомена? — попита Бейд Елиар.
— Тя е владетелката на Остос и иска да ме убие — отвърна младежът.
— Защо?
— Как да ти кажа… — започна Елиар. — Всъщност аз убих баща й, но това стана по време на война, а на война такива работи се случват. Просто си вършех работата, но Андина възприе постъпката ми като лична обида. А пък съвсем нямах намерение да я обиждам. Просто изпълнявах заповеди, обаче тя май не успя да разбере това.
Бейд погледна удивено Алтал.
— Ти нещо разбра ли от всичко това?
— Историята е доста сложна — отвърна Алтал. — Нека по-добре да я обсъдим на път за Остос.
Отидоха в северния край на Авес, където живееха жреците с черни раса, прибраха одеялата и малкото други лични вещи на Бейд и се върнаха в бивака. После Елиар и Алтал отидоха при най-близкия търговец на коне и след малко доведоха кон за най-новия член на групата.
— Алтал, страшно съм гладен — рече с въодушевление Елиар. — Може ли днес да поднесеш за вечеря говеждо вместо риба?
— Ще наклада огън — предложи Бейд.
— Няма нужда — отвърна му Алтал и след миг им поднесе доста голямо парче печено говеждо и два хляба.
Бейд подскочи от удивление и бързо произнесе някакво заклинание.
— Първия път ти настръхват косите, нали? — попита развеселеният Елиар. — Първия път дори се поколебах дали да ям храната, получена по такъв начин, но после установих, че наистина си я бива.
След тези думи Елиар въодушевено започна да се храни.
— Как постигаш това? — обърна се Бейд към Алтал с разтревожен глас.
— На това нещо Еми му казва „използуване на Книгата“. Научи ме да го правя в Дома на края на света, където се намира тази книга.
— За коя Книга говориш?
— За Книгата на Дейвос, разбира се.
— Искаш да кажеш, че си видял Книгата на Дейвос?
— Да съм я видял? — Алтал се засмя. — Бейд, та аз живях с тази Книга цели двадесет и пет века! В състояние съм да я декламирам от начало докрай, отляво или отдясно. Или дори отзад напред, ако желаеш да я чуеш по този начин.
— И как точно Книгата на Дейвос ти помага да вършиш чудеса?
— Книгата е всъщност словото Божие, Бейд. Написана е на древен език, който прилича на днешния, но не е същият. За да се случат нещата, които желаеш, трябва да произнесеш думи от древния език. Ако например просто кажа „говеждо“, няма да се случи нищо. Ако обаче произнеса „гвоу“, ще се сдобием с вечеря. Е, има още някои процедури, но най-важното е това. Наизустяването на Книгата ми отне много години.
Алтал докосна челото си.
— Сега Книгата е тук и не се налага да я нося със себе си. Всъщност това не е и разрешено. Книгата трябва да си стои в Дома. Изнасянето й в реалния свят не би било безопасно. А сега по-добре се нахрани преди вечерята да е изстинала.
Бяха в Авес. Алтал бе сигурен, че е именно Авес, обаче нямаше сгради. Можеше ясно да се види мястото, където река Медиос се разклоняваше, но там, където имаше развалини, сега имаше вековна гора. Той се разходи под клоните на могъщите дъбове, после погледна на запад и в далечината видя хора. Докато гледаше как прекосяват полето и се приближават, чу глух стон. Бе изпълнен с мъка и отчаяние, които разкъсваха душата му.
Хората, дошли от другата страна на реката, вече бяха наблизо и той успя да ги огледа по-добре. Бяха облечени в животински кожи и имаха копия с каменни върхове.
Той се обърна на другата страна, промърмори нещо под одеялото и се опита да напипа камъка, който се бе забил в бедрото му. Най-сетне го откри, захвърли го встрани и отново потъна в сън.
Сред дърветата имаше примитивни колиби и между тях се движеха облечените с кожи хора. И си шепнеха боязливо. „Той иде — казваха. — Дайте му път, защото той е Бог.“ По лицата на едни хора бе изписана възбуда, по лицата на други — ужас. И не преставаха да шепнат: „Той иде, той иде, той иде“.
