И сред тях се появи Генд и шепнеше ли, шепнеше. А хората се отдръпваха от него и на лицата им бе изписан страх. А Генд не обърна внимание на страха им и очите му продължаваха да горят.
И Генд вдигна лице и погледна Алтал с пламтящ поглед. И погледът на Генд обгори душата на Алтал. И Генд проговори и рече: „Бягай, Алтал, бягай, жалък крадецо. Ще те преследвам нощи и години, и Книгата не ще ти помогне, защото ще те изправя пред трона на Дейва. И ти ще му служиш безкрайни еони. Така, както му служа аз. А когато еоните свършат, ще започнем отново, от самото им начало. И сетне ще започнем всичко пак, и знай, че те няма да бъдат като предишните.“
Стенанието премина в ужасяващ писък.
Алтал се събуди, плувнал в пот и разтреперан, и възкликна:
— Боже мой!
— Кой беше той? — разнесе се ужасеният глас на Бейд в мрака. — Кой беше този мъж с огнени очи?
— И вие ли го видяхте? — попита Елиар. Неговият глас също трепереше.
— Не се обаждай, Алтал. — Гласът на Еми, който се разнесе в главата му, бе категоричен. — Трябва да поговоря с тях.
Алтал реши, че го пренебрегват по съвсем безцеремонен начин.
— Елиар — продължи гласът на Еми. — Кажи на Бейд коя съм.
— Слушам, госпожо — отвърна Елиар. — Бейд, това е гласът на Еми. Тя от време на време ни се обажда. Ти мислиш, че слушаш Алтал, но всъщност тя използува неговия глас.
— Котката ли? — недоверчиво попита Бейд.
— Самият аз не я възприемам като котка — отвърна Елиар. — Тя просто е приела облика на котка, за да скрие от нас своята същност. Струва ми се, че ако ни се разкрие в истинския си облик, ще ни заслепи.
— Престани, Елиар — каза му нежно Еми.
— Слушам, госпожо.
— Това, което току-що всички изживяхте, не бе сън — рече им Еми. — Алтал вече се е срещал с Генд, така че ще може да ви разкаже нещо повече за него. Естествено, след като престана да ползувам гласа му. Та значи това, което току-що видяхте, не бе сън. Не бе обаче и действителност. Това е нещо, което Генд и Дейва искат да превърнат в действителност.
— Кои бяха хората, които видяхме? — попита Бейд с треперещ глас.
— Медите. Първите хора, появили се в тази част на света преди десет хиляди години. Когато дойдоха тук, те се кланяха на Дейвос. Дейва обаче иска да промени това. Иска да промени нещата по такъв начин, че първите меди да се кланят на него, а не на Дейвос.
— Но това е невъзможно — опита се да възрази Бейд. — След като нещо вече веднъж се е случило, то не може да се промени.
— Запомни добре тази своя мисъл, Бейд — посъветва го тя. — По-нататък би могла да се окаже полезна. Дейва обаче не е съгласен с теб. Той смята, че е в състояние да промени миналото, ако промени настоящето. Затова именно и се събираме. От нас се очаква да предотвратим това, което е намислил Дейва. Това, което видяхте, ще се повтори. Ще видите неща, които в действителност не са се случили, и при това не винаги ще сте потънали в сън, когато ги видите.
— Това вече не е забавно, Еми — оплака се Елиар. — Ако такива сънища започнат да се появяват от нищото, подобно на този, откъде ще знаем кое е реално и кое — не?
— Това ще ви стане ясно благодарение на стенанието — отвърна тя. — Чуете ли това стенание да се разнася в далечината, това е сигурен признак, че Генд се опитва да промени миналото. Когато стенанието започне, ще знаете, че вече не сте в настоящето. Можете да се окажете в миналото или в бъдещето, но в никакъв случай в това, което наричаме „сега“.
Алтал погледна на изток, където първите лъчи на новия ден вече докосваха хоризонта.
— Зазорява се. Да си събираме нещата и да се подготвяме за път.
— Нали преди това ще закусим? — попита разтревожено Елиар.
— Да, Елиар, ще закусим — въздъхна Алтал.
Слънцето тъкмо изгря, когато ладията ги прехвърли през реката и поеха на запад. След като изминаха няколко километра, Бейд се доближи до Алтал и попита:
— Можем ли да поговорим?
— Предполагам, че вече е разрешено — отвърна Алтал.
— Ти как успя да разбереш къде се намира Книгата на Дейвос? — попита Бейд. — От дълги години съм слушал за нея. За съществуването й се спори от векове. Повечето от моите учители твърдяха, че Книгата се намира на нощното небе. Според други тя обаче действително съществува. Очевидно именно те са били прави.
— Така е. Книгата действително съществува — отвърна Алтал.
— Как успя да я откриеш? Бог ли ти се яви в някое видение?
Алтал се засмя.
— Не, не се яви Бог. Яви ми се Генд.
— Генд?
— Той ме издири и ме нае, за да открадна Книгата. Именно той ми обясни къде се намира Домът.
— Че как би могъл един честен човек да приеме такава поръчка?
— Един честен човек не би приел такава поръчка, Бейд. Пред мен обаче не стоеше такъв проблем. Аз съм крадец.
— Крадец?
— Точно така. Човек, който незаконно присвоява разни неща. Вероятно съм най-добрият крадец на света. Поне репутацията ми е такава. Генд ме намери и ми каза, че ще ми даде пари, ако открадна Книгата и му я занеса. След това ми обясни къде се намира.
— В Дома на края на света?
— Така му казват. Построен е на ръба на скала в северен Кагвер. Най-голямата сграда, която съм виждал. Почти напълно празна е обаче. В нея има само една мебелирана стая и там се намира Книгата. Разбира се, там открих и Еми. Когато пристигнах, тя ми се скара, задето съм закъснял, и реших, че съм обезумял. Тя обаче ми каза да не се правя на глупак и после ме научи да чета.
— Книгата на Дейвос ли? — попита почтително Бейд.
— Там друга книга няма.
— Как изглежда?
— Представлява кутия, покрита с бяла кожа. Листовете, от които се състои Книгата, се намират в кутията. Еми много се дразнеше, когато обърквах страниците. Така или иначе, научих се да чета Книгата и после с Еми открихме начин да събеседваме, без да използуваме гласовете си. После излязохме от Дома и започнахме да търсим Ножа. Разбрахме, че е у Елиар. Той е наемник и тогава участвуваше във войната, която водят помежду си Кантон и Остос от четиридесет или петдесет поколения насам. При схватка пред стените на Остос Елиар бе убил неговия арио, владетеля на града. Андина, дъщеря му, съвсем не бе във възторг от това и обмисляше най-различни мъчения, на които да го подложи. Престорих се на търговец на роби и го откупих. После дойдохме тук, за да те открием. Сега пътуваме към Остос, за да открием още някого.
— Това кога се случи? Имам предвид времето, когато Генд те потърси?
— Еми каза, че се било случило преди две хиляди и петстотин години. Обясни ми, че в Дома хората не стареят. Това е хубаво. Ако не беше така, сега щях да имам бяла брада, дълга двадесет километра.
— Еми наистина ли е сестра на Бога?
— Поне така ми каза. Името й е Двейя и по нейните думи съвсем не прилича на статуята в храма в Магу.
— Ти боготвориш женска богиня? — Очите на Бейд се изпълниха с възмущение.
— Не я боготворя, Бейд. Обичам я, обаче не я боготворя. Боготворенето предполага абсолютно послушание и доста раболепие. Аз най-често изпълнявам това, което Еми ми казва, но не падам на колене. Всъщност непрестанно спорим. Еми обича да спори не по-малко, отколкото обича да ме следи.
